Те са около 40-те, високи, с приятни лица, поддържани усмивки,

Те са към 40-те, високи, с приятни лица, поддържани усмивки, зеленооки и с доста светла кожа. Тя е може би на 3, дребна, преносима като стрела, шета из целия терминал, облечена е в розово, с розова диадема и две фиби, кацнали напълно не на място в лъскавата й черна косица. Очевидно е била оставена сама да се коафира. Дочувам, че я викат по име: Галя. Тя продължава да търчи неуморно в 6:40 сутринта, до момента в който с родителите си чака полета за Амстердам. На един изострен завой Галя губи равновесие и се сблъсква с крайници ми. Поглеждам я с усмивка и откривам тъмните й очи върху матовата кожа. Родителите на Галя приказват нещо между тях на език, който не разбирам. След това се подреждат на опашката зад нас и, в опит да усмирят дребното дете, слушам откъслечни думи на български със занимателен акцент: аероплан... Галя... тук... апелирам... потегля. Последната част от това пътешестване запечатвам като гальовен спомен. Първата е моят дисциплиниращ урок по признателност и наложителна родителска улегналост. Някъде по средата на полета висока жена на към 30 разхожда по пътеката 2-годишно момченце. След малко разхожда друго дете, напомнящо първото - очевидно близнаци, само че с очевидно физическо заболяване. И братчетата са с маслинени очи и матова кожа.

Замислям се за подаръците и шамарите на ориста, за „ желая “ и „ имам “, за „ желая “ и „ нямам “, за личните си деца, за моментите, когато съм им гневна (често за незначителни неща, от позицията на времето).

Не знам елементи, не разполагам с детайлности, нито се втурнах да чета статистиката на фамилиите осиновители от Западна Европа. Запечатах тази панорама като урок за всеки предстоящ път, в който намирам връзките с моите деца или тяхното държание за трагични. Имам къс лист с такива уроци, които да ме дисциплинират във времена на отмалялост, безбожничество и надълбоко обезсърчение.

В ранните си 20 за пръв път чух, че не е нужно да разбиваш с глава към този момент отворени порти. В късните 20 се научих да ги разтварям с ръка. Може да прозвучи егоистично, само че доста от наблюденията върху живота на хората към мен започнаха да се трансформират в безболезнени уроци, в ръцете, които отваряха вратите. Главата си резервирах единствено за ръцете на фризьора и за някоя и друга красива шапка.