Дует за истинското приятелство в празник и (без)делник
Те не са по приготвянето на празнични трапези, само че сигурно са се изправяли пред не една и две такива. Обичат да свирят дружно още от първия миг , в който животът им сервира това предизвикателство. Случва се в час по „ Камерна музика ” в Музикалното учебно заведение на Варна (Националното учебно заведение по изкуствата „ Добри Христов ”) и по този начин към този момент 18 години. Те са Иван Нотев, музикалният редактор на, и Георги Беломъжов, пианист и корепетитор в Музикалното учебно заведение, само че към този момент в София (Националното музикално учебно заведение „ Любомир Пипков ”). Следва празнична история за пълнолетно другарство.
Иван и Жоро се схващат освен в свиренето, което ги спохожда, когато са въодушевени. Споделят всички мощни и слаби житейски мигове, освен това с усмивка. „ Ако не се неистина, бяхме един до различен. Настаниха те до мен и незабавно се започнаха първо футболни тематики, несъмнено ” , спомня си Жоро страстите на чина. Той е от „ Манчестър Юнайтед ”, Ванката – от „ Ливърпул ”. Гледали са дружно всяко дерби сред двата тима, спорят развълнувано, викат, само че най-после спечелилият съчувства на победения . Поне по този начин твърди Иван, който дори не се зарадвал на последната разгромна победа на любимците си, тъй като Жоро бил печален от загубата на „ Червените дяволи ”. Изстрадали са и несподелените училищен и студентски любови. „ Неизбежно е ”, сбито дават отговор двамата.
Да, те несъмнено и неизбежно в никакъв случай няма да вървят сами, нищо че единствено единият е постоянно влюбен в „ Ливърпул ”. За времето на пълнолетната си бойна дружба не се случвало да се засекат нейде под една елха, само че пък на Нова година... Нова година е класика в жанра – и в чужбина, и в „ Студентски град ”. Веднъж Иван, Жоро и още един техен другар готвили за празника по предписания на майките си. Не се справили като тях, а се сдобили с извънредно суха питка с шансове и купешки мезета за пиршеството в десети блок , един от двата за студентите на Музикалната академия. От тези времена им липсва безгрижието , даже свободата да разбиеш чаша бира в коридора поради загуба ни „ Ливърпул ” и всички съседи на етажа да ти съчувстват.
Защото музикантите са доста съчувствени, настояват двамата ни посетители. А толкоз ли са съчувствени родителите им на празнични събирания или са ги карали да свирят от дребни по фамилни сбирки? Георги не се е изправял пред сходни претенции, тъй като цялото му семейство са музиканти : „ Майка ми е пианистка, татко ми е тромпетист. Сестра ми също е пианистка. Мога да изброявам по този начин до девето коляно ”.
На Иван обаче не му се разминало: „ Започнах да изсвирвам относително на късна възраст за типичен музикант, на 7, дори съвсем на 8 години. Най-ярките ми мемоари са с дядо ми от Силистра. Когато ходехме при тях на посетители за Коледа , си бях подготвил класическа стратегия с нещата, които изучавам, които са добре направени, и изсвирвам, изсвирвам, изсвирвам едно две, три, четири неща. Всички пляскат, изключително баба ми, лелите, женската част от родата, а дядо ми гледа безгласен. Свършвам си аз програмата и той, тъй като е самообразован национален музикант, свиреше на една свирчица, сходна на дудук, обаче изкарваше супер забавни национални мелодии, та той споделяше: „ Ванка, доста хубаво свириш, обаче едно „ Кацнал бръмбар на трънка ” не можеш ли да изсвириш за дядо си, да разбере? “ . И аз хващах и по слух свирех „ Кацнал бръмбар на трънка ”. ”
Вече не свирят по слух и това се разбра още с влизането им в студиото. Иван и Георги обаче дойдоха и с пищов от пет истории, споделими в ефир, от чувала с предколедни, коледни и следколедни приказки за другарството, хванало към този момент 18-годишна брада. Ето и класацията на Иван и Жоро. Започваме в обратна посока.
История №5 – варненското „ Минута е доста ”
Тя е обвързвана с „ предаване по към този момент май несъществуващата МСАТ, варненска телевизия. Бяхме възпитаници, не помня в кой клас сме били, осми или девети, когато класната ръководителка пристигна в часа на класа и сподели, че би трябвало да изберем няколко деца, момчета и девойки, за телевизионното предаване „ Кошерът ” . Записахме сме дружно с други съученици за това предаване, в което задават въпроси, отговаряме, има класиране ”, споделя Жоро. Участието му завършило относително бързо. За премия въпреки всичко получил DVD с кино лентата „ Човекът Минус ”. Никак не го предлага, само че бил доста благополучен, тъй като на съучениците с по-предно класиране дали... цветни моливи.
Иван пък дори спечелил едно от изданията през седмицата и трябвало да се стяга за огромен край на спечелилите от другите дни, с което си заслужил DVD -система, само че я чака и до през днешния ден. Дали в миналото дискът на Жоро с „ Човекът Минус ” ще влезе в несъществуващата система на Ванката, който си останал единствено с минуса, с цел да могат двамата другари да гледат дружно филм, който не харесват? Кой знае...
История №4 – Сервис и гейм!
„ В огромна верига магазини в страната си пазарим с един наш другар Богомил ”, подхваща Ванката. Естествено, и Богомил е музикант, свири на барабани, само че е доста издирван и ангажиран, с цел да бъде с нас в студиото. Бил обаче в супермаркета, с цел да снима героичен волейболен мач.
„ Пазарувахме си, видяхме кошница с волейболни топки и нали си бяхме момченца, взехме решение да си поиграем . Не знам за какво той стартира да снима. Не беше режисирано. Без мрежа, като на плажа. Така си подавахме, без да има победител. Георги, при втория си удар към мен, нали си е високичък и тогава си беше висок, пристигна прекомерно висока тази топка за мен и ме прескочи. Попадна в стелаж с крушки, които бяха в кутийки, не се изпочупиха, само че паднаха всичките ”, изяснява Иван. Момчетата се отървали единствено с гръм и тропот и с видео, което да ги държи на нокти, в случай че решат да се развиват в търговията.
История №3 – джамборе от Варна до София
Почти всички студенти доближават паметни върхове, запечатани в съзнанието им с общителното подпомагане на БДЖ. „ Точно след новогодишните празници , мисля, че беше в първи курс, се прибираме за София, за семестриални изпити, и се бяхме организирали една огромна банда, може би 10 индивида, съученици, сътрудници, към този момент другари, всички музиканти . Качваме се от 7 ч. сутринта във Варна. Всеки си носи инструмента, на който свири. Аз, като пианист, нямах такава опция, само че имаше цигулки, флейти, виолончело, саксофони, китара ”, спомня си Жоро. Джамборето стартира във вагон-ресторанта. Естествено, и от там има клип, само че не е много-много за проявление. Историята ще помнят единствено оживелите. А...
История №2 – дворцовото джамборе
... Тази история я помни доста по-голяма аудитория, тъй като много повече хора са се събрали в двореца Евксиноград за партийно събитие на Национална движение „Симеон Втори" . „ Някой от Областния координационен център на партията е поискал да има по-интересно музикално събитие, което да съпътства формалната част, коктейл, който беше освен за тях, ами и за нас ”, стартира Иван. А „ нас ” не включва безусловно всички, тъй като духовият оркестър минал първи , добавя Жоро. Вече пълнолетни, пийнали по чаша вино. Било първото в действителност лъскаво събитие, на което участвали . Имали класическа стратегия, свирили и джаз. Тогава посетили двореца за първи път. „ Царят беше там, брачната половинка му беше там. За нас - като подрастващи 17-18-годишни, беше доста забавно да срещнем по някакъв метод тези хора ” , споделя Иван.
История №1 – Маестро, музика!
Царствен е и споменът за най-емоционалната история на Иван и Георги дружно. „ Номер 1 безспорно е изключителната ни, незабравима среща с огромния музикант Енио Мориконе ” , безапелационен е Георги. Двамата с Иван са признати да бъдат част от хора за концерта на великия италианец в София през 2013 година Хористите са 100, а за прослушването двамата другари разбрали от публикация в Музикалната академия. Решили да се пробват, нищо, че са цигулар и пианист. Одобрили ги.
Не са имали директен контакт с маестрото, само че са мощно впечатлени от него . „ Той беше какъвто си го представях - сериозен, въздържан . (...) Естествено, не се е наложило да приказваме за дисциплинираност, тъй като не знам дали някой би си разрешил да не е порядъчен, когато Мориконе е пред него. Имаше гробно безмълвие и всички слушаха доста деликатно какво говореше той ”, спомня си Иван, а Георги добавя: „ Много може да се научи от подобен музикант : отношението към музиката, метода на диригентство, на управление на един оркестър, даже образно по какъв начин би трябвало да наподобява една такава фигура на подобен пост ”. И двамата дефинират Енио Мориконе като възвишен . Силно се развълнували, когато многохилядната аудитория ги посрещнала, вълнували се и от реакцията ѝ, когато Мориконе се явил на сцената.
„ Много хора си мислят, че великите хора са елементарни, обаче не са толкоз елементарни. Никога не бих погледнал по този метод на Мориконе. За мен той си остава икона, легенда . (...) Ние се допираме до творчеството им и до това, което са основали въобще, а не до персоналния им свят, за нас това са тези облици, нещо, което стои на доста високо място, на фундамент. Гледаш го изпод ”, споделя Иван.
А по какъв начин звучат петте истории, разказани в цялост, с всички любопитни детайлности, смехории и закачки ? Какво свирят и пеят дружно двамата ни герои и какъв е музикалният прочит на другарството им по ноти? Чуйте в звуковия файл.
Снимки: Иван Нотев, Георги Беломъжов, Лора Търколева
Иван и Жоро се схващат освен в свиренето, което ги спохожда, когато са въодушевени. Споделят всички мощни и слаби житейски мигове, освен това с усмивка. „ Ако не се неистина, бяхме един до различен. Настаниха те до мен и незабавно се започнаха първо футболни тематики, несъмнено ” , спомня си Жоро страстите на чина. Той е от „ Манчестър Юнайтед ”, Ванката – от „ Ливърпул ”. Гледали са дружно всяко дерби сред двата тима, спорят развълнувано, викат, само че най-после спечелилият съчувства на победения . Поне по този начин твърди Иван, който дори не се зарадвал на последната разгромна победа на любимците си, тъй като Жоро бил печален от загубата на „ Червените дяволи ”. Изстрадали са и несподелените училищен и студентски любови. „ Неизбежно е ”, сбито дават отговор двамата.
Да, те несъмнено и неизбежно в никакъв случай няма да вървят сами, нищо че единствено единият е постоянно влюбен в „ Ливърпул ”. За времето на пълнолетната си бойна дружба не се случвало да се засекат нейде под една елха, само че пък на Нова година... Нова година е класика в жанра – и в чужбина, и в „ Студентски град ”. Веднъж Иван, Жоро и още един техен другар готвили за празника по предписания на майките си. Не се справили като тях, а се сдобили с извънредно суха питка с шансове и купешки мезета за пиршеството в десети блок , един от двата за студентите на Музикалната академия. От тези времена им липсва безгрижието , даже свободата да разбиеш чаша бира в коридора поради загуба ни „ Ливърпул ” и всички съседи на етажа да ти съчувстват.
Защото музикантите са доста съчувствени, настояват двамата ни посетители. А толкоз ли са съчувствени родителите им на празнични събирания или са ги карали да свирят от дребни по фамилни сбирки? Георги не се е изправял пред сходни претенции, тъй като цялото му семейство са музиканти : „ Майка ми е пианистка, татко ми е тромпетист. Сестра ми също е пианистка. Мога да изброявам по този начин до девето коляно ”.
На Иван обаче не му се разминало: „ Започнах да изсвирвам относително на късна възраст за типичен музикант, на 7, дори съвсем на 8 години. Най-ярките ми мемоари са с дядо ми от Силистра. Когато ходехме при тях на посетители за Коледа , си бях подготвил класическа стратегия с нещата, които изучавам, които са добре направени, и изсвирвам, изсвирвам, изсвирвам едно две, три, четири неща. Всички пляскат, изключително баба ми, лелите, женската част от родата, а дядо ми гледа безгласен. Свършвам си аз програмата и той, тъй като е самообразован национален музикант, свиреше на една свирчица, сходна на дудук, обаче изкарваше супер забавни национални мелодии, та той споделяше: „ Ванка, доста хубаво свириш, обаче едно „ Кацнал бръмбар на трънка ” не можеш ли да изсвириш за дядо си, да разбере? “ . И аз хващах и по слух свирех „ Кацнал бръмбар на трънка ”. ”
Вече не свирят по слух и това се разбра още с влизането им в студиото. Иван и Георги обаче дойдоха и с пищов от пет истории, споделими в ефир, от чувала с предколедни, коледни и следколедни приказки за другарството, хванало към този момент 18-годишна брада. Ето и класацията на Иван и Жоро. Започваме в обратна посока.
История №5 – варненското „ Минута е доста ”
Тя е обвързвана с „ предаване по към този момент май несъществуващата МСАТ, варненска телевизия. Бяхме възпитаници, не помня в кой клас сме били, осми или девети, когато класната ръководителка пристигна в часа на класа и сподели, че би трябвало да изберем няколко деца, момчета и девойки, за телевизионното предаване „ Кошерът ” . Записахме сме дружно с други съученици за това предаване, в което задават въпроси, отговаряме, има класиране ”, споделя Жоро. Участието му завършило относително бързо. За премия въпреки всичко получил DVD с кино лентата „ Човекът Минус ”. Никак не го предлага, само че бил доста благополучен, тъй като на съучениците с по-предно класиране дали... цветни моливи.
Иван пък дори спечелил едно от изданията през седмицата и трябвало да се стяга за огромен край на спечелилите от другите дни, с което си заслужил DVD -система, само че я чака и до през днешния ден. Дали в миналото дискът на Жоро с „ Човекът Минус ” ще влезе в несъществуващата система на Ванката, който си останал единствено с минуса, с цел да могат двамата другари да гледат дружно филм, който не харесват? Кой знае...
История №4 – Сервис и гейм!
„ В огромна верига магазини в страната си пазарим с един наш другар Богомил ”, подхваща Ванката. Естествено, и Богомил е музикант, свири на барабани, само че е доста издирван и ангажиран, с цел да бъде с нас в студиото. Бил обаче в супермаркета, с цел да снима героичен волейболен мач.
„ Пазарувахме си, видяхме кошница с волейболни топки и нали си бяхме момченца, взехме решение да си поиграем . Не знам за какво той стартира да снима. Не беше режисирано. Без мрежа, като на плажа. Така си подавахме, без да има победител. Георги, при втория си удар към мен, нали си е високичък и тогава си беше висок, пристигна прекомерно висока тази топка за мен и ме прескочи. Попадна в стелаж с крушки, които бяха в кутийки, не се изпочупиха, само че паднаха всичките ”, изяснява Иван. Момчетата се отървали единствено с гръм и тропот и с видео, което да ги държи на нокти, в случай че решат да се развиват в търговията.
История №3 – джамборе от Варна до София
Почти всички студенти доближават паметни върхове, запечатани в съзнанието им с общителното подпомагане на БДЖ. „ Точно след новогодишните празници , мисля, че беше в първи курс, се прибираме за София, за семестриални изпити, и се бяхме организирали една огромна банда, може би 10 индивида, съученици, сътрудници, към този момент другари, всички музиканти . Качваме се от 7 ч. сутринта във Варна. Всеки си носи инструмента, на който свири. Аз, като пианист, нямах такава опция, само че имаше цигулки, флейти, виолончело, саксофони, китара ”, спомня си Жоро. Джамборето стартира във вагон-ресторанта. Естествено, и от там има клип, само че не е много-много за проявление. Историята ще помнят единствено оживелите. А...
История №2 – дворцовото джамборе
... Тази история я помни доста по-голяма аудитория, тъй като много повече хора са се събрали в двореца Евксиноград за партийно събитие на Национална движение „Симеон Втори" . „ Някой от Областния координационен център на партията е поискал да има по-интересно музикално събитие, което да съпътства формалната част, коктейл, който беше освен за тях, ами и за нас ”, стартира Иван. А „ нас ” не включва безусловно всички, тъй като духовият оркестър минал първи , добавя Жоро. Вече пълнолетни, пийнали по чаша вино. Било първото в действителност лъскаво събитие, на което участвали . Имали класическа стратегия, свирили и джаз. Тогава посетили двореца за първи път. „ Царят беше там, брачната половинка му беше там. За нас - като подрастващи 17-18-годишни, беше доста забавно да срещнем по някакъв метод тези хора ” , споделя Иван.
История №1 – Маестро, музика!
Царствен е и споменът за най-емоционалната история на Иван и Георги дружно. „ Номер 1 безспорно е изключителната ни, незабравима среща с огромния музикант Енио Мориконе ” , безапелационен е Георги. Двамата с Иван са признати да бъдат част от хора за концерта на великия италианец в София през 2013 година Хористите са 100, а за прослушването двамата другари разбрали от публикация в Музикалната академия. Решили да се пробват, нищо, че са цигулар и пианист. Одобрили ги.
Не са имали директен контакт с маестрото, само че са мощно впечатлени от него . „ Той беше какъвто си го представях - сериозен, въздържан . (...) Естествено, не се е наложило да приказваме за дисциплинираност, тъй като не знам дали някой би си разрешил да не е порядъчен, когато Мориконе е пред него. Имаше гробно безмълвие и всички слушаха доста деликатно какво говореше той ”, спомня си Иван, а Георги добавя: „ Много може да се научи от подобен музикант : отношението към музиката, метода на диригентство, на управление на един оркестър, даже образно по какъв начин би трябвало да наподобява една такава фигура на подобен пост ”. И двамата дефинират Енио Мориконе като възвишен . Силно се развълнували, когато многохилядната аудитория ги посрещнала, вълнували се и от реакцията ѝ, когато Мориконе се явил на сцената.
„ Много хора си мислят, че великите хора са елементарни, обаче не са толкоз елементарни. Никога не бих погледнал по този метод на Мориконе. За мен той си остава икона, легенда . (...) Ние се допираме до творчеството им и до това, което са основали въобще, а не до персоналния им свят, за нас това са тези облици, нещо, което стои на доста високо място, на фундамент. Гледаш го изпод ”, споделя Иван.
А по какъв начин звучат петте истории, разказани в цялост, с всички любопитни детайлности, смехории и закачки ? Какво свирят и пеят дружно двамата ни герои и какъв е музикалният прочит на другарството им по ноти? Чуйте в звуковия файл.
Снимки: Иван Нотев, Георги Беломъжов, Лора Търколева
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ