Очите на момичето се напълниха със сълзи и тя тихо прошепна: „Мамо, гладна съм“.
Тази история ми се случи преди 7 години. Тъкмо се бях преместил от провинцията в столицата и си бях намерил работа в влиятелна компания на високоплатена позиция.
Избързвайки малко, желая да кажа, че нито позицията, нито заплатата, нито претенциозният столичен живот ми лиши главното – човечността.
Откакто се помня постоянно съм бил добър и съчувстващ човек. Винаги съм помагал на всички, без да чакам нещо в подмяна. Но да се върнем на моята история.
Беше петък вечерта. Връщах се от работа след тежък работен ден и отскочих до супермаркета, с цел да си купя нещо вкусно. Опашката пред касата беше дълга.
Но това беше обикновено: уикендът предстоеше. Пред мен стоеше млада жена. Тя държеше за ръка малко момиченце. Не знам за какво, само че незабавно ги забелязах. Майката беше видимо нервна и момичето непрестанно повтаряше нещо безшумно.
– Остави ме на мира! – извика дамата. – Какво искаш от мен? Знаеш ли какъв брой ми писна от теб, унищожи целия ми живот…
Очите на момичето се изпълниха със сълзи и тя безшумно прошепна:
– Мамо, гладна съм…
След тези думи тази кучка (не мога да нарека тази жена по различен начин) стартира да крещи на момичето още повече, по-късно я бутна встрани и изчезна някъде.
Момичето седна на една скамейка в супермаркета и стартира да плаче. Да кажа, че ми беше жалост за него, значи да не кажа нищо. Сърцето ми кървеше.
Много желаех да се намеся в този спор и да защитя детето, само че нещо ми подсказа, че не трябва да го върша. Но не можех и да оставя обстановката такава, каквато беше, тъй че просто седнах до нея и изчаках майката да се върне за детето.
Минаха 20 минути, само че дамата не се върна. Тогава взех решение малко да смекча обстановката и започнах да приказвам с детето. В същото време открих охранителя на супермаркет, тъй като се надявах, че ще ми помогне да намеря нещастната му майка.
Охранителят извика полиция и нещата се завъртяха…
В онази вечер майката на момичето по този начин и не беше открита. Затова Виктория (това беше името на дребната принцеса) беше отведена от обществените служби.
Имам доста другари в тази конструкция, тъй че ми беше доста елементарно да проследявам развиването на обстановката. На идващия ден Виктория се причисли към редиците на децата от един дом за деца без родители.
След нашето запознанство към този момент не можех да я не помни. Жена ми и аз постоянно посещавахме Вики, носейки й всевъзможни сладкиши и играчки. Две години по-късно успяхме да я осиновим.
Разбира се, множеството ни другари и познати не одобриха добре тази вест. Постоянно ни убеждаваха, че осиновяването не е най-хубавият вид да се сдобием с дете, само че не се съобразявахме с тяхното мнение.
Съпругата ми и аз се опитвахме от 5 години, с цел да увеличим фамилията си и не успяхме. Може би Вики беше Божият подарък, който не можех да пропусна.
Осиновихме момичето, когато беше на 8 години. Днес щерка ни става на 15. Тя е прелестно дете и със брачната половинка ми в никакъв случай не сме съжалявали за избора си.
А може би изборът не е бил наш, а неин… Може би не ние сме избрали нея, а в противен случай, тя е избрала нас.
