Каква е вероятността в океаните на Европа да има извънземен живот? Може скоро да разберем
Това е един от най-настоятелните въпроси в науката: има ли извънземен живот някъде там, в безкрайните измерения на вселената, друг от земната му форма, такава, каквато я познаваме?
Все още търсим отговора, само че все по-често се случват екзопланетарни открития, които могат в последна сметка да решат уравнението – технологиите напреднаха до такава степен, че към този момент можем да откриваме екзопланети с размер, сходен на земния, които обикалят в така наречен „ обитаема “ зона на своите звезди.
Но не се ли ограничаваме ненужно с рамките на геоцентричното си съмнение? Предполагаемата звездна обитаема зона съставлява онази част от галактическото пространство, където температурата би разрешила съществуване на течна вода или с други думи тъкмо мястото, където се намира Земята в Слънчевата система.
Вероятно при съществуването на всички тези условия сходна планета би била обитаема с познатите ни земни форми на живот. Но кой е споделил, че би трябвало да търсим тъкмо това? Освен това тези евентуално обитаеми зони не са статични, трансформират се с времето. Звездите се развиват, температурата им се покачва, надлежно зоната сменя местоположението си. Това е нещо, което наложително би трябвало да се вземе поради, когато става дума за високоразвити звезди червени колоси, твърди ново проучване.
„ Обитаемата “ зона през днешния ден и зоната след 7 милиарда години: Wendy Kenigsberg/Cornell University
Всъщност въобще не е ясно дали сходни на земните форми на живот биха могли да съществуват и да еволюират само на сходна на Земята планета в евентуално обитаемата зона на звездата. (Оставяме настрани тотално извънземни форми, които могат да са резултат на химични организации, изцяло различаващи се от всичко, което знаем.) Затова изследванията на ледените луни на Юпитер и Сатурн са значими.
Откакто апаратът Вояджър (Voyager) реализира задачата си, има спекулации, че втората луна на Юпитер, Европа може да има топъл, течен океан под червено-бялата си ледена кора. Скорошни наблюдения с телескопа Хабъл даже допускат, че част от водата на този океан излетява в космоса под формата на гейзери, сходно на това, което виждаме на сатурновата луна Енцелад.
Наличието на подобен океан на Европа би бил резултат от комплицираната небесна механика на луните на Галилей – необикновен танц с хореография, репетирана в продължение на милиарди години сред Йо, Ганимед, Европа и чудовищната маса на Юпитер, който трансформира и загрява вътрешността на Европа посредством приливното прегъване. Нещо сходно на това, което се е случило с вулканичната Йо, единствено че с по-щастлив и не толкоз пъклен резултат.
Всичко това не значи, че в субледниковия международен океан на Европа се е развил цветен подбор от морски чудовища, въпреки че избираме да е по този начин. Но има задоволително аргументи да се надяваме.
Животът на Земята да вземем за пример, се нуждае от вода и източник на сила – Слънцето, в множеството случаи. Но съще е правилно, че някои организми, изключително надълбоко в океана, добиват своята сила от неслънчеви източници. Дори е допустимо най-ранните форми на живот на Земята, когато слънчевата радиация е била доста по-слаба от днешната, да са били тъкмо подобен вид.
Ново проучване демонстрира, че екзотермичната химична реакция „ серпентинизация “, при която солена вода реагира със скалисти минерали и създава топлота и водород може да се окаже идентична с тази на Земята. Освен това радиацията на Юпитер може да е задоволителна, с цел да раздели кислородните атоми от водните молекули в ледената тога на луната, което да води до нахлуване на кислорода във вътрешността. Това би означавало, че на доктрина всички нужни съставки за разрастваща се екосистема са налице. Единствено това, което назоваваме „ искрата на живота “, не попада в нашите статистически модели.
Вече са в ход проектите за пращане на галактически уред до далечна Европа. Този път ще е снабден с „ химичен език “, който може да пробие във водата в ледените гейзери и да „ опита “ химичната комбинация на океана изпод.
Наблюденията на Европа натрупаха задоволително улики през последните две десетилетия и към този момент настъпи времето да търсим отговори на някои от най-настойчивите въпроси, стоящи пред човечеството,
споделя Джон Грънсфелд от Директората за научните задачи на НАСА.
Независимо от това, което задачата до Европа ще открие, е пристигнало времето да преосмислим, какво назоваваме и преглеждаме като евентуално обитаема зона както в нашата Слънчева система, по този начин и в далечните екзопланетарни системи.
