Разединението на България |
Текстът е предизвикан от решението на Васил Василев – Зуека на 56 години да емигрира от България, което надълбоко трогна и замисли авторката.
Момичето слезе замаяно, дотътри големия си куфар пред вратите на гигантското стъклено летище, спря, седна от горната страна му и загледа с изцъклен взор ясното синьо небе. Този ден беше безконечен, този полет бе безконечен, то го претърпя с доста безредици, натъпкано на една от осемте седалки в междинната необятна колона в самолетния салон, до момента в който самолетът ѝ си играеше на криеница със слънцето. Това беше полетът към новата, обетована, непозната и обещаваща всичко страна. Момичето си представяше, че е страна на децата – хората там изглеждаха доста по-наивни, по-доброжелателни, по-директни и, да, по-невежи. Разбира се, това също беше фатализъм, натрапен от Холивуд и някак естествено попил оттатък океана, в онази източно-европейска част, където още нямаше супермаркети, огромни хотели или бизнес-центрове, молове или мюзикъли, барбита или fast food заведения за хранене. Тогава още не бяха се промъкнали. Образът на Америка беше напълно изваден от американските филми.
За момичето обаче Америка беше и страната на свободата – по този начин я бяха научили нейните родители, които слушаха Voice of America (тайно) по времето, когато тя четеше (пак тайно) Ницше, ранния Кулеков, Хенри Милър и Булгаков. Страната на свободата – там, където човек можеше да не лъже.
Три години, още една магистратура – този път по публицистика, доста безсънни нощи в стажове по малките екрани и един трудов контракт в най-голямата национална CBS по-късно тя към този момент знаеше – да, американските медии имаха свои политики; да, те следваха постоянно държавната; да, те защитаваха преди всичко американския интерес… само че там имаше голяма независимост. На нея, пиклата от България, ѝ бяха поверили материалите за войната в Косово; на нея бяха дали да издейства и приготви изявлението с дезертьор от ФБР (да, точно тя съумя да накара един от листата Most Wanted и напълно вманиачен нарушител да го даде извънредно единствено за тях, зад нея тогава бяха застанали всички юристи на телевизията); отново на нея бяха упълномощили да приготви интервютата с Дъстин Хофман, с Хю Грант, с Мартин Скорсезе… Точно преди визата ѝ да изтече, най-известният проверяващ кореспондент от „ Новините с Дан Радър “ беше пристигнал в нейната стаичка (по тъкмо – в нейния „ cubicle “ – дребни и оградени с картонени стени пространства без прозорци и с бюра, в които работеха всички продуценти на утринния блок на малкия екран CBS This Morning) и беше поставил на бюрото ѝ книгата на прочут публицист от Ню Йорк Таймс за фамозен, само че неосезаем сериен палач. „ Искам да работя с теб, доста си добра, - беше ѝ споделил - Накарай го да даде изявление, той е в пандиза, само че за данъчни измами, би трябвало да го спипаме, с цел да остане там за убийствата си! “ Майка ѝ в България се притесняваше: „ Дали серийният палач да не го пропуснеш, маменце? “ безшумно ѝ сподели по телефона. Така или другояче работната виза на Фулбрайт изтече. А в Америка, в случай че нямаш зелена карта или работна виза, си „ сбогом “.
Баща ѝ беше видял обявата за състезанието на Фулбрайт във вестник „ Капитал “ и ѝ беше споделил: „ Луда си да не опиташ! Най-сетне вие имате опциите, за които ние мечтаехме! “ България беше на ръба на революция, задаваше се зимата на 1996 с гигантската инфлация и митингите по улиците, които блокираха страната. Нямаше и помен още от Европейски Съюз и НАТО, от присъединителните фондове или безвизовите режими. Без да знае още, че ѝ следва гражданска война и че дори ще я изберат за представител на студентите през онази бурна зима, тя кандидатства. Образованието в Съединени американски щати е толкоз скъпо, че е немислимо да се заплати, в случай че не си спечелил стипендия. Който ви каже нещо друго – лъже. Даже тогавашният шеф на Сатиричния спектакъл, където работеше, мир на праха му, я заплаши с предизвестие за уволняване на дъската, тъй като беше пропуснала подготовка на детско зрелище, с цел да отиде на изпита по британски TOEFL. Резултатът ѝ от него не беше толкоз замайващ, за сметка на това обра всички точки на логиката и математиката в GRЕ – пробата, който самите американци държат след бакалавърската си степен. Фулбрайтовата стипендия завоюва, тъй като имаше към този момент две висши образования и говореше добре британски. И тъй като беше свободомислеща и смела. А и тъй като никой не я познаваше. (Днес не може да завоюва надалеч по-лесни и фасулски състезания, парадоксално – точно тъй като я познават, – а настоящето, бетонирало се към този момент десетилетие във властта статукво не обича кадърните и свободомислещите.)
Какво натъпка в тези 10 кашона, с които се върна назад в България – част от тях дори доплаваха през океана с транспортен съд?! Ами книги, основно книги. Подаръци за всички другари. В България още нямаше нищо. Играчка и боди с пчелички за бебето на неин състудент от театралната академия, който неотдавна ѝ отхвърли да рецитират дружно стихотворения, тъй като хонорарът бил нисък… Много дарове за баба ѝ, която в никакъв случай след това не ги носи или употребява, а единствено ги складираше в дрешника си… Милата ѝ баба си отиде през 2019, тъкмо когато и тя самата се опита да почине, обаче баба ѝ взе, че в действителност си потегли, тъй като въпреки всичко беше на 95 години.
Момичето, малко „ Плюшкин “ като баба си, беше грижливо опаковало и към този момент поостарялото от доста носене пухкаво италианско палто от еко-кожа, което майка ѝ беше ѝ купила на потегляне, с цел да е елегантна. Обувки доста – що се касае за една стоножка, както споделяше татко ѝ, наследник на доктора-неин дядо, работил за Американската легация и поел на гърба си всички последствия от това след 1944... Дискове, доста дискове с музика – тогава нямаше различен притежател на музиката и дисковете бяха доста скъпи и доста скъпи! Кийт Джарет, Стинг, Пинк Флойд, Чът Бейкър, Пат Метини, Манхатън Трансфър – съкровища! Ето какво си купи тя от Америка – книги и дискове… В куфарите ѝ умерено пътуваха обратно и няколко стихосбирки – на Блага Димитрова, Стефан Цанев, Валери Петров, Жак Превер, Марина Цветаева… тя първо ги беше замъкнала там, а по-късно си ги прибра назад.
О, и спестените 4000 $! Тогава това бяха ужасно доста пари и в действителност всичко, което имаше. Носеше ги в портмоне на врата си, по този начин я бяха научили родителите ѝ, тъй като тя нямаше още банкова сметка в България, а и банковите преводи не се правиха по този начин елементарно.
Преди да се върне в България – въодушевена, тъй като въпреки да имаше страхотна, удивителна работа в центъра на света, се усещаше извънредно самотна, изтощена и тъжна в онази огромна далечна страна – беше направила своето си социологическо изследване измежду българските другари, които откри там.
„ Защо желаете толкоз доста да останете в Америка? “ питаше тя, а те като един отговаряха:
„ Защото тук имам доста повече благоприятни условия, разбираш ли, в България в никакъв случай нямаше да мога да си купя компютър MAC или тв приемник LG, кола Ford Mustang и ледник с чешма за студена вода и лед. „ Но единствено това ли? ” искаше да знае тя. “Не се ли чувствате сдъвкани и изплюти? Аз работя в малкия екран съвсем денонощно… И хем си извънредно изтощен, хем няма с кого две думи да си кажеш. Не те схващат! Не знаят кой е Бергман или Солженицин, театърът им на Бродуей е доста… хм, доверчив, и това не е поза – те в действителност не знаят, а аз в действителност нуждая се от време на време да повеждам и такива диалози. Те не познават иронията. Не е признато да плачеш. Дори Джон Колтрейн не знаят кой е. А хем си е техен! “
„ Голяма работа, споделяха приятелите ѝ – някои от които хем учеха за магистри, хем разнасяха пици или караха камион с матраци, с цел да си заплащат извънредно скъпото обучение, високия наем и лизинга на хладилника, компютъра и колата. „ Америка е страната, която всеки може да моделира както си желае! На неограничените благоприятни условия. “ „ Да, в действителност, – призна си въпреки всичко един от тях, който дълго време стоеше там с черен щемпел на паспорта –
аргументите да желая да остана тук непременно са чисто стопански! “
И какво се оказа? Че за нас, българите, „ неограничените благоприятни условия “ се изчерпваха с компютъра, хладилника и колата. А най-лошото е, че и през днешния ден, 20 години по-късно, се показват по този начин. И хем момичето разпитваше образованите българи, тези, които учеха там! За миячите на чинии въобще и не ѝ се мислеше. Американската фантазия се състоеше и изчерпваше за тях в скъпа кола на остаряло, огромен ледник с ледарка и самочувствието, че когато си идват в България, единствено те ще си знаят какъв брой доста са им коствали и какъв брой часа нощен труд са изработили, с цел да ги придобият… Америка те караше да искаш да останеш непременно – това беше част от легендата ѝ, усърдно поддържана и отглеждана, с цел да може тя да е постоянно бленувания и недосегаем парадайс. Там постоянно се подклаждаше вярата ти, че всичко е допустимо, че някой ден ще имаш и мечтаната работна виза, че някой ден ще започнеш и по-хубава работа, че някой ден ще заживееш и в собствен дом… А наемите пълзяха нагоре! Ако когато тя живееше в Ню Йорк мъничка гарсониера в Манхатън струваше 2000 $ месечно, то през днешния ден няма жилище на най-скъпия остров в света, чиято цена да е под 5000…
Същевременно българите в Америка бяха прелестни и доста трогателни – правеха свое кисело мляко, козунаци за Великден и мартеници за Баба Марта и… през днешния ден към този момент съвсем всички се върнаха в България. Защото американската фантазия е фантазия, до момента в който си на 20 или даже на 30, само че след това става мираж и по-добре, в случай че не си случил да се венчаеш за американка и по този начин да се сдобиеш със Зелена карта, никак и да не си правиш илюзии, че някой там има потребност тъкмо от теб. Коронавирусът подейства като спомагателен трус и доста нейни познати и другари изгубиха работата си и се върнаха от целия свят по насила. Тъкмо те излязоха на митинг предишното лято. И таман те, като че ли, гласоподаваха по оня мощно несъизмерим метод, който хвърли страната в политическа рецесия и изведе на напред във времето съмнителни хора от шоубизнеса, които очевидно нямат концепция какво да вършат с тази си непредвидена победа.
…
Но отвън визовите и стопански аргументи българите да пътуват непрекъснато „ До Чикаго и обратно “ имаше и нещо друго, което тогава ѝ беше убягнало, заради неналичието на опит. Там на нея гледаха като на, правилно, малко непозната, непредвидима и екзотична, само че цялостна с капацитет работна единица, която използваха незабавно и по всички вероятни способи, че дори покачиха, въпреки да знаеха, че договорът ѝ с Фулбрайт изисква да си тръгне след година. И още – там не се пробваха да я претопят, да я трансформират, да ѝ затворят устата, да я накарат да мисли като тях. В нейната необикновеност те намираха опция. Не минаваше безпроблемно – наказаха я да прави смешни репортажи от вида „ Как да изкъпем кучето си “ или „ Как да садим бели и червени рози в градината “ след гафа с извинението ѝ към нарушителя, че изявлението с него не е минало тъкмо както той е очаквал. Но като цяло там (за разлика от тук) способните хора се толерираха и им се гласуваше доверие, повишаваха им приходите (почти незабавно ѝ подвигнаха заплатата тройно!) и ги промотираха, дори в онази единствена година тя беше назначена, нараснала и заплатена уместно. Ако мистичните американски закони, осигурителни номера, фулбрайтови условия и работни визи не съществуваха – през днешния ден евентуално тя щеше да е примерно програмен шеф на малкия екран. Защото в Америка, както и в целия Западен свят хората с огромни качества, можещите и знаещите се ценят. На тях се разпореждат огромните задания, на тях се поверява ръководството на нещата. Те са на респект. А у нас не са и всички мощно ги ненавиждат.
…
Коя беше, си мислеше тя през днешния ден, най-голямата ѝ неточност? Тя нямаше избор и трябваше да се върне, въпреки там да не се усещаше щастлива и това връщане да беше и облекчение. Може би илюзията, че в България има потребност от такива като нея – образовани и работили на открито, че тук ще може да трансформира средата и да се осъществя, че концепциите ѝ ще поникнат като цветя в още необработената почва… И вместо след две години (които по предписание трябваше да прекара в родината си) да се върне назад или да замине за друга западна страна, тя остана – лъжливото чувство, че щом продуцира и води излъчвания по национални малките екрани, значи е потребна и въздейства благотворно на средата, че я променя… я държа цели 20 години у нас. И е реалност, че никой без тил и политически връзки не е стоял толкоз на екран. И какво от това?
Усещането, че каквото и да направиш: който и посетител да успееш да поканиш, колкото и ужасно изявление или предаване да ти се получи; в колкото и касово и положително зрелище да участваш или колкото и хитов текст да напишеш – това няма никакво значение, нито изражение в действителността – се усилваше право съразмерно на натрупването на опит и деянията на подвиг от нейна страна. В България колкото си по-добър, толкоз си по-опасен – най-вече да ти понижат още бюджета и да те запокитят и излъчват през нощта, с цел да не им се моташ пред очите, че сравненията не са в тяхна изгода, а може и някой посетител да се изпусне и да каже нещо срещу властта!
Но тя продължи, безшумно, като мравка, да се бори и да устоява на станалите фешън жълти медийни кавги, начин на живот злословия и неуместни self-help тематики, на долнопробната чалга и промотирането на утайката на обществото в праймтайма на огромните малките екрани и техните скъпи формати, с които действително се състезаваше, въпреки бюджетът ѝ да беше неуместно и обидно невисок.
Експериментът ѝ, който скоро одобри като задача – да потвърди, че феновете желаят смисъл и качество – беше сполучлив. Предаването, което правеше, беше доста рейтингово. Лошото беше, че политиците и медийните шефове не харесваха това.
И ето къде, мислеше си, ни води тази наклонност през днешния ден – имаме си най-голяма политическа мощ, произлязла от систематичната липса на усет и професионализъм в медиите – липса, 20 години обилно пропагандирана в праймтайма на най-гледаната телевизия! Абсурд. Но законосъобразен и добре предпоставен, „ подложен “ – на сценичен сленг – парадокс.
…
„ Тук е пустота, “ мислеше си тя, до момента в който малко по малко осъзна, че е време да си отиде. На тази изгоряла като равнища след пожар територия всеки с малко повече опит, западен тип, усмивка и подготвеност му скрояваха шапката. Дори самите довчерашни съперници на интелигентността и образованието през днешния ден ги развяваха като култ в опитите си да привлекат и по-умни гласоподаватели. Често дипломите им, правилно, или липсваха, или бяха подправени, но кой ти гледа в тая горещина! Това навсякъде менте, което беше изместило същинските стойностни неща и хора, правеше въздуха зноен, миризмата на яхния – изключително плътна, а хоризонтът – невисок и забулен от бетонни хотели и нездравословни газове на изгорен чужбински отпадък. Нямаше смисъл.
Всеки пробив беше единствено изключение, което потвърждаваше правилото. А детето им растеше с всички фантазии, приказни сюжети и смели хрумвания, които нямаше по какъв начин да се осъществен тук. Трябваше да се бяга. Поне детето не биваше да страда, както тя пострада. Трябваше да поправи своята нелепост, а може би – и да сбъдне фантазията на своите родители, които желаеха да емигрират, само че по този начин и не го направиха, въпреки да пътуваха много. Днес, тук и в този момент, когато троловете в интернет я обиждаха на „ безработна “, тя работеше съвсем толкоз доста, колкото в миналото в Ню Йорк, само че получаваше толкоз малко, колкото и първоначално, когато си пристигна в България. И най-интересното беше, че работеше и нискоквалифициран труд. Вместо 20 годишния ѝ опит на екран, като водещ, продуцент и основен редактор в медиите, като актриса в театъра или като създател на всевъзможни текстове да я беше отвел нагоре, той я беше запратил надолу. Всичките ѝ фантазии и „ креативен проекти “ се бяха свели до това да изкара пари, с цел да живеят, да си платят сметките и да могат да идат 2-3 пъти годишно някъде отвън София.
Както споделяше един прочут художник: „ Ех, по света към този момент постановат електрическите коли, вграждат изкуствените сърца, летят на отмора в Космоса, основават, творят, развиват, изобретяват, инвестират… а ние си мечтаем… да отидем на море! “ Сегашните аргументи да желае да емигрира към този момент бяха точно такива, каквито бяха преди време причините на нейните другари в Америка – стопански. Хората, занимаващи се с креативен и интелектуален труд в родината ѝ бяха съзнателно доведени до просешка сопа, а неотдавна се организира и показна чистка-лов на вещици в огромните медии, от които бяха уволнени най-независимите и знакови публицисти. Миналото от соца стана бъдеще. И ето тогава тя взе своето решение.
Но освен стопански бяха аргументите, не, надалеч освен. Това беше единствено видимо, на повърхността. Онова, което тя нямаше да елементарни в никакъв случай на политическия хайлайф от последните години беше, че той зачерта познанието, културата, образованието, изкуството като такива, че умъртви и последните очаквания, че в България може да се живее почтено. Никога тези вреди няма да могат да бъдат обезщетени. Децата, отгледани с моделите на мутрата и проститутката от екрана, към този момент гласоподават. И ще живеят животите си по този начин – като мутри и като проститутки. Докато преди 20 или 30 години българите напускаха България, с цел да изкарат някой лев и да си купят кола или тв приемник, през днешния ден те стартират да я напущат заради липса на небосвод, на морал и на честност тук. Поради неналичието на вяра, че в миналото „ ще се оправим “. Днес и най-успелите и финансово самостоятелни българи към този момент не устоят на отровния човешки фактор – не можеш да си благополучен на място, където всички са нещастни. И най-много – на място, където всички те ненавиждат. Колкото по-успял, надарен, можещ или компетентен си. Много е мъчно да се развиваш в страна, където напъните на цялата среда са съсредоточени да ти потвърдят, че си нула, че образованията, квалификациите или опитът ти са оскъдни и че си въобразяваш прекомерно доста. Този климат е токсичен. Този климат убива. И най-много – скършва и най-коравите. Сломява ги. Унищожава увереността и непобедимостта им. Съсипва самочувствието им и по този начин ги прави безплодни – като ялови дървета. А момичето не беше от кекавите.
…
Та по този начин, мислеше си тя. Още доста родители ще плачат за децата си, които са напуснали родината, още доста емигранти ще потеглят по пътищата на света, още доста бебета ще се раждат с орисията да не изживеят живота си в родния си дом. Защото ние не се справихме. И 30 години не успяхме да превърнем тази превъзходна, зелена, морска и планинска, старинна и забавна дестинация, обитаема с надарени и невероятни хора в туристически парадайс, културно средище и високотехнологичен хъб, а всеки, който се опитваше да отстоява някакви високи професионални и човешки стандарти беше запокитен някъде в ъгъла, с цел да не се обажда доста, тъй като пречи на далаверата и на шуробаджанащината.
…
Пушете си цигарите и си пийте бирите, деца на България. Ние се махаме.
Момичето слезе замаяно, дотътри големия си куфар пред вратите на гигантското стъклено летище, спря, седна от горната страна му и загледа с изцъклен взор ясното синьо небе. Този ден беше безконечен, този полет бе безконечен, то го претърпя с доста безредици, натъпкано на една от осемте седалки в междинната необятна колона в самолетния салон, до момента в който самолетът ѝ си играеше на криеница със слънцето. Това беше полетът към новата, обетована, непозната и обещаваща всичко страна. Момичето си представяше, че е страна на децата – хората там изглеждаха доста по-наивни, по-доброжелателни, по-директни и, да, по-невежи. Разбира се, това също беше фатализъм, натрапен от Холивуд и някак естествено попил оттатък океана, в онази източно-европейска част, където още нямаше супермаркети, огромни хотели или бизнес-центрове, молове или мюзикъли, барбита или fast food заведения за хранене. Тогава още не бяха се промъкнали. Образът на Америка беше напълно изваден от американските филми.
За момичето обаче Америка беше и страната на свободата – по този начин я бяха научили нейните родители, които слушаха Voice of America (тайно) по времето, когато тя четеше (пак тайно) Ницше, ранния Кулеков, Хенри Милър и Булгаков. Страната на свободата – там, където човек можеше да не лъже.
Три години, още една магистратура – този път по публицистика, доста безсънни нощи в стажове по малките екрани и един трудов контракт в най-голямата национална CBS по-късно тя към този момент знаеше – да, американските медии имаха свои политики; да, те следваха постоянно държавната; да, те защитаваха преди всичко американския интерес… само че там имаше голяма независимост. На нея, пиклата от България, ѝ бяха поверили материалите за войната в Косово; на нея бяха дали да издейства и приготви изявлението с дезертьор от ФБР (да, точно тя съумя да накара един от листата Most Wanted и напълно вманиачен нарушител да го даде извънредно единствено за тях, зад нея тогава бяха застанали всички юристи на телевизията); отново на нея бяха упълномощили да приготви интервютата с Дъстин Хофман, с Хю Грант, с Мартин Скорсезе… Точно преди визата ѝ да изтече, най-известният проверяващ кореспондент от „ Новините с Дан Радър “ беше пристигнал в нейната стаичка (по тъкмо – в нейния „ cubicle “ – дребни и оградени с картонени стени пространства без прозорци и с бюра, в които работеха всички продуценти на утринния блок на малкия екран CBS This Morning) и беше поставил на бюрото ѝ книгата на прочут публицист от Ню Йорк Таймс за фамозен, само че неосезаем сериен палач. „ Искам да работя с теб, доста си добра, - беше ѝ споделил - Накарай го да даде изявление, той е в пандиза, само че за данъчни измами, би трябвало да го спипаме, с цел да остане там за убийствата си! “ Майка ѝ в България се притесняваше: „ Дали серийният палач да не го пропуснеш, маменце? “ безшумно ѝ сподели по телефона. Така или другояче работната виза на Фулбрайт изтече. А в Америка, в случай че нямаш зелена карта или работна виза, си „ сбогом “.
Баща ѝ беше видял обявата за състезанието на Фулбрайт във вестник „ Капитал “ и ѝ беше споделил: „ Луда си да не опиташ! Най-сетне вие имате опциите, за които ние мечтаехме! “ България беше на ръба на революция, задаваше се зимата на 1996 с гигантската инфлация и митингите по улиците, които блокираха страната. Нямаше и помен още от Европейски Съюз и НАТО, от присъединителните фондове или безвизовите режими. Без да знае още, че ѝ следва гражданска война и че дори ще я изберат за представител на студентите през онази бурна зима, тя кандидатства. Образованието в Съединени американски щати е толкоз скъпо, че е немислимо да се заплати, в случай че не си спечелил стипендия. Който ви каже нещо друго – лъже. Даже тогавашният шеф на Сатиричния спектакъл, където работеше, мир на праха му, я заплаши с предизвестие за уволняване на дъската, тъй като беше пропуснала подготовка на детско зрелище, с цел да отиде на изпита по британски TOEFL. Резултатът ѝ от него не беше толкоз замайващ, за сметка на това обра всички точки на логиката и математиката в GRЕ – пробата, който самите американци държат след бакалавърската си степен. Фулбрайтовата стипендия завоюва, тъй като имаше към този момент две висши образования и говореше добре британски. И тъй като беше свободомислеща и смела. А и тъй като никой не я познаваше. (Днес не може да завоюва надалеч по-лесни и фасулски състезания, парадоксално – точно тъй като я познават, – а настоящето, бетонирало се към този момент десетилетие във властта статукво не обича кадърните и свободомислещите.)
Какво натъпка в тези 10 кашона, с които се върна назад в България – част от тях дори доплаваха през океана с транспортен съд?! Ами книги, основно книги. Подаръци за всички другари. В България още нямаше нищо. Играчка и боди с пчелички за бебето на неин състудент от театралната академия, който неотдавна ѝ отхвърли да рецитират дружно стихотворения, тъй като хонорарът бил нисък… Много дарове за баба ѝ, която в никакъв случай след това не ги носи или употребява, а единствено ги складираше в дрешника си… Милата ѝ баба си отиде през 2019, тъкмо когато и тя самата се опита да почине, обаче баба ѝ взе, че в действителност си потегли, тъй като въпреки всичко беше на 95 години.
Момичето, малко „ Плюшкин “ като баба си, беше грижливо опаковало и към този момент поостарялото от доста носене пухкаво италианско палто от еко-кожа, което майка ѝ беше ѝ купила на потегляне, с цел да е елегантна. Обувки доста – що се касае за една стоножка, както споделяше татко ѝ, наследник на доктора-неин дядо, работил за Американската легация и поел на гърба си всички последствия от това след 1944... Дискове, доста дискове с музика – тогава нямаше различен притежател на музиката и дисковете бяха доста скъпи и доста скъпи! Кийт Джарет, Стинг, Пинк Флойд, Чът Бейкър, Пат Метини, Манхатън Трансфър – съкровища! Ето какво си купи тя от Америка – книги и дискове… В куфарите ѝ умерено пътуваха обратно и няколко стихосбирки – на Блага Димитрова, Стефан Цанев, Валери Петров, Жак Превер, Марина Цветаева… тя първо ги беше замъкнала там, а по-късно си ги прибра назад.
О, и спестените 4000 $! Тогава това бяха ужасно доста пари и в действителност всичко, което имаше. Носеше ги в портмоне на врата си, по този начин я бяха научили родителите ѝ, тъй като тя нямаше още банкова сметка в България, а и банковите преводи не се правиха по този начин елементарно.
Преди да се върне в България – въодушевена, тъй като въпреки да имаше страхотна, удивителна работа в центъра на света, се усещаше извънредно самотна, изтощена и тъжна в онази огромна далечна страна – беше направила своето си социологическо изследване измежду българските другари, които откри там.
„ Защо желаете толкоз доста да останете в Америка? “ питаше тя, а те като един отговаряха:
„ Защото тук имам доста повече благоприятни условия, разбираш ли, в България в никакъв случай нямаше да мога да си купя компютър MAC или тв приемник LG, кола Ford Mustang и ледник с чешма за студена вода и лед. „ Но единствено това ли? ” искаше да знае тя. “Не се ли чувствате сдъвкани и изплюти? Аз работя в малкия екран съвсем денонощно… И хем си извънредно изтощен, хем няма с кого две думи да си кажеш. Не те схващат! Не знаят кой е Бергман или Солженицин, театърът им на Бродуей е доста… хм, доверчив, и това не е поза – те в действителност не знаят, а аз в действителност нуждая се от време на време да повеждам и такива диалози. Те не познават иронията. Не е признато да плачеш. Дори Джон Колтрейн не знаят кой е. А хем си е техен! “
„ Голяма работа, споделяха приятелите ѝ – някои от които хем учеха за магистри, хем разнасяха пици или караха камион с матраци, с цел да си заплащат извънредно скъпото обучение, високия наем и лизинга на хладилника, компютъра и колата. „ Америка е страната, която всеки може да моделира както си желае! На неограничените благоприятни условия. “ „ Да, в действителност, – призна си въпреки всичко един от тях, който дълго време стоеше там с черен щемпел на паспорта –
аргументите да желая да остана тук непременно са чисто стопански! “
И какво се оказа? Че за нас, българите, „ неограничените благоприятни условия “ се изчерпваха с компютъра, хладилника и колата. А най-лошото е, че и през днешния ден, 20 години по-късно, се показват по този начин. И хем момичето разпитваше образованите българи, тези, които учеха там! За миячите на чинии въобще и не ѝ се мислеше. Американската фантазия се състоеше и изчерпваше за тях в скъпа кола на остаряло, огромен ледник с ледарка и самочувствието, че когато си идват в България, единствено те ще си знаят какъв брой доста са им коствали и какъв брой часа нощен труд са изработили, с цел да ги придобият… Америка те караше да искаш да останеш непременно – това беше част от легендата ѝ, усърдно поддържана и отглеждана, с цел да може тя да е постоянно бленувания и недосегаем парадайс. Там постоянно се подклаждаше вярата ти, че всичко е допустимо, че някой ден ще имаш и мечтаната работна виза, че някой ден ще започнеш и по-хубава работа, че някой ден ще заживееш и в собствен дом… А наемите пълзяха нагоре! Ако когато тя живееше в Ню Йорк мъничка гарсониера в Манхатън струваше 2000 $ месечно, то през днешния ден няма жилище на най-скъпия остров в света, чиято цена да е под 5000…
Същевременно българите в Америка бяха прелестни и доста трогателни – правеха свое кисело мляко, козунаци за Великден и мартеници за Баба Марта и… през днешния ден към този момент съвсем всички се върнаха в България. Защото американската фантазия е фантазия, до момента в който си на 20 или даже на 30, само че след това става мираж и по-добре, в случай че не си случил да се венчаеш за американка и по този начин да се сдобиеш със Зелена карта, никак и да не си правиш илюзии, че някой там има потребност тъкмо от теб. Коронавирусът подейства като спомагателен трус и доста нейни познати и другари изгубиха работата си и се върнаха от целия свят по насила. Тъкмо те излязоха на митинг предишното лято. И таман те, като че ли, гласоподаваха по оня мощно несъизмерим метод, който хвърли страната в политическа рецесия и изведе на напред във времето съмнителни хора от шоубизнеса, които очевидно нямат концепция какво да вършат с тази си непредвидена победа.
…
Но отвън визовите и стопански аргументи българите да пътуват непрекъснато „ До Чикаго и обратно “ имаше и нещо друго, което тогава ѝ беше убягнало, заради неналичието на опит. Там на нея гледаха като на, правилно, малко непозната, непредвидима и екзотична, само че цялостна с капацитет работна единица, която използваха незабавно и по всички вероятни способи, че дори покачиха, въпреки да знаеха, че договорът ѝ с Фулбрайт изисква да си тръгне след година. И още – там не се пробваха да я претопят, да я трансформират, да ѝ затворят устата, да я накарат да мисли като тях. В нейната необикновеност те намираха опция. Не минаваше безпроблемно – наказаха я да прави смешни репортажи от вида „ Как да изкъпем кучето си “ или „ Как да садим бели и червени рози в градината “ след гафа с извинението ѝ към нарушителя, че изявлението с него не е минало тъкмо както той е очаквал. Но като цяло там (за разлика от тук) способните хора се толерираха и им се гласуваше доверие, повишаваха им приходите (почти незабавно ѝ подвигнаха заплатата тройно!) и ги промотираха, дори в онази единствена година тя беше назначена, нараснала и заплатена уместно. Ако мистичните американски закони, осигурителни номера, фулбрайтови условия и работни визи не съществуваха – през днешния ден евентуално тя щеше да е примерно програмен шеф на малкия екран. Защото в Америка, както и в целия Западен свят хората с огромни качества, можещите и знаещите се ценят. На тях се разпореждат огромните задания, на тях се поверява ръководството на нещата. Те са на респект. А у нас не са и всички мощно ги ненавиждат.
…
Коя беше, си мислеше тя през днешния ден, най-голямата ѝ неточност? Тя нямаше избор и трябваше да се върне, въпреки там да не се усещаше щастлива и това връщане да беше и облекчение. Може би илюзията, че в България има потребност от такива като нея – образовани и работили на открито, че тук ще може да трансформира средата и да се осъществя, че концепциите ѝ ще поникнат като цветя в още необработената почва… И вместо след две години (които по предписание трябваше да прекара в родината си) да се върне назад или да замине за друга западна страна, тя остана – лъжливото чувство, че щом продуцира и води излъчвания по национални малките екрани, значи е потребна и въздейства благотворно на средата, че я променя… я държа цели 20 години у нас. И е реалност, че никой без тил и политически връзки не е стоял толкоз на екран. И какво от това?
Усещането, че каквото и да направиш: който и посетител да успееш да поканиш, колкото и ужасно изявление или предаване да ти се получи; в колкото и касово и положително зрелище да участваш или колкото и хитов текст да напишеш – това няма никакво значение, нито изражение в действителността – се усилваше право съразмерно на натрупването на опит и деянията на подвиг от нейна страна. В България колкото си по-добър, толкоз си по-опасен – най-вече да ти понижат още бюджета и да те запокитят и излъчват през нощта, с цел да не им се моташ пред очите, че сравненията не са в тяхна изгода, а може и някой посетител да се изпусне и да каже нещо срещу властта!
Но тя продължи, безшумно, като мравка, да се бори и да устоява на станалите фешън жълти медийни кавги, начин на живот злословия и неуместни self-help тематики, на долнопробната чалга и промотирането на утайката на обществото в праймтайма на огромните малките екрани и техните скъпи формати, с които действително се състезаваше, въпреки бюджетът ѝ да беше неуместно и обидно невисок.
Експериментът ѝ, който скоро одобри като задача – да потвърди, че феновете желаят смисъл и качество – беше сполучлив. Предаването, което правеше, беше доста рейтингово. Лошото беше, че политиците и медийните шефове не харесваха това.
И ето къде, мислеше си, ни води тази наклонност през днешния ден – имаме си най-голяма политическа мощ, произлязла от систематичната липса на усет и професионализъм в медиите – липса, 20 години обилно пропагандирана в праймтайма на най-гледаната телевизия! Абсурд. Но законосъобразен и добре предпоставен, „ подложен “ – на сценичен сленг – парадокс.
…
„ Тук е пустота, “ мислеше си тя, до момента в който малко по малко осъзна, че е време да си отиде. На тази изгоряла като равнища след пожар територия всеки с малко повече опит, западен тип, усмивка и подготвеност му скрояваха шапката. Дори самите довчерашни съперници на интелигентността и образованието през днешния ден ги развяваха като култ в опитите си да привлекат и по-умни гласоподаватели. Често дипломите им, правилно, или липсваха, или бяха подправени, но кой ти гледа в тая горещина! Това навсякъде менте, което беше изместило същинските стойностни неща и хора, правеше въздуха зноен, миризмата на яхния – изключително плътна, а хоризонтът – невисок и забулен от бетонни хотели и нездравословни газове на изгорен чужбински отпадък. Нямаше смисъл.
Всеки пробив беше единствено изключение, което потвърждаваше правилото. А детето им растеше с всички фантазии, приказни сюжети и смели хрумвания, които нямаше по какъв начин да се осъществен тук. Трябваше да се бяга. Поне детето не биваше да страда, както тя пострада. Трябваше да поправи своята нелепост, а може би – и да сбъдне фантазията на своите родители, които желаеха да емигрират, само че по този начин и не го направиха, въпреки да пътуваха много. Днес, тук и в този момент, когато троловете в интернет я обиждаха на „ безработна “, тя работеше съвсем толкоз доста, колкото в миналото в Ню Йорк, само че получаваше толкоз малко, колкото и първоначално, когато си пристигна в България. И най-интересното беше, че работеше и нискоквалифициран труд. Вместо 20 годишния ѝ опит на екран, като водещ, продуцент и основен редактор в медиите, като актриса в театъра или като създател на всевъзможни текстове да я беше отвел нагоре, той я беше запратил надолу. Всичките ѝ фантазии и „ креативен проекти “ се бяха свели до това да изкара пари, с цел да живеят, да си платят сметките и да могат да идат 2-3 пъти годишно някъде отвън София.
Както споделяше един прочут художник: „ Ех, по света към този момент постановат електрическите коли, вграждат изкуствените сърца, летят на отмора в Космоса, основават, творят, развиват, изобретяват, инвестират… а ние си мечтаем… да отидем на море! “ Сегашните аргументи да желае да емигрира към този момент бяха точно такива, каквито бяха преди време причините на нейните другари в Америка – стопански. Хората, занимаващи се с креативен и интелектуален труд в родината ѝ бяха съзнателно доведени до просешка сопа, а неотдавна се организира и показна чистка-лов на вещици в огромните медии, от които бяха уволнени най-независимите и знакови публицисти. Миналото от соца стана бъдеще. И ето тогава тя взе своето решение.
Но освен стопански бяха аргументите, не, надалеч освен. Това беше единствено видимо, на повърхността. Онова, което тя нямаше да елементарни в никакъв случай на политическия хайлайф от последните години беше, че той зачерта познанието, културата, образованието, изкуството като такива, че умъртви и последните очаквания, че в България може да се живее почтено. Никога тези вреди няма да могат да бъдат обезщетени. Децата, отгледани с моделите на мутрата и проститутката от екрана, към този момент гласоподават. И ще живеят животите си по този начин – като мутри и като проститутки. Докато преди 20 или 30 години българите напускаха България, с цел да изкарат някой лев и да си купят кола или тв приемник, през днешния ден те стартират да я напущат заради липса на небосвод, на морал и на честност тук. Поради неналичието на вяра, че в миналото „ ще се оправим “. Днес и най-успелите и финансово самостоятелни българи към този момент не устоят на отровния човешки фактор – не можеш да си благополучен на място, където всички са нещастни. И най-много – на място, където всички те ненавиждат. Колкото по-успял, надарен, можещ или компетентен си. Много е мъчно да се развиваш в страна, където напъните на цялата среда са съсредоточени да ти потвърдят, че си нула, че образованията, квалификациите или опитът ти са оскъдни и че си въобразяваш прекомерно доста. Този климат е токсичен. Този климат убива. И най-много – скършва и най-коравите. Сломява ги. Унищожава увереността и непобедимостта им. Съсипва самочувствието им и по този начин ги прави безплодни – като ялови дървета. А момичето не беше от кекавите.
…
Та по този начин, мислеше си тя. Още доста родители ще плачат за децата си, които са напуснали родината, още доста емигранти ще потеглят по пътищата на света, още доста бебета ще се раждат с орисията да не изживеят живота си в родния си дом. Защото ние не се справихме. И 30 години не успяхме да превърнем тази превъзходна, зелена, морска и планинска, старинна и забавна дестинация, обитаема с надарени и невероятни хора в туристически парадайс, културно средище и високотехнологичен хъб, а всеки, който се опитваше да отстоява някакви високи професионални и човешки стандарти беше запокитен някъде в ъгъла, с цел да не се обажда доста, тъй като пречи на далаверата и на шуробаджанащината.
…
Пушете си цигарите и си пийте бирите, деца на България. Ние се махаме.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ