Това лято едно от любимите ми момичета каза да“ на

Това лято едно от обичаните ми девойки сподели „ да “ на едно момче. Но около това „ да “ единствено тя знае какъв брой „ да “ и „ не “ е имало, и какъв брой е нямало. Но какво значение има. Тя беше споделила своето „ да “, най-важното. И взехме решение, преди да го затвърди изцяло, да заминем на един женски уикенд, на момичешко празненство – така, както ние го разбираме. На морето. Не помня коя орисница бях по ред, само че знам, че трябваше да напиша нещо за опияняващата обич или по-скоро да дам рецепта за някой нокаутиращ шот.

Не че не го умеех това с шотовете, с абсента, афтършока, текилата и всички приумици, които един барман може да ти показа, само че някак друга си я представям тази опияняваща обич. Като писмо в бутилка. Загадъчна. Недокосната. Непрочетена. Затова й написах писмо. Не беше в бутилка. Но беше на ръка и тя трябваше да го прочете по средата на бар „ Кораба “ в Синеморец. Представях си, че сме във кино лентата „ Писма до Жулиета “, в една от финалните подиуми, в това писмо (ако сте го гледали). Реакцията на близките ли? Видях едни девойки по какъв начин се побутваха с наяве любознание на масата до нас, тъй като виждат същинско писмо. Писмо на хартия. Любовта по-добре звучи по този начин, нали? На хартия. В писмо. А какво пишеше в него ли? Ето...

„ Не знам дали съм най-правилният човек, който може да приказва за любовта, по тази причина пък доста съм изписала за нея. Усещала съм я, докосвала съм я, търсила съм я и съм бягала от нея. И макар че сега ловко си играе на гоненица с мен, знам, че някъде там, в нечии очи, в нечия усмивка и в нечия прегръдка ме чака тя. Любовта. И не, не си я представям в звука от серенада под терасата ми, избирам я там горе, на тази тераса, до мен, пиейки вино. С мен. Не си я представям в сантиментална вечеря на брега на морето. Толкова повече й отива на любовта там, на пода върху мекия килим, в който сме си създали пикник в хола. Без мотив, без празник. Представям си по какъв начин й оставям записка заран, която да открие още сънена до кафето, което знам тъкмо по какъв начин обича да пие. Не си я представям на върха на Айфеловата кула, тъй като има толкоз други, по-красиви върхове, които можем да изкачим дружно, като дома, в който ще живеем дружно. Не си я представям да свети в диаманта на пръста ми, само че единствено какъв брой доста желая да напиша името й върху пясъка.



Бяга любовта от време на време, само че не не помни адреса ни. Да, появява се тъкмо, когато ние сме не запомнили за нея, когато кафето е изгубило нежния си усет, когато виното още веднъж е останало неизстудено, когато... Ей в това „ когато “ обича да се появява любовта. Да ни хване за ръка, да ни води в някой клуб, да ни напие с няколко шота текила и да ни обича. Нали това желаеме от нея, да ни обича – и рано заран, когато кисело натискаме за пети път алармата на телефона си, и когато усещаме дъха й, танцувайки под звездите на концерт на обичаната ни група. Горчива е от време на време любовта, както лимонът с текилата, само че пък какъв брой нежна може да бъде там – на брега на морето, когато времето стопира. Само за момент. И в този един момент сте единствено ти и любовта. И нищо друго няма значение. Не я пускай, тази обич! Да те обича! Да я обичаш! И рано заран, и късно вечер. И на брега, и на върха... Там, където постоянно ще те държи за ръка... “

 
Толкова доста те сънувах, че стопирах да се разсънвам