Това е войната на Сатаната с Бога.“ Думите са на

„ Това е войната на Сатаната с Бога . “ Думите са на митрополит Донецки и Мариуполски Сергий.

„ Бях очевидец по какъв начин животни ядат тези тела. Видях по какъв начин разстрелват цивилен колони. Как убиваха деца. Как убиваха бременни дами “, спомня си Антон Довгопол от Ирпин. „ Беше извънредно, трупове се търкаляха по улиците. Внучката ми е живяла в мазето, единствено на 8 години е “, добавя Лена от Буча.

Владимир Путин разгласи началото на своята специфична военна интервенция на 24 февруари 2022 година А светът се разсъни с новината, че войната още веднъж се е върнала в Европа.

Руската войска взема решение да настъпи от три места - към сърцето на Украйна - Киев през летище Антонов; към Херсон - вратата към Черно море през Днепър; и през Мариупол - към окупираните в този момент територии.

Напрежението, трупано с месеци по границите на Украйна, се изля под формата на ракети, танкове и хиляди бойци, които минаха от другата страна, в непозната страна и започнаха да сеят невиждана от години съсипия. Милиони украинци се разсъниха от звука на гърмежи и в суматоха потеглиха към убежищата.

Година след началото на войната екипът ни отпътува е в Украйна ,за да види обстановката в най-тежко атакуваните региони.

В Киев ситуацията е радикално друга от преди година. Макар и краткотрайно изоставена от огромна част от жителите си, на пръв взор столицата наподобява на естествен европейски град. Но барикадите по улиците, военните и сирените за паника прекъсват илюзията за мир.

В Украйна споделят на смешка, че всеки уважаващ себе си град има на централния си площад най-малко един танк. Тези оръжия реликви до преди няколко години символизираха битката за независимост по време на Втората международна война. Днес тези думи, погледнати от централния площад на катедралата „ Света София “ в Киев звучат още по-актуално. Там са струпани изгорените съветски танкове и оръжия, които още веднъж припомнят за украинската битка за независимост. Следите от съветските ракети в Киев властта заличава бързо, с цел да пази до колкото е допустимо душeвността на народа си. Само на 25 километра на запад обаче гледката е радикално друга.

Ирпин е мястото, където се сблъскват най-силно покрай Киев съветските и украинските военни сили. Това е едно от местата, където са документирани и военни закононарушения, осъществени от страна на Русия.

90% от жителите на Ирпин са евакуирани още в първите дни на войната. Сред тях са Юрий и татко му Виталий, които за малко намират леговище в Западна Украйна. А когато се завръщат в дома си, от него са останали единствено руини.

„ Тук виждате следите от обстрела. Цяло парче от стената на къщата беше отнесено, а аз го построих отначало самичък. Първите блокове взех изхвърлени от разрушените домове на други хора. Разрязвах ги и по този начин строях “, споделя пред екипа ни Юрий.

Той прекарва целия си умишлен живот в този дом. А в този момент самичък го възвръща – парче по парче, с цел да се завърнат вкъщи и децата му. Сега, пръснати из Европа.

Все още зеят раните на съветската окупация година по-късно. Виждате в какво положение е домът на Юрий година по-късно. Тук е живял той дружно със своето семейство – с щерка си и с тримата си внуци. Виждате до мен отломките от сриванията на този дом.

Докато тече диалогът с Юрий и татко му, стартира следващият сигнал за въздушна паника. Звук, който носи загатна за началото на пълномащабната война.

„ Когато стартира войната, с жена ми две седмици се криехме в мазето. В него нямаше естествени условия за живот, беше доста студено. Къде да бягаме в този момент? Не се знае какъв брой ще продължи въздушната паника, само че към този момент не желаеме да рискуваме да отпътуваме още веднъж “, добавя Виталий.

Директорът на болничното заведение в Ирпин Антон Довгопол е един от последните, които напущат града по време на окупацията.

 
Лично мен четири пъти желаеха да ме разстрелят. Не знам какво повече да кажа. Отнасяха се с нас като с животни. За тях ние бяхме никой. Убиваха хора. Ние спасявахме тези, които можехме да спасим. Очаквахме формалната евакуация, която те непрестанно саботираха. Придвижването в града беше лимитирано. Връзката ни с външния свят беше лимитирана. Държаха се безочливо. Дори не мога да го опиша... Нормалните хора не се държат по този метод.
Антон Довгопол – шеф на болничното заведение в Ирпин

Още при започване на войната брачната половинка и децата на Антон Довгопол се изтеглят от Ирпин. И в продължение на 10 дни той не знае нито къде се намират, нито дали са живи... А през това време от всички краища на Украйна идват видеоклипове на прегазени от танкове цивилни коли, разстрелвани коридори за евакуация и информация за отвлечени деца. За благополучие фамилията на лекаря сполучливо доближава несъмнено място на запад от Киев. А до момента в който те пътуват, Антон Довгопол претърпява ужаса в Буча и Ирпин - гледки, които потресоха целия свят.

На печално известната ул. „ Яблонска “ в Буча след отдръпването на съветските войски са открити трупове на хора, убити от упор. На хора със завързани ръце, изгорени, съблечени, ограбени и изоставени непогребани тук.

„ Забраняваха ни взимаме тези тела. Бях очевидец по какъв начин животни ядат тези тела. Видях по какъв начин разстрелват цивилен колони. Как убиваха деца. Как убиваха бременни дами “, спомня си Антон Довгопол.

Когато схваща, че ще бъде евакуиран, лекарят моли съветските военни да погребе най-малко част от разстреляните по улиците на Буча и Ирпин. На 10 март получава позволение да сътвори всеобщ гроб, станал прочут като " Братска могила ". За един ден изпраща в черни чували в последния им път 67 убити.

 
Човек, който е виждал гибелта, само че не физиологичната, а насилствената, доста мощно се трансформира психически. Ценностите, които имах преди войната и тези, които имам в този момент доста се разграничават.
Антон Довгопол – шеф на болничното заведение в Ирпин

Антон Довгопол е и измежду първите поданици на Ирпин, които се завръщат след края на съветската окупация. А гледката, която заварва в болничното заведение, стопира дъха му. „ Така наподобява мародерството. Всички порти са отворени.... “

„ Украйна няма право да не победи. Защото тогава просто няма да има Украйна. А да бъдем подвластни на тези кучета, които не знаят по какъв начин да живеят, които не знаят какво е тоалетна, не знаят какво е микровълнова, които не схващат какво е интернет, за нас като процъфтяваща страна е просто невероятно “, счита лякарят.

33 дни под съветска окупация. 33 дни, които в Буча в никакъв случай няма да не помнят. Равносметката е тежка – 1400 починали украинци, от които 37 деца по данни на украинските управляващи.

 
До 12 март бяха тук. Беше извънредно, трупове се търкаляха по улиците. Внучката ми е живяла в мазето, единствено на 8 години е. Сега към този момент е в Румъния.
Лена – жителка на Буча

Срещаме Лена на ул. „ Яблонска “ до дома на нейна другарка, по който още личат следите от съветските патрони. Със сълзи на очи тя ни споделя, че нейният наследник е един от хилядите украинци, призовани на фронта.

„ Имам един наследник. Един-единствен наследник. Дядо ми не се върна от войната. Загина през 43-а година от ръката на германците. Баща ми умря през 71-а година. Бях на 7 години и израснах без татко. Синът ми остана без татко на 16 години. Не желая и внучката ми да остане без татко... “, плаче Лена.

Но те не се предават. Желанието за живот, за бъдеще е по-силно от тъгата и разрухата. Знаят, че в случай че се предадат, всичко ще свърши. Година след началото на съветската инвазия прилежащата ул. „ Вокзална “  наподобява повече на строителна площадка. С част от даренията от целия свят в поддръжка на Украйна средства на всички поданици на града са предоставени материали, с цел да възстановят домовете си. Някои от тях – разрушени изоснови. Огромни пожари са изпепелили тук десетки домове, изпепелили са дърветата към пътя. Буквално не е останало нищо след съветската окупация. Хората са се крили в мазетата си от боязън да не бъдат убити от съветските бойци.

„ Така наподобява ул. „ Вокзална “, покрай 9-о учебно заведение. Тук има спирка, а ето я и оградата ми. Бившата. На 30 метра от нея 9 танка са изцяло изгорели. “„ Ето такава е ситуацията. Покривът ни е отвеян. Навън е неописуемо. Оградата ни гори. Догаря съветската техника на улицата. За страдание съвсем нищо не остана от нашия дом “, споделя Сергей.

„ Нашата артилерия и „ Байрактар “-ите ги стопираха на моста. И тук стартира заплашителен пердах. Всичко гореше, металът се взривяваше. Откъснатите ръце и крайници на рашистите бяха на всички места, облеклата им – по дърветата, части техника... “, пък споделя Лариса.

Тя е била в дома си в Буча, когато в края на февруари идват руснаците. „ Живяхма в сарая зад къщата, тъй като нямаше нито ток, нито, вода, нито газ. В къщата беше доста студено. Палехме огън на открито и по този начин си готвехме храна. Летяха снаряди непрестанно. Седях на входа и четях и ги виждах по улицата по какъв начин летят – ето толкоз огромни бяха (показва). Много беше ужасно. “

В началото, когато очакванията, че Киев ще падне за три дни са живи, руснаците не демонстрират експанзия към локалните. После обстановката бързо се трансформира.

 
На 5-и март покрай нас разположиха БМП и при нас влязоха петима души с автомати. Единият от тях сподели: Имате шанс, че ние дойдохме при вас. Защото другите стрелят в краката без предизвестие.
Лариса

„ Добре че съумях да сваря 10 яйца и 10 картофа и имахме парче сланина. Когато още веднъж ни затвориха в сарая, не ни разрешаваха да запалителен огън, с цел да сготвим. Не ни разрешаваха да излизаме. В ъгъла имаше кофа... за трима души. И по този начин... ядяхме дневно по едно яйце, режехме по един картоф на две и слагахме малко сланина. “

Плановете на руснаците пропадат. Пътят им е кръстосан. А година по-късно животът в Буча постепенно се завръща към естественото. Но споменът за претърпяното в никакъв случай няма да избледнее. С войната не се привиква. Ние, вие, всички от другата страна на екрана гледаме картините от Украйна всеки ден. Картини, които за украинците са техния живот. Ужас, в който те живеят. Всеки ден. Всеки час.

Тук се срещат орисите на хиляди избягали от най-опасните места в Украйна. Днипро посреща търсещите сигурност от разрушените им домове на изток. Превръща се в разпределителен хъб за военна и филантропична помощ. В университета в града срещаме Владимир. Още от 2014 година той е доброволец в „ TakMed Team “ и организира образования за предоставяне първа помощ. За него спасяването на живот е идея.

„ Занимаваме се с това, с цел да може военните, които рискуват живота си, а и цивилните да бъдат добре готови. Защото в Украйна няма безвредни места – непрестанно има обстрели и рискови обстановки. Хората би трябвало да знаят по какъв начин да спасят живота си – своя, на своите близки и на всички потърпевши “, споделя доброволецът в Takmed team Владимир. На образованието идва Александра. Само след две години тя ще стане офицер в украинските военни сили. Според нея на никое място в Украйна не е безвредно, по тази причина би трябвало да знаеш по какъв начин се избавя живот.

„ Моят път е да се боря с съветската експанзия за независимостта на украинския народ. Да воюваш не е ужасно. Страшно е да бъдеш под окупацията на непозната страна “, споделя тя.

За някои хора в Украйна съветската окупация стартира преди години. Такава е обстановката за фамилията на Инна, Дима и щерка им Ева. Те са от Крим - сърцето на спора. Влизаме в дома им, където разбираме, че враждата сред руснаци и украинци в Украйна е табу.

Инна и Дима се срещат през 2008 година Тя е украинка, а той – руснак от Москва. Дима напуща дефинитивно Русия преди 10 години. А войната ги преследва през целия им път.

 
Разбрах, че в Русия за мен няма бъдеще. При подобен режим, при такова ръководство няма бъдеще за нашите деца. Това е затворена страна.
Дима

Двамата живеят в Крим до 2014 година. Когато войната идва при тях за първи път.

„ Намирахме се там, когато влязоха „ зелените човечета “. Всичко се случваше пред очите ни. Разбрахме, че би трябвало да заминем. Нямахме предпочитание да останем там. Руският мир не е за нас. Не искахме да живеем под съветско ръководство. Мъжът ми напусна Москва. Избяга от Русия в Крим, а Русия отиде да го вземе от там “, споделя Инна. „ Избягахме тук, а Русия пристигна и тук “, добавя Дима. От 2014 година домът им е в Днипро. Преди 24 февруари никой от тях не има вяра, че войната още веднъж ще ги застигне.

„ Напрежение преди този момент имаше, висеше във въздуха. Но до последно не ни се вярваше, че това ще се случи. Имаше гърмеж напълно покрай нас. Оказа се, че това е летището на града. Всъщност е много надалеч от вкъщи ни, само че ни се стори, че е напряко на улицата до нас. Чудехме се в случай че ракета попадне в дома ни, какво ще вършим, имаме дете. В началото имаше доста мощна суматоха, на всички места се появиха опашки “, добавя Инна.

Когато чуват първия удар в града, вземат решение, че лимитът е преминат. И още веднъж отпътуват – още по на запад. Решават да бягат... още веднъж. Няколко седмици остават при свои близки в Западна Украйна. Но не устоят дълго надалеч от вкъщи. Връщат се у дома, където животът им продължава съвсем както досега. Канят ни на чай и домакински сладкиш, когато запитвам Дима по какъв начин се отнасят към руснаците в Украйна.

„ През всичките години откогато пребивавам тук никой не ми е споделил да приказвам на украински и не ме е питал за какво приказвам на съветски. Когато хората виждат, че не приказвам украински, минават на съветски, с цел да мога да поддържам връзка с тях. Още повече заобичах украинския народ, отношението сред хората е доста положително “, споделя Дима.

Пълномащабната война трансформира осезаемо живота на 9-годишната им щерка Ева. Сега тя може да се среща със съучениците си онлайн, а обичания си балет тренира пред екрана на компютъра.

Животът за фамилията на Инна и Дима не е същият от началото на войната, въпреки и ракетите да подминават техния дом. Не същия шанс обаче имат десетки други поданици на Днипро.

Освен дом на хиляди бежанци от ужаса на войната в Източна Украйна, Днипро е и мястото на една от най-смъртоносните офанзиви от началото на пълномащабната война.

„ На 14 януари през нощта тук върху тази постройка пада ракета, която унищожава зданието съвсем изцяло. “

Олга оцелява като по знамение. Спасяват я случайността и нейният брачен партньор. “10 минути преди страшната покруса мъжът ми ме извика в прилежащата стая. Много упорито ме викаше ”, описа тя.

 
Не разбрахме незабавно какво се случи. Видяхме, че на всички места има стъкла. Рамките на прозорците просто прелетяха над нас и бяхме посечени от осколките. Станахме, популярност Богу и двамата бяхме живи. Мъжът ми сподели да излизаме незабавно. Но когато отворихме вратата към прилежащата стая, видяхме бездна от деветия до първия етаж. Всичко беше в огън. Хората крещяха ужасяващо. Всичко продължаваше да се взривява.
Олга

Днес Олга живее втори живот. Седмици наред се възвръща от рана, на милиметри от окото . И си спомня за дома си на изток – в Херсон. И за живота в окупация.

„ Херсон беше окупиран в първия и втория ден на пълномащабната война. Наложи ни се да останем в окупация към два месеца и половина. Това беше ужасяващ интервал, през който минаха всички поданици на града. Беше невероятно да избягаме. Бяхме приклещени сред морето, реката и окупирания път. Когато се появи първата опция да избягаме, го направихме. Беше доста мъчно, нямаше кулоар за евакуация. Хората тръгваха на собствен риск. Взривяваха се коли, разстрелваха се хора на улицата. Ние трябваше да нощуваме в полето повече от пет дни, с цел да получим опция да тръгнем. А когато го направихме, мислехме, че най-страшното е отминало “, споделя още Олга.

На запад от пъкъла бяга и отец Сергий. Пътят му потегля от Донецк още през 2014-а.

 
Руските войски взривяваха храмовете ми. Много от свещениците починаха. Отидоха си доста вярващи хора. За да запазя духовенството и хората си, взех решение да преместя цялата черква в териториите под контрола на Украйна.
Отец Сергий – Митрополит Донецки и Мариуполски

Сега вторият му дом се споделя Мариупол. Но войната го застига и там. „ Не мислех, че ще има пълномащабна офанзива. Бях уверен, че ще устоим. Мариупол беше предпазен от три отбранителни линии. А когато пристигна съветската авиация и започнаха да падат бомбите – това беше най-страшното нещо, което съм виждал. От коработе започнаха да дохвърчат ракети, които разрушаваха лечебни заведения, обществени центрове, занимални за деца и родилни домове “, добавя отец Сергий.

Знае, че след тези офанзиви няма да има задоволително живи тела, чиито души да избави. Тогава взима решение да замине още веднъж – този път бяга в Днипро. Тук основава най-големия църковен благотворителен център. Между 2000 и 3000 души се редят на опашка всеки ден, с цел да получат най-необходимото – храна, топли облекла и завивки. А постоянно най-необходимото се оказва диалог – за спасението на душата, а не на тялото.

„ Там, където падат мини, където мините раздират на части телата на околните и фамилията ти, в окопите и лечебните заведения няма атеисти. Много от хората, които не ходеха на черква, само че бяха вярващи в душите си, откакто видяха гибелта и разрухата започнаха да се молят: „ Господи, избави нас, избави децата ни, избави нашата Украйна, нашия Мариупол “.

Битката си за избавление на душите на потърпевшите от войната отец Сергий води всеки ден. Облечен не с военна униформа, а с расо, той отслужва литургии в непосредствен до Днипро манастир. Но постоянно пътува на изток – по-близо до пъкъла на войната.

„ Това е войната на Сатаната с Бога. Ако някой заповяда на нашите войни да грабят или да убиват, те няма да го изпълнят. Преди два месеца бях в една от деокупираните територии. Един от свещениците ми описа, че съветските бойци завързали ръцете на над 100 души и ги разстреляли. Без там да има нито един боен. Нито един. Сред убитите били дядовци, баби, деца на 3,5,10 години. Нормални хора не могат да избиват почтени. При мен пристигнаха оживели дами. Едната от тях ми сподели: „ Владика, вижте, бременна съм. Руснаците ме изнасилиха. Грях ли ще бъде да направя аборт? “ Виждате ли през какво минават хората? И когато ме питате може ли човек да аргументи това на друго човешко създание ще ви кажа: Това не са хора. Това са прислужници на тъмнината. А на тези, които споделят, че украинците и руснаците са един народ, ще отговоря: това не е правилно. Видях дете на 7-8 години, чиято глава е отрязана, а на стената до него беше написано на съветски: „ Кой ви позволи да живеете толкоз красиво? “. Тогава аз ще ви попитам – братя ли са ни те? Сестри ли са ни? Защо убиват нашите деца? “

„ Децата видяха всичко. Видяха по какъв начин умират техните фамилии и другари. Много от тях идваха с домашните си любимци – някои от тях без лапа, без ухо. Децата претърпяват доста тежко всичко това. Особено когато идват без мама или баща, които са починали “, добавя Сергий.

Тези деца някой ден ще бъдат наричани „ децата на войната “. Ще се пишат книги за техните мемоари от ужаса, за загубата на техните близки, родители, другари. Но през днешния ден те би трябвало да знаят по какъв начин да останат в сигурност.

Центрове като този в южния град Николаев работят на стотици места в Украйна. За да могат да бъдат децата още веднъж дружно. Но войната е с тях и тук – в убежището подземен.

" Затворени са детските градини, затворени са учебните заведения и занималните за деца. Децата обаче имат потребност да продължат да се развиват и да поддържат връзка едни с други ", споделя Сергей Иванов - координатор на пространството за деца в Николаев.

Екатерина е от Херсон, само че към този момент няколко месеца живее в Николаев със фамилията си. Не за първи път води 7-годишното си дете в центъра. Разказва ни, че децата в Украйна знаят, че в тревата не се върви, а в гората е рисково даже на пикник. Няма да ви покажем лицето й и променяме гласа й, тъй като Наталия се тормози, че руснаците преследват осмелилите се да приказват обществено.

 
Децата доста бързо пораснаха от началото на войната. Те схващат какво е войната. Да живееш в окупация значи да си под непрекъснат напън, непрекъснати инспекции и разпити. Не можеш да задаваш въпроси, страхуваш се да кажеш каквото и да било, тъй като могат да те задържат или да претърсят дома ти във всеки миг.
Екатерина, бежанка от Херсон

Година след началото на пълномащабната война в Николаев е умерено. Със звука на сирените за паника са привикнали всички, а огромна част от жителите на града към този момент са се върнали вкъщи. Нощем в града не свети нищо, а първите етажи на постройките са заковани с дървени плоскости. Тук се стичат и хиляди бежанци от Херсон и Мариупол в търсене на сигурност.

Точно преди година обаче фронтовата линия минава на километри от града. Николаев се готви за улични боеве.

„ Всички, които не желаят да живеят под непозната власт – приканвам ви да се присъедините, тъй като това е действителният път към спасението. Защото те няма да дойдат, когато виждат, че мирното население не се радва да ги види “, приканва Виталий Ким – началник на регионалната администрация на Николаев.

След този апел на регионалния шеф на Николаев Виталий Ким стотици мирни поданици се включват в защитата на града. Организацията поема музикантът Володимир Алексеев.

„ Трябва ни всяка помощ, която ще ни помогне да укрепим града против наземна офанзива. Ще имаме поддръжка от военните, само че ни трябват мирни, мощни ръце, които ще могат оптимално бързо да укрепят входа към града ни “, споделя той.

И това става факт. За часове железни блокпостове се издигат към входовете на Николаев.

Почти 200-годишната постройка на Дома на офицерите на флота (ДОФ) става дом на доброволците, които събират филантропична и военна помощ, вършат коктейли „ Молотов “, с цел да пазят града си.

„ Тук имаше барикади на всички места, пътят беше блокиран. Готвехме се за улични боеве. Бяхме подготвени да се отбраняваме при положение, че нахлуят по централните булеварди на града. За благополучие не ни се наложи да използваме всичко, което бяхме построили. “

Преди войната животът на Володимир се върти към джаз музиката и културния живот на Николаев.

Днес дните му минават в ДОФ, където дружно с десетки доброволци провежда и изпраща филантропична помощ на изток – към най-пострадалите региони в Украйна. Само допреди няколко месеца Николаев е рускоезичен град, само че през днешния ден по улиците му се чува единствено украинска тирада.

„ Никой не ни е забранявал. Просто хората не желаеха да имат нищо общо с съветската музика, с съветската просвета, с съветската литература. Не мога да го опиша с думи. Но в Украйна се майтапим, че би трябвало да благодарим на Путин за това, че сплоти както никой различен Украйна и украинците “, споделя още Алексеев.

Преди освобождението на Херсон през ноември предходната година Николаев беше едно от най-опасните места в Украйна. Тогава съветските обстрели бяха всекидневие, а статистиката за починалите и ранените набъбваше всеки ден. 9 души умират в тази постройка на 29 юни.

„ Виждате следствията от този обстрел, случил се тук през лятото. Ракета пада в 6,20 часа сутринта. Убива деветима души на място, в това число и доброволец от Червения кръст, който е пристигнал да оказва помощ. “

„ Чухме жужене като от спокоен мотор. А по-късно пристигна гърмежът. А един от съседите ни викаше толкоз мощно... Беше покрит. 12 дни беше в изкуствена кома. Слава Богу в този момент е в рехабилитационен център и ще оцелее “, спомня си Наталия от Николаев.

По публични данни на Организация на обединените нации близо 9000 цивилни са изгубили живота си от началото на войната – град с население почти колкото Банско или Етрополе е премахнат. Голяма част от убитите са деца.

Над 8 милиона са бежанците , регистрирани в разнообразни страни в Европа. С милион повече от популацията на цяла България.

Всички те бягат на запад от пъкъла. Но огромна част от тях гледат на изток – към дома, в който желаят скоро да се завърнат.