– Тази история започва с едно барбекю – каза Клемънтайн.

– Тази история стартира с едно барбекю – сподели Клемънтайн. Микрофонът усили и заглади гласа, направи го по-авторитетен, сякаш бе обработен с „ Фотошоп “. – Обикновено квартално барбекю в един елементарен заден двор.
„ Е, не тъкмо елементарен заден двор “, намерения си Ерика.
Тя кръстоса крайници и прибра единия гален зад другия, след което подсмръкна. Никой не би нарекъл задния двор на Вид елементарен. Ерика седеше измежду публиката, в средата на задния ред в залата за събития, която се намираше в съседство с обновената локална библиотека в предградие на четиресет и пет
минути отвън града, не на трийсет, апелирам, апелирам, както бе предположил служителят на таксиметровата компания, за който човек би си помислил, че ще има известни знания по въпроса.
Присъстваха може би двайсет души, макар че сгъваемите столове разполагаем бяха за най-малко двойно повече. По-голямата част от аудиторията се състоеше от възрастни хора с оживени, очакващи лица. Те бяха интелигентни, осведомени възрастни жители, пристигнали в тази дъждовна (и още веднъж, щеше ли това да свърши някога) заран, с цел да съберат нова и завладяваща информация на локалното си Събрание по въпросите на общността. „ Днес видях най-интересната жена да приказва “, искаше им се да кажат на децата и внуците си.
Преди да пристигна, Ерика бе погледнала уеб страницата на библиотеката, с цел да види по какъв начин показват там речта на Клемънтайн. Описанието беше малко и неособено информативно: Чуйте по какъв начин майката от Сидни и известна челистка Клемънтайн Харт споделя историята си: „ Един елементарен ден “.
Клемънтайн в действителност ли бе „ известна “ челистка? Звучеше пресилено. Таксата от пет $ за днешното събитие включваше двама посетители оратори, прелестен домашно подготвен утринен чай и шанса да спечелиш премия от билетчетата, които раздаваха на входа. Ораторът след Клемънтайн щеше да
приказва за противоречивия проект на градския съвет за реорганизация на локалния басейн. Ерика долавяше далечния гальовен звън на чашките и чинийките, които сега подреждаха за чая. Тя държеше билетчето за присъединяване в томболата в сигурност
в скута си. Не ѝ се занимаваше да го прибира в чантата си, тъй като по-късно можеше да ѝ се наложи да го вади, когато теглеха печелившите. Синьо, Е 24. Дори не изглеждаше като печеливш билет.
Дамата, която седеше тъкмо пред Ерика, бе наклонила посивялата си и къдрава коса на една страна по милостив, зает метод, като че ли беше подготвена да се съгласи с всичко, което Клемънтайн имаше да каже. Етикетът на блузата ѝ се
бе посочил. Размер 12. „ Таргет “. Ерика се пресегна и го прибра на мястото му.
Дамата обърна глава.
– Етикет – прошепна ѝ Ерика.
Жената се усмихна с признателност и Ерика видя по какъв начин вратът ѝ поаленя. По-младият мъж до нея, евентуално синът ѝ, който изглеждаше на към четиресет, имаше татуиран баркод на загорелия си врат, като че ли беше артикул от супермаркет.
Това занимателно ли трябваше да е? Иронично? Символично? Ерика искаше да му каже, че в полза на истината, бе идиотско.
– Беше просто един елементарен неделен следобяд – сподели Клемънтайн.
Очевидно повтаряне на думата „ елементарен “. Клемънтайн несъмнено бе решила, че е значимо да наподобява „ обвързвана “ с тези елементарни хора в елементарното далечно предградие.
Ерика си показа по какъв начин Клемънтайн седи на дребната си трапезна маса или може би на нереставрираното старинно бюро на Сам, в обзаведената си в жанр „ дрипав изискан “ двуетажна къща от пясъчник с „ аспект към водата “, и написа
скромната си, загрижена за общността тирада, до момента в който дъвче края на химикалката и премята луксозната си тъмна коса през рамо, с цел да може да я гали с оня сетивен, леко блажен неин фасон, като че ли бе Рапунцел, мислейки си: елементарна. Наистина, Клемънтайн, по какъв начин ще накараш елементарните
хора да схванат?
– Беше ранна зима. Студен, тъмен ден – сподели Клемънтайн.
Какво, по...? Ерика се раздвижи на стола си. Беше превъзходен ден. Прекрасен ден. Това бе думата, която беше употребявал Вид. Или може би „ удивителен “. Във всеки случай нещо сходно.
– Въздухът режеше – продължи Клемънтайн и фактически потръпна – театрално и несъмнено излишно, в случай че в залата беше топло, и то дотам, че един мъж, който седеше диагонално от Ерика, чак бе задремал.
Беше протегнал крайници пред себе си, а ръцете му бяха комфортно скръстени на корема, главата му бе наклонена, като че ли подремваше на невидима възглавница. Може би беше починал.
Денят на барбекюто май в действителност бе леден, само че несъмнено не беше тъмен. На Ерика ѝ бе известно, че свидетелските показания са фамозни с ненадеждността си, тъй като хората мислеха, че могат просто да натиснат копчето за приплъзване на дребната записвачка в главата си, а в реалност те изграждаха спомените си. Те „ развиваха свои лични разкази “. И по този начин, когато Клемънтайн си спомняше барбекюто, тя си спомняше леден, тъмен ден. Но Клемънтайн
грешеше. Ерика си спомняше (спомняше си; въобще не изграждаше) по какъв начин сутринта преди барбекюто Вид се бе навел, с цел да се подпре на прозореца на колата ѝ. „ Не е ли прелестен ден! “ – бе споделил.
Ерика знаеше с безспорна сигурност, че бе споделил тъкмо това. Или може би беше „ удивителен “.
Но бе дума, която имаше положително значение. В това беше уверена.