Историята, която ни доведе до тук
Свидетели сме на една безскрупулна война, стартирана от съветския президент, който счита, че една прилежаща страна не е същинска страна, а нейният народ не е същински народ; очевидци сме и на твърдия отвод на същия този народ да се примири; очевидци сме на разрушаването на разпоредбите, на които се подчинява интернационалният ред; очевидци сме на страха от бъдещето, което наподобява тъмно като черните отломки на Мариупол.
Ето и историята, която ни докара дотук – комплициран възел от сили, персони, пропуснати благоприятни условия, желания, страхове и ненавист. В идващите години може да успеем да разплетем част от него, само че до тогава ще би трябвало да работим със и против разказите – историите, с които се обосновава, рационализира, оправдава и изяснява протичащото се. Наративите постоянно имат претенцията да са история, само че в случай че беше по този начин, те щяха да правят отстъпка пред истината и предишното нямаше, както споделя Фокнър, да откаже да почине. Миналото щеше да си е минало, обща основа, от която съперниците дружно да спорят за бъдещето. Но разказите са непокорни: всички страни се съпротивляват на обстоятелствата и по този начин, дълго откакто оръдията са притихнали, ние продължаваме да се караме за смисъла на този миг.
Тъй като ние всички сме неподвластни на безпристрастността и салдото, към които се стреми историята, най-хубавото, което можем да сторим е да се опитаме да разберем някои от детайлите на тази смяна в хода на историята, въпреки че не можем да определим дали те ни водят към скалите, или към намерено море. Струва си да опитаме да осмислим протичащото се даже до момента в който оръдията към момента гърмят, тъй като е мъчително да си загубен и тъй като някакво схващане ще ни помогне да реализираме баланс сред моралния яд и стратегическото здравомислие. Но даже и освен това състояние нито един разказ, с изключение на тези, които са облечени в националистическа екзалтираност, не може да предложи разтуха, тъй като в случай че сме почтени, ние знаем, че разказите не могат да ни кажат тъкмо това, което желаеме да знаем: по какъв начин ще свърши историята и дали ще оцелеем.
Историята е цялостна с образци за безконечен декаданс, за това да знаеш кое е началото на историята. Началото на един разказ зависи от това какъв искаш да е неговият край.
Много западни анализатори споделят, че всичко стартира, когато Путин разгласи война на Запада през 2007 година на Мюнхенската конференция по сигурността, след което през 2008 година стартира войната против Грузия, а след това пристигна и завладяването на Крим и Донбас през 2014 година Но историята на самия Путин за тази война, историята, която той написа и разгласява предходната година и направи наложително четиво за своята войска, стартира през IX век с Владимир и покръстването на славяните, с раждането на Православната черква в Киев. Путин знае какъв желае да бъде краят на тази история и по тази причина историята стартира с изказванието, че Русия стартира в Киев и Киев би трябвало да принадлежи на Русия.
Бившият офицер от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), трансформирал се в историк, не е изключително автентичен. Повечето истории на Русия стартират оттова – от Володимир, княза, който приема християнството, с цел да съюзи княжеството си с Константинопол и Византия, и с това стартират всички следващи извършения по основаване на съветска страна по-нататък: Московия, Руската империя, Съветския съюз и Руската федерация. Новото при Путин е, че употребява тази доста антична история, с цел да лиши друга страна от правото да съществува. Благодарение на Путин Русия, която западните наблюдаващи неучтиво назовават бензиностанция с нуклеарни оръжия, получава възвишен и възвеличаващ мит за своя произход, а на държавното управление в Киев, което ръководи измежду светините от покръстването на славяните, се споделя: тази страна не е ваша, тя е моя.
Силните вършат каквото желаят, слабите вършат каквото би трябвало, споделя Тукидид. Фактът, че някогашният офицер от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), владеещ бойни изкуства и кадърен да убива единствено с пръстите на ръката си, изпитва потребност от нравствен мит за произхода на страната, е забавен. Защо въобще да се занимава с това? Ако имаш танкове, артилерия и кораби, за какво просто не вземеш това, което искаш? Путин не търсеше оправдания, когато застрелваха публицисти на прага на домовете им, когато опозиционни политици умираха току до стените на Кремъл, когато сътрудници тровеха хипотетични публични врагове в катедрален град в непозната страна. Тогава не му трябваха оправдания, той просто отхвърляше. Но за нашествието в суверенна страна той въпреки всичко реши, че би трябвало да построи цяла катедрала от исторически мечти. Защото усеща виновност? Едва ли. Защото трябваше да даде на хората нещо, в което да имат вяра? Дори и диктаторът би трябвало да показа някакви причини. Хитлер трябваше да избавя страдащите судетски немци, Путин би трябвало избави страдащите под украинско робство руснаци. Но той не се ограничи с тези нискооктанови причини. Той се стреми към доста по-величествен указател. Защото както наподобява, желае да влезе в историята, като възвърне Руската империя на Петър и Екатерина – Русия от Финския залив до Черно море. Но когато прибягва до тези величествени образци от предишното, той отваря опция и за някои притеснителни съпоставения. Ако в действителност искаш да приличаш на Петър и Екатерина, би трябвало да отвориш Русия, както направиха те, към науката, технологиите и новите хрумвания, само че като се замислим, сходен вид великолепие очевидно не е било задачата му. Действителната му, доста по-лесно постижима цел не е да се популяризира, а да бъде ненавиждан и от него да се опасяват – най-много украинците, само че изключително тези арогантни европейци и американци. Неговият модел за подражателство не са Петър и Екатерина, а Цар Николай I, който смазва въстанието на декабристите през 1825 година и става жандармът на Европа до гибелта си 25 години по-късно – ненавиждан от поляците, чиято самостоятелност смазва през 1831 година, ненавиждан от унгарците, чието въстание потушава през 1849 година Приемствеността в метода, по който Путин употребява властта, е вкоренена надълбоко в съветската автокрация. През ХХ век Съветският съюз се придържа към този модел и изпраща танкове в Будапеща през 1956 година и в Прага през 1968 година, и вкарва военно състояние във Варшава през 1981 година Матрицата е основана още в края на XVIII век: никоя съветска страна, царска или руска, не би търпяла свободни страни по границите си.
За да реализира тази цел, а точно да внушава боязън, сходно на царете от предишното, той се заема със основаването на исторически мит със същата придирчивост, с която подхожда към смазването на опозицията, поддръжката за Асад при унищожаването на сирийския народ, възобновяване на армията и премахването на вътрешните му врагове. Той гледа на писането на история като на стратегическа интервенция. Твърди се, че е написал есето, издадено предишното лято, до момента в който неговите раболепни подчинени му носели исторически документи през дълъг тунел, отделящ го от хората му, в дачата му до Москва. Трудил се в продължение на месеци. И това е напълно негов труд – разказ, който лишава на страната, чиято столица е Киев, правото да бъде страна, а на нейния народ – правото да бъде обособен народ.
Едно от огромните преимущества да си президент е, че можеш да пуснеш въображението си да работи на воля, до момента в който си пишеш есето самичък в своята дача. Няма граници, не е належащо да се съобразяваш с действителността. Така можеш да твърдиш, че страната се ръководи от нацисти, до момента в който нейният президент е евреин, и че защитаваш рускоговорящото население, което не е изложено на никакви закани.
Необходими са две неща, с цел да може един подобен фиктивен разказ да бъде легитимиран до действителна инвазия: първото е тоталитарна среда, в която самостоятелната публицистика е смазана, устата на университетите е затворена, НПО-тата са обезсилени като задгранични сътрудници и държавната телевизия излъчва твоето обръщение до най-отдалечените места в Сибир. Това подсигурява, че откакто посланието доближи до цяла Русия и всички нейни часови зони, ти ще чуваш единствено ехото на личния си глас, пробиващ съзнанието на съветската публика, която е откъсната от външния свят и остава заключена, даже вкаменена в сантиментална носталгия към руското минало, което прави неосъществим всевъзможен конфликт с днешната действителност.
Тъй като даже и Путин знае, че руското минало крие някои, да кажем, проблематични моменти, той пренаписва руския разказ по един комплициран и остроумен метод. Той е казвал, че разпадът на Съветския съюз е най-голямата злополука на ХХ век и сигурно неговите мемоари за това по какъв начин гори книгите с кодовете на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в двора на явочната квартира в Дрезден след рухването на Берлинската стена през 1989 година са мъчителен, травматичен миг, за който той сигурно ще търси отмъщение. И макар че боготвори руското минало, в есето си той упреква Хрушчов, задето е разрешил Крим да стане украински през 1955 година, и упреква Ленин, че е дал на Украйна статут на обособена република в Съветския съюз след края на гражданската война. С признаването на украинската национална еднаквост, която той отхвърля, Сталин и Ленин са му основали известно стеснение. Затова той употребява руското минало строго прагматично, отхвърля нещата, които не му харесват и се старае да опази останалото като източник на легитимност, че режимът му е приемник на този, които е избавил света от Хитлер. И надлежно доста анализатори предвиждат, че плануваната интервенция в Донбас би трябвало да завърши на 9 май – свещения ден, в който щандартите и знамената на хитлеристките войски са изхвърлени на Червения площад и Сталин приема парада, с който се отбелязва краят на войната в Европа.
Ако Путин в действителност успее да направи по този начин, че на 9 май на Червения площад да маршируват победоносните ветерани от интервенцията в Донбас, това ще е в действителност удивителен поврат, нещо като противоположна алхимия, в която злато се трансформира в шлака. Защото единствената неоспорвана морална добродетел на руската епоха, единственото ѝ достижение, прието както от нейните другари, по този начин и от нейните врагове, е маршът на съветските войски към Аушвиц и спасяването на Европа от човеконенавистната империя на Хитлер. И в този момент тази красива легенда се валя в украинската тиня като опрощение за един незаконен и презрян акт на безчовечие против прилежаща страна.
Всяко общество непрекъснато основава неистини за себе си, само че има неистини, които може да убият неговото бъдеще. Такива са неприемливите неистини и обществата рядко получават късмет – Съединени американски щати през 1865 година, Германия през 1945 година, Южна Африка през 1994 година – да сформират лист на нещата, които в никакъв случай не би трябвало да споделят за себе си, като да вземем за пример „ Робството е полезно за чернокожите “, „ Хитлер беше прав за евреите “, „ Апартейдът не беше чак толкоз неприятен “ и други Русия получи късмет през 1991 година да каже „ Никога повече Сталин “. Тя трябваше да осмисли своя ГУЛаг, милионите убити от ръцете на режима, само че вместо това след разпада на последната империя над Русия се спусна упойваща тишина и обществото не изкупи виновността си. Западните съветници също носят известна виновност: те споделяха на новите ръководещи в Русия, че историята няма значение и че единствено шоковата терапия и бързият преход към пазарна стопанска система могат да извадят страната от 80-годишната робия. Не че нямаше гласове в Русия, които споделяха истината за предишното, само че тези гласове не бяха чути във всеобщия взлом бързо, безболезнено и по опция без връщане обратно руснаците да се трансфорат в Запад. Съвестта на страната – Ахматова, Бродски, Сахаров, Солженицин – не получи опция да запечата посланието си в душите на руснаците. Нямаше комисии за истината, както в Южна Африка, нямаше обществени чувания, и още по-важното е, че нямаше правосъдно гонене за сътрудниците и палачите от Комитет за Държавна сигурност (на СССР). В дивия запад на 90-те бе приватизирана държавната благосъстоятелност и всеки плячкоса каквото можеше, без да бъде осмислено тежкото минало. Ахматова и Солженицин просто пишеха лирика и литература. Техните думи не послужиха за предизвестие за актуалното потомство. В този карнавал на амнезията се сътвори черна страница, на която Путин можеше да напише своя разказ и да аргументира нашествието като апология на алената нишка в съветската история – история на непрекъснато разширение и завоевания.
Не е инцидентно, че, както споделят, седмици преди Путин да стартира нашествието, неговият режим най-сетне закри „ Мемориал “, последната съветска организация, която се опитваше да каже истината за предишното на Русия. И в този момент режимът е изцяло свободен, що се отнася до истината. От залата на Съвета за сигурност в Ню Йорк той популяризира истерични имитации, лъже родителите на бойците, изгубили живота си в незаконното начинание, и цялата тази злополука не оставя избор на най-предприемчивите и сериозно мислещи руснаци, на всеки, който има даже бегла визия от историята на страната през XXI век, с изключение на да избяга в Ереван, Тбилиси, или Истанбул – единствените места, където те към момента са признати.
II
Историческото есе на Путин от предишното лято се оказа документ с прогностична стойност. В него той ни споделя какви са военните му цели: той няма да се задоволи с Донбас и Мариупол, със сухопътната връзка към газовите залежи в Азовско море и контрола на огромна част от черноморското крайбрежие. Той желае да изличи цяла страна. Ако не може да направи това в този момент, ще чака и ще го направи по-късно. След като в този момент Украйна го отблъсна от подстъпите пред Киев, той сигурно ще опита още веднъж. Ако направи втори опит и още веднъж бъде надвит, ще одобри, само че единствено за известно време, една разрушена и опустошена Украйна, разпростряла се до границата му. А в случай че на хоризонта се появи заплаха от проваляне, неговите знания по история учат, че съветските режими, които са победени в борба – да вземем за пример царският режим в Руско-японската война от 1905 година – навлизат в предсмъртните си часове. Всеки съветски водач, който е жертва на личните си мечти за историята и е изправен пред унизително проваляне на бойното поле, съставлява сериозна опасност, изключително пък водач, в чиито ръце е най-големият нуклеарен боеприпас в света.
Той е изключително рисков, тъй като би трябвало да е и доста сърдит. Военните му го провалиха. Разузнавателните служби са го лъгали. Украинците унищожиха неговата версия за действителността и го принудиха да се оправя с упоритата опозиция на народ, който той убеждава себе си, че не съществува. Видя се, че неговата визия за Украйна сякаш е замръзнала в 90-те години. В този интервал на преход, когато Украйна се управляваше от посредствени хора, типични за края на руската епоха, като Леонид Кравчук и Леонид Кучма, ръководещите в Москва можеха да имат вяра, че в Киев и Лвов не е останало нищо друго с изключение на хора от бившето руско пространство, които се пробват да излязат от руините на империята. Човекът, който Путин искаше да сложи отпред на Украйна през 2010 година, Виктор Янукович, също е основан по руски пример: същата лакирана коса, същия дървен език, същата безогледна лакомия. Като същински безсрамник Путин наподобява е считал, че украинците не заслужават нещо по-добро. Но те бяха на друго мнение.
Путин по този начин и не разбра своя конкурент, само че НАТО и Европейски Съюз направиха същата неточност. Те също смятаха, че украинците си остават руски хора, пасивни, фаталистично настроени, послушни и примирени с неизбежното. Тези предразсъдъци са повода за прогнозите, че войната, почнала на 24 февруари, ще завърши за една седмица. Всички, и Путин, и Западът, не регистрираха обстоятелството, че украинците желаят да творят своя лична история. Ако някои западни наблюдаващи пропуснаха да виждат, че Оранжевата гражданска война смъкна проруското държавно управление през 2005 година, а Майданът през 2014 година смъкна Янукович, то за Запада като цяло това бе една сантиментална нова история за силата на народа, а не детайл от трансформацията на украинската еднаквост, какъвто в последна сметка се оказаха. Майданът не бе един зимен протест, а нещо с доста по-сериозни и трайни последици: той бе брутална борба сред Биркут, омразната въоръжена полиция на режима, и невъоръжените, само че неумолими и твърди младежи, тичащи по ледените улици цели 92 дни. Над 100 протестиращи бяха убити и един път вечно по-възрастните украинци осъзнаха посредством бруталността, с която пребиваха децата им, че те към този момент не могат да живеят в режим, който се врича във честност на Владимир Путин. Хората от Майдана показаха и буйното предпочитание на Украйна да тръгне по западен път и да стане член на Европейския съюз. Една от трагичните иронии на тази история е, че точно европейците, които имат вяра най-силно в европейския блян, са тези, на които Европа отхвърли участие. Но вярата в идеала се резервира. Майданът е повода украинският президент да може да се помири с мисълта, че тази страна може в никакъв случай да не стане член на НАТО, само че да не може да се помири с мисълта, че тя в никакъв случай няма да бъде член на Европейски Съюз. Майданът е и повода, заради която в случай че Европа не даде на остатъците от Украйна участие в Европейски Съюз, това ще бъде изменничество, което в никакъв случай няма да бъде простено.
Именно Майданът трябваше да покаже на Путин, че си има работа с народ, който ще се съпротивлява до гибел. Но той разбра единствено това, че в случай че не може да ръководи Киев посредством определено от него подставено лице, ще би трябвало да завземе колкото може повече украинска територия оптимално бързо. Така последва завладяването на части от Донецк и Луганск, и се стигна до десанта на зелените човечета в Крим. След това в продължение на осем години в окопите и разрушените села на Източна Украйна се водеха тежки сражения.
И още веднъж нито Западът, нито Путин са дадоха сметка какъв брой значима за идентичността на Украйна ще се окаже войната в източните елементи. Като че ли душите на украинците бяха изковани от желязо в тази борба и осемте години война наподобява революционизираха украинската войска и я трансфораха от руска по рода си войска в национална такава. А когато и Путин, и Западът откриха какъв брой смъртоносни могат да бъдат леко въоръжените взводове при отбраната на Киев, тази изненада бе примесена и със състрадание. Ние не си дадохме сметка на какво е способна човешката душeвност във време на тествания, не оценихме военната им подготовка. Всичко бе изненада за нас – даже и трансформацията на един комедиен артист във боен водач, който обаче има информационните умения на телевизионна звезда.
Вече не сме толкоз сюрпризирани, само че в този момент има риск да изпаднем в сантиментални самозаблуждения. Украинците се бият за нашите полезности, само че не ние умираме по бойните полета. Подобно на афганистанците преди тях, и украинците схванаха какъв брой мъчително е да си нечие прокси. Прокситата водят борби, само че и схващат, за жалост, че при положение на проваляне са сами. Украинците към този момент одобряват, че не могат да разчитат на отбрана по въздуха, от каквато обезверено се нуждаят, да не би изтребителите и ракетите на НАТО и на Русия да се окажат едни против други и по този начин да стартира Трета международна война. Унгарците получиха същия урок през 56-а, чехите през 68-а, а поляците през 81-ва.
Ако това е тъжната реалност, тогава украинците може би имат вяра да удържат струпващите се танкове и артилерия в Донбас, само че не могат да се надяват да ги отхвърлен и да си върнат изгубените територии без въздушна поддръжка от НАТО. Ако Украйна не може да завладее още веднъж Донбас или Мариупол и крайбрежието, държавното управление на Зеленски ще би трябвало да се задоволи с мир, който ги оставя в съветски ръце. Това ще е в действителност мъчително и сходна развръзка припомня за метода, по който приключи Зимната война сред Финландия и дивизиите на Сталин през март 1940 година Първоначално войната се развива добре за отбраняващите се финландци. Леко въоръжените бойни групи, които се бият в отбрана на родината си, се опълчват на по-голямата съветска огнева мощност, само че в последна сметка съветските танкове пробиват линията Манерхайм и принуждават финландците да одобряват мир, посредством който се отделят територии в интерес на окупаторите. Когато финландският президент подписва мирното съглашение, той споделя: „ Нека изсъхне ръката на този, който подписва това чудовищно съглашение “ – думи, чието значение президентът Зеленски може би ще разбере скоро.
III
Войната постоянно разрушава илюзиите. Путин към този момент знае, че разследващите служби и армията са го лъгали. Той знае, че Украйна съществува и че украинският народ ще се бие до гибел. Неговият режим, неговото оцеляване към този момент са сложени на карта, а диктаторите, притиснати в ъгъла от историята и от личното си неблагоразумие, са рискови и непредвидими.
Той откри също по този начин и още един противен факт, а точно, че личните му разкази се оказват неправилни: да вземем за пример разказът за необратимия крах на Съединени американски щати и тяхната система от съдружници. Диктаторите постоянно възприемат присъщите на демокрацията разделения и кавги като уязвимост и постоянно са заблудени от западните недоволства за иден провал. Всъщност стана противоположното – и НАТО, и Европейски Съюз се разсъниха. Опасността за него в този момент след Буча и Мариупол е, че Западът може да реагира прочувствено, а не рационално. Това в действителност е заплаха за всички ни.
Ние се опитваме да намерим салдото сред нашето разбиране, че сме изправени пред огромно зло и задължението да не позволим на моралното отвращение да ни накара да изберем средства, които, обратно на нашите планове, ще доведат до война, която ще унищожи Европа. Затова би трябвало да запушим ушите си за обезверените молби на хората, против които в действителност се прави нещо чудовищно; ще би трябвало да отхвърлим апелите да отвърнем със същото. Надявам се, че ще действаме мъдро: ще изберем средствата, които ще изискват жертви и от нас – ембарго за съветския газ и нефт да вземем за пример – и няма да хвърлим света в бездната.
Разочарована от нашето здравомислие, Украйна се елементарни с илюзиите си за НАТО и Европейски Съюз. В началото смяташе, че участието в НАТО е допустимо. Сега приема неутралитета. В началото смяташе, че участието в Европейски Съюз е близо. Сега знае, че пътят до участието ще е дълъг, в случай че то въобще стане факт. Географското състояние на Украйна, както всяко географско състояние, е нейната орис. Нещата може би щяха да стоят по различен метод, в случай че Русия бе избрала либерален път при двата шанса, които получи – след 1905 година, когато провалянето принуди царската власт да одобри конституция, и през 1991 година, когато за един къс миг в Русия на Елцин имаше опция за народна власт. Но когато след 1999 година Русия пое по властнически път, общата граница на Украйна с Русия значи, че тя би трябвало да изкове народна власт сред зъбите на режими, даже и след Путин, за които свободата на другите съставлява морална опасност за тяхното лично оцеляване.
Войната разруши илюзиите и на Запада, а главната заблуда бе, че след края на Съветската империя сме навлезли в епоха, в която войната към този момент е невъзможна. Вече знаем, че би трябвало да научим още веднъж урока, които дедите ни научиха още през 1914 година – икономическата интеграция на геостратегически противници не е гаранция за мир. На път сме да се извиним и с илюзията, че нуклеарните оръжия вършат войната сред великите сили невъзможна. Не и когато има тактически нуклеарни оръжия. Не и когато един деспот счита, че всеки миг може да бъде свален.
Движим се в неразучена околност – място, където историята, аналогиите и паралелите към този момент не работят и сме напълно сами, следим ежечасно новините и се чудим да вземем за пример какви са възможностите да се избегне нуклеарна война след потопяването на крайцера в Черно море.
И най-после, знаем, че към този момент сме оставили зад тила си света, който ни завещаха дедите ни – света на Сталин, Рузвелт, Чърчил и Труман, света на Хартата на Организация на обединените нации и гаранциите за цялост на държавните граници, и на монопола на законната приложимост на мощ, каквато легитимност може да даде единствено Съветът за сигурност. Знаем, че тези правила се съблюдаваха, откакто един път бъдат нарушени, само че те бяха верният принцип в интернационалните връзки. Знаем също, че Русия не е единственият член на Съвета за сигурност, който подкопава тези стълбове на интернационалния ред с принуждение и грубост. Не е прелестно руснаците да припомнят на Съединени американски щати и съдружниците им, че не Русия първа стартира интервенции в други суверенни страни без глоба от Организация на обединените нации, не тя първа стартира да разрушава села, с цел да ги отбрани, не тя беше първата, която стартира да лъже интернационалната общественост. Не е прелестно да си дадем сметка, че НАТО заплаща цената за Косово през 1999 година, задето смяташе, че една намеса може да е законна даже и да не е законна. Тогава руснаците възразиха и в този момент извличат дивидентите. Съединени американски щати в този момент заплащат цената за Ирак през 2003 година, за това, че повярваха, че светът ще поддържа свалянето на един гибелен тиранин. Когато Съединени американски щати се огледат в залата на Организация на обединените нации, за свое страдание те виждат, че Индия, Индонезия, страните от Близкия Изток, страни като Венецуела и Никарагуа в Латинска Америка, и най-много Китай не са на тяхна страна. Ако се съди по броя на въздържалите се при последните гласувания в Организация на обединените нации, Русия не е толкоз сама в света, колкото на Съединени американски щати им се желае. Съединени американски щати и Европа може и да имат вяра, че противостоят на съветския империализъм, само че огромна част от света счита, в противен случай, че Русия противостои на американския империализъм. Това е цената, която една велика мощ заплаща за нарушаването на разпоредбите, които се е заела да пази.
И по този начин, войната в последна сметка може да се възприема и като мотив Западът да осъзнае своята лична роля за подкопаването на международния правов ред. Също по този начин изказванието, че Западът самичък си е предизвикал всичко това с нарушаването на интернационалното право в Косово и Ирак, с празните обещания за разширение на НАТО към Грузия и Украйна и достигането до съветските граници, е опит Путин да бъде оневинен. Това е имперски метод на мислене, съгласно който само американците или китайците, или руснаците могат да трансформират света за положително или неприятно. Това се показва за натурализъм, само че той лишава историческото право на личен избор, което е толкоз значимо, колкото и правото на по-силния: след рухването на Стената през 1989 година дребните страни, балтийските страни и страните от Източна Европа, трябваше да се молят на НАТО, с цел да получат гаранции за сигурност и по този начин техните млади демокрации да могат да оцелеят. А какво друго е украинската идея, в случай че не стремежът на една дребна нация – една от слабите съгласно Мелианския разговор на Тукидид – да отбрани правото си на независимост, както го прави една велика мощ. За същото това право се борят и в Тайван – правото да твориш личната си история, да пишеш личен разказ макар географското си разположение, макар враждебността на една велика мощ, все пак. В руините на света на нашите предци, света от 1945 година, най-малко това предпочитание си коства да бъде защитавано: правото на дребните нации да пишат личната си история и да го вършат, живеейки в мир.
София, 18 април 2022 година
Превод от британски Милена Недева
*Майкъл Игнатиев е роден в Канада, учи в Университета на Торонто, а после завършва и Харвард. Преподавател, писател и бивш политик. Правнук е на руския дипломат граф Игнатиев. До юли 2021 г. Майкъл Игнатиев е ректор и президент на Централноевропейския университет в Будапеща, в момента е професор в историческия факултет. От средата на 1970-те години публикува научни и художествени книги, пиеси, статии, есета… Текстовете му непрекъснато се връщат към няколко повтарящи се теми: човешките права и съдбата на моралния универсализъм в свят на воюващи ценности; либерализма като политическа теория, практика и начин на живот; битката ни за поддържане на демократичните свободи. Последната му книга On Consolation (2021) го отвежда в нова посока: размишлява върху историята на опитите ни да приемем екзистенциалните изпитания на живота – смърт, загуба, трагедия – как успяваме, въпреки всичко, да живеем с надежда. Лекцията на проф. Майкъл Игнатиев „ Историята, която ни докара дотук “ бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, проведена от Центъра за демократични тактики в памет на Юлия Гурковска (1945–2001).
" Сега " за предоставената опция да разгласява лекцията на Игнатиев.
Ето и историята, която ни докара дотук – комплициран възел от сили, персони, пропуснати благоприятни условия, желания, страхове и ненавист. В идващите години може да успеем да разплетем част от него, само че до тогава ще би трябвало да работим със и против разказите – историите, с които се обосновава, рационализира, оправдава и изяснява протичащото се. Наративите постоянно имат претенцията да са история, само че в случай че беше по този начин, те щяха да правят отстъпка пред истината и предишното нямаше, както споделя Фокнър, да откаже да почине. Миналото щеше да си е минало, обща основа, от която съперниците дружно да спорят за бъдещето. Но разказите са непокорни: всички страни се съпротивляват на обстоятелствата и по този начин, дълго откакто оръдията са притихнали, ние продължаваме да се караме за смисъла на този миг.
Тъй като ние всички сме неподвластни на безпристрастността и салдото, към които се стреми историята, най-хубавото, което можем да сторим е да се опитаме да разберем някои от детайлите на тази смяна в хода на историята, въпреки че не можем да определим дали те ни водят към скалите, или към намерено море. Струва си да опитаме да осмислим протичащото се даже до момента в който оръдията към момента гърмят, тъй като е мъчително да си загубен и тъй като някакво схващане ще ни помогне да реализираме баланс сред моралния яд и стратегическото здравомислие. Но даже и освен това състояние нито един разказ, с изключение на тези, които са облечени в националистическа екзалтираност, не може да предложи разтуха, тъй като в случай че сме почтени, ние знаем, че разказите не могат да ни кажат тъкмо това, което желаеме да знаем: по какъв начин ще свърши историята и дали ще оцелеем.
Историята е цялостна с образци за безконечен декаданс, за това да знаеш кое е началото на историята. Началото на един разказ зависи от това какъв искаш да е неговият край.
Много западни анализатори споделят, че всичко стартира, когато Путин разгласи война на Запада през 2007 година на Мюнхенската конференция по сигурността, след което през 2008 година стартира войната против Грузия, а след това пристигна и завладяването на Крим и Донбас през 2014 година Но историята на самия Путин за тази война, историята, която той написа и разгласява предходната година и направи наложително четиво за своята войска, стартира през IX век с Владимир и покръстването на славяните, с раждането на Православната черква в Киев. Путин знае какъв желае да бъде краят на тази история и по тази причина историята стартира с изказванието, че Русия стартира в Киев и Киев би трябвало да принадлежи на Русия.
Бившият офицер от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), трансформирал се в историк, не е изключително автентичен. Повечето истории на Русия стартират оттова – от Володимир, княза, който приема християнството, с цел да съюзи княжеството си с Константинопол и Византия, и с това стартират всички следващи извършения по основаване на съветска страна по-нататък: Московия, Руската империя, Съветския съюз и Руската федерация. Новото при Путин е, че употребява тази доста антична история, с цел да лиши друга страна от правото да съществува. Благодарение на Путин Русия, която западните наблюдаващи неучтиво назовават бензиностанция с нуклеарни оръжия, получава възвишен и възвеличаващ мит за своя произход, а на държавното управление в Киев, което ръководи измежду светините от покръстването на славяните, се споделя: тази страна не е ваша, тя е моя.
Силните вършат каквото желаят, слабите вършат каквото би трябвало, споделя Тукидид. Фактът, че някогашният офицер от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), владеещ бойни изкуства и кадърен да убива единствено с пръстите на ръката си, изпитва потребност от нравствен мит за произхода на страната, е забавен. Защо въобще да се занимава с това? Ако имаш танкове, артилерия и кораби, за какво просто не вземеш това, което искаш? Путин не търсеше оправдания, когато застрелваха публицисти на прага на домовете им, когато опозиционни политици умираха току до стените на Кремъл, когато сътрудници тровеха хипотетични публични врагове в катедрален град в непозната страна. Тогава не му трябваха оправдания, той просто отхвърляше. Но за нашествието в суверенна страна той въпреки всичко реши, че би трябвало да построи цяла катедрала от исторически мечти. Защото усеща виновност? Едва ли. Защото трябваше да даде на хората нещо, в което да имат вяра? Дори и диктаторът би трябвало да показа някакви причини. Хитлер трябваше да избавя страдащите судетски немци, Путин би трябвало избави страдащите под украинско робство руснаци. Но той не се ограничи с тези нискооктанови причини. Той се стреми към доста по-величествен указател. Защото както наподобява, желае да влезе в историята, като възвърне Руската империя на Петър и Екатерина – Русия от Финския залив до Черно море. Но когато прибягва до тези величествени образци от предишното, той отваря опция и за някои притеснителни съпоставения. Ако в действителност искаш да приличаш на Петър и Екатерина, би трябвало да отвориш Русия, както направиха те, към науката, технологиите и новите хрумвания, само че като се замислим, сходен вид великолепие очевидно не е било задачата му. Действителната му, доста по-лесно постижима цел не е да се популяризира, а да бъде ненавиждан и от него да се опасяват – най-много украинците, само че изключително тези арогантни европейци и американци. Неговият модел за подражателство не са Петър и Екатерина, а Цар Николай I, който смазва въстанието на декабристите през 1825 година и става жандармът на Европа до гибелта си 25 години по-късно – ненавиждан от поляците, чиято самостоятелност смазва през 1831 година, ненавиждан от унгарците, чието въстание потушава през 1849 година Приемствеността в метода, по който Путин употребява властта, е вкоренена надълбоко в съветската автокрация. През ХХ век Съветският съюз се придържа към този модел и изпраща танкове в Будапеща през 1956 година и в Прага през 1968 година, и вкарва военно състояние във Варшава през 1981 година Матрицата е основана още в края на XVIII век: никоя съветска страна, царска или руска, не би търпяла свободни страни по границите си.
За да реализира тази цел, а точно да внушава боязън, сходно на царете от предишното, той се заема със основаването на исторически мит със същата придирчивост, с която подхожда към смазването на опозицията, поддръжката за Асад при унищожаването на сирийския народ, възобновяване на армията и премахването на вътрешните му врагове. Той гледа на писането на история като на стратегическа интервенция. Твърди се, че е написал есето, издадено предишното лято, до момента в който неговите раболепни подчинени му носели исторически документи през дълъг тунел, отделящ го от хората му, в дачата му до Москва. Трудил се в продължение на месеци. И това е напълно негов труд – разказ, който лишава на страната, чиято столица е Киев, правото да бъде страна, а на нейния народ – правото да бъде обособен народ.
Едно от огромните преимущества да си президент е, че можеш да пуснеш въображението си да работи на воля, до момента в който си пишеш есето самичък в своята дача. Няма граници, не е належащо да се съобразяваш с действителността. Така можеш да твърдиш, че страната се ръководи от нацисти, до момента в който нейният президент е евреин, и че защитаваш рускоговорящото население, което не е изложено на никакви закани.
Необходими са две неща, с цел да може един подобен фиктивен разказ да бъде легитимиран до действителна инвазия: първото е тоталитарна среда, в която самостоятелната публицистика е смазана, устата на университетите е затворена, НПО-тата са обезсилени като задгранични сътрудници и държавната телевизия излъчва твоето обръщение до най-отдалечените места в Сибир. Това подсигурява, че откакто посланието доближи до цяла Русия и всички нейни часови зони, ти ще чуваш единствено ехото на личния си глас, пробиващ съзнанието на съветската публика, която е откъсната от външния свят и остава заключена, даже вкаменена в сантиментална носталгия към руското минало, което прави неосъществим всевъзможен конфликт с днешната действителност.
Тъй като даже и Путин знае, че руското минало крие някои, да кажем, проблематични моменти, той пренаписва руския разказ по един комплициран и остроумен метод. Той е казвал, че разпадът на Съветския съюз е най-голямата злополука на ХХ век и сигурно неговите мемоари за това по какъв начин гори книгите с кодовете на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в двора на явочната квартира в Дрезден след рухването на Берлинската стена през 1989 година са мъчителен, травматичен миг, за който той сигурно ще търси отмъщение. И макар че боготвори руското минало, в есето си той упреква Хрушчов, задето е разрешил Крим да стане украински през 1955 година, и упреква Ленин, че е дал на Украйна статут на обособена република в Съветския съюз след края на гражданската война. С признаването на украинската национална еднаквост, която той отхвърля, Сталин и Ленин са му основали известно стеснение. Затова той употребява руското минало строго прагматично, отхвърля нещата, които не му харесват и се старае да опази останалото като източник на легитимност, че режимът му е приемник на този, които е избавил света от Хитлер. И надлежно доста анализатори предвиждат, че плануваната интервенция в Донбас би трябвало да завърши на 9 май – свещения ден, в който щандартите и знамената на хитлеристките войски са изхвърлени на Червения площад и Сталин приема парада, с който се отбелязва краят на войната в Европа.
Ако Путин в действителност успее да направи по този начин, че на 9 май на Червения площад да маршируват победоносните ветерани от интервенцията в Донбас, това ще е в действителност удивителен поврат, нещо като противоположна алхимия, в която злато се трансформира в шлака. Защото единствената неоспорвана морална добродетел на руската епоха, единственото ѝ достижение, прието както от нейните другари, по този начин и от нейните врагове, е маршът на съветските войски към Аушвиц и спасяването на Европа от човеконенавистната империя на Хитлер. И в този момент тази красива легенда се валя в украинската тиня като опрощение за един незаконен и презрян акт на безчовечие против прилежаща страна.
Всяко общество непрекъснато основава неистини за себе си, само че има неистини, които може да убият неговото бъдеще. Такива са неприемливите неистини и обществата рядко получават късмет – Съединени американски щати през 1865 година, Германия през 1945 година, Южна Африка през 1994 година – да сформират лист на нещата, които в никакъв случай не би трябвало да споделят за себе си, като да вземем за пример „ Робството е полезно за чернокожите “, „ Хитлер беше прав за евреите “, „ Апартейдът не беше чак толкоз неприятен “ и други Русия получи късмет през 1991 година да каже „ Никога повече Сталин “. Тя трябваше да осмисли своя ГУЛаг, милионите убити от ръцете на режима, само че вместо това след разпада на последната империя над Русия се спусна упойваща тишина и обществото не изкупи виновността си. Западните съветници също носят известна виновност: те споделяха на новите ръководещи в Русия, че историята няма значение и че единствено шоковата терапия и бързият преход към пазарна стопанска система могат да извадят страната от 80-годишната робия. Не че нямаше гласове в Русия, които споделяха истината за предишното, само че тези гласове не бяха чути във всеобщия взлом бързо, безболезнено и по опция без връщане обратно руснаците да се трансфорат в Запад. Съвестта на страната – Ахматова, Бродски, Сахаров, Солженицин – не получи опция да запечата посланието си в душите на руснаците. Нямаше комисии за истината, както в Южна Африка, нямаше обществени чувания, и още по-важното е, че нямаше правосъдно гонене за сътрудниците и палачите от Комитет за Държавна сигурност (на СССР). В дивия запад на 90-те бе приватизирана държавната благосъстоятелност и всеки плячкоса каквото можеше, без да бъде осмислено тежкото минало. Ахматова и Солженицин просто пишеха лирика и литература. Техните думи не послужиха за предизвестие за актуалното потомство. В този карнавал на амнезията се сътвори черна страница, на която Путин можеше да напише своя разказ и да аргументира нашествието като апология на алената нишка в съветската история – история на непрекъснато разширение и завоевания.
Не е инцидентно, че, както споделят, седмици преди Путин да стартира нашествието, неговият режим най-сетне закри „ Мемориал “, последната съветска организация, която се опитваше да каже истината за предишното на Русия. И в този момент режимът е изцяло свободен, що се отнася до истината. От залата на Съвета за сигурност в Ню Йорк той популяризира истерични имитации, лъже родителите на бойците, изгубили живота си в незаконното начинание, и цялата тази злополука не оставя избор на най-предприемчивите и сериозно мислещи руснаци, на всеки, който има даже бегла визия от историята на страната през XXI век, с изключение на да избяга в Ереван, Тбилиси, или Истанбул – единствените места, където те към момента са признати.
II
Историческото есе на Путин от предишното лято се оказа документ с прогностична стойност. В него той ни споделя какви са военните му цели: той няма да се задоволи с Донбас и Мариупол, със сухопътната връзка към газовите залежи в Азовско море и контрола на огромна част от черноморското крайбрежие. Той желае да изличи цяла страна. Ако не може да направи това в този момент, ще чака и ще го направи по-късно. След като в този момент Украйна го отблъсна от подстъпите пред Киев, той сигурно ще опита още веднъж. Ако направи втори опит и още веднъж бъде надвит, ще одобри, само че единствено за известно време, една разрушена и опустошена Украйна, разпростряла се до границата му. А в случай че на хоризонта се появи заплаха от проваляне, неговите знания по история учат, че съветските режими, които са победени в борба – да вземем за пример царският режим в Руско-японската война от 1905 година – навлизат в предсмъртните си часове. Всеки съветски водач, който е жертва на личните си мечти за историята и е изправен пред унизително проваляне на бойното поле, съставлява сериозна опасност, изключително пък водач, в чиито ръце е най-големият нуклеарен боеприпас в света.
Той е изключително рисков, тъй като би трябвало да е и доста сърдит. Военните му го провалиха. Разузнавателните служби са го лъгали. Украинците унищожиха неговата версия за действителността и го принудиха да се оправя с упоритата опозиция на народ, който той убеждава себе си, че не съществува. Видя се, че неговата визия за Украйна сякаш е замръзнала в 90-те години. В този интервал на преход, когато Украйна се управляваше от посредствени хора, типични за края на руската епоха, като Леонид Кравчук и Леонид Кучма, ръководещите в Москва можеха да имат вяра, че в Киев и Лвов не е останало нищо друго с изключение на хора от бившето руско пространство, които се пробват да излязат от руините на империята. Човекът, който Путин искаше да сложи отпред на Украйна през 2010 година, Виктор Янукович, също е основан по руски пример: същата лакирана коса, същия дървен език, същата безогледна лакомия. Като същински безсрамник Путин наподобява е считал, че украинците не заслужават нещо по-добро. Но те бяха на друго мнение.
Путин по този начин и не разбра своя конкурент, само че НАТО и Европейски Съюз направиха същата неточност. Те също смятаха, че украинците си остават руски хора, пасивни, фаталистично настроени, послушни и примирени с неизбежното. Тези предразсъдъци са повода за прогнозите, че войната, почнала на 24 февруари, ще завърши за една седмица. Всички, и Путин, и Западът, не регистрираха обстоятелството, че украинците желаят да творят своя лична история. Ако някои западни наблюдаващи пропуснаха да виждат, че Оранжевата гражданска война смъкна проруското държавно управление през 2005 година, а Майданът през 2014 година смъкна Янукович, то за Запада като цяло това бе една сантиментална нова история за силата на народа, а не детайл от трансформацията на украинската еднаквост, какъвто в последна сметка се оказаха. Майданът не бе един зимен протест, а нещо с доста по-сериозни и трайни последици: той бе брутална борба сред Биркут, омразната въоръжена полиция на режима, и невъоръжените, само че неумолими и твърди младежи, тичащи по ледените улици цели 92 дни. Над 100 протестиращи бяха убити и един път вечно по-възрастните украинци осъзнаха посредством бруталността, с която пребиваха децата им, че те към този момент не могат да живеят в режим, който се врича във честност на Владимир Путин. Хората от Майдана показаха и буйното предпочитание на Украйна да тръгне по западен път и да стане член на Европейския съюз. Една от трагичните иронии на тази история е, че точно европейците, които имат вяра най-силно в европейския блян, са тези, на които Европа отхвърли участие. Но вярата в идеала се резервира. Майданът е повода украинският президент да може да се помири с мисълта, че тази страна може в никакъв случай да не стане член на НАТО, само че да не може да се помири с мисълта, че тя в никакъв случай няма да бъде член на Европейски Съюз. Майданът е и повода, заради която в случай че Европа не даде на остатъците от Украйна участие в Европейски Съюз, това ще бъде изменничество, което в никакъв случай няма да бъде простено.
Именно Майданът трябваше да покаже на Путин, че си има работа с народ, който ще се съпротивлява до гибел. Но той разбра единствено това, че в случай че не може да ръководи Киев посредством определено от него подставено лице, ще би трябвало да завземе колкото може повече украинска територия оптимално бързо. Така последва завладяването на части от Донецк и Луганск, и се стигна до десанта на зелените човечета в Крим. След това в продължение на осем години в окопите и разрушените села на Източна Украйна се водеха тежки сражения.
И още веднъж нито Западът, нито Путин са дадоха сметка какъв брой значима за идентичността на Украйна ще се окаже войната в източните елементи. Като че ли душите на украинците бяха изковани от желязо в тази борба и осемте години война наподобява революционизираха украинската войска и я трансфораха от руска по рода си войска в национална такава. А когато и Путин, и Западът откриха какъв брой смъртоносни могат да бъдат леко въоръжените взводове при отбраната на Киев, тази изненада бе примесена и със състрадание. Ние не си дадохме сметка на какво е способна човешката душeвност във време на тествания, не оценихме военната им подготовка. Всичко бе изненада за нас – даже и трансформацията на един комедиен артист във боен водач, който обаче има информационните умения на телевизионна звезда.
Вече не сме толкоз сюрпризирани, само че в този момент има риск да изпаднем в сантиментални самозаблуждения. Украинците се бият за нашите полезности, само че не ние умираме по бойните полета. Подобно на афганистанците преди тях, и украинците схванаха какъв брой мъчително е да си нечие прокси. Прокситата водят борби, само че и схващат, за жалост, че при положение на проваляне са сами. Украинците към този момент одобряват, че не могат да разчитат на отбрана по въздуха, от каквато обезверено се нуждаят, да не би изтребителите и ракетите на НАТО и на Русия да се окажат едни против други и по този начин да стартира Трета международна война. Унгарците получиха същия урок през 56-а, чехите през 68-а, а поляците през 81-ва.
Ако това е тъжната реалност, тогава украинците може би имат вяра да удържат струпващите се танкове и артилерия в Донбас, само че не могат да се надяват да ги отхвърлен и да си върнат изгубените територии без въздушна поддръжка от НАТО. Ако Украйна не може да завладее още веднъж Донбас или Мариупол и крайбрежието, държавното управление на Зеленски ще би трябвало да се задоволи с мир, който ги оставя в съветски ръце. Това ще е в действителност мъчително и сходна развръзка припомня за метода, по който приключи Зимната война сред Финландия и дивизиите на Сталин през март 1940 година Първоначално войната се развива добре за отбраняващите се финландци. Леко въоръжените бойни групи, които се бият в отбрана на родината си, се опълчват на по-голямата съветска огнева мощност, само че в последна сметка съветските танкове пробиват линията Манерхайм и принуждават финландците да одобряват мир, посредством който се отделят територии в интерес на окупаторите. Когато финландският президент подписва мирното съглашение, той споделя: „ Нека изсъхне ръката на този, който подписва това чудовищно съглашение “ – думи, чието значение президентът Зеленски може би ще разбере скоро.
III
Войната постоянно разрушава илюзиите. Путин към този момент знае, че разследващите служби и армията са го лъгали. Той знае, че Украйна съществува и че украинският народ ще се бие до гибел. Неговият режим, неговото оцеляване към този момент са сложени на карта, а диктаторите, притиснати в ъгъла от историята и от личното си неблагоразумие, са рискови и непредвидими.
Той откри също по този начин и още един противен факт, а точно, че личните му разкази се оказват неправилни: да вземем за пример разказът за необратимия крах на Съединени американски щати и тяхната система от съдружници. Диктаторите постоянно възприемат присъщите на демокрацията разделения и кавги като уязвимост и постоянно са заблудени от западните недоволства за иден провал. Всъщност стана противоположното – и НАТО, и Европейски Съюз се разсъниха. Опасността за него в този момент след Буча и Мариупол е, че Западът може да реагира прочувствено, а не рационално. Това в действителност е заплаха за всички ни.
Ние се опитваме да намерим салдото сред нашето разбиране, че сме изправени пред огромно зло и задължението да не позволим на моралното отвращение да ни накара да изберем средства, които, обратно на нашите планове, ще доведат до война, която ще унищожи Европа. Затова би трябвало да запушим ушите си за обезверените молби на хората, против които в действителност се прави нещо чудовищно; ще би трябвало да отхвърлим апелите да отвърнем със същото. Надявам се, че ще действаме мъдро: ще изберем средствата, които ще изискват жертви и от нас – ембарго за съветския газ и нефт да вземем за пример – и няма да хвърлим света в бездната.
Разочарована от нашето здравомислие, Украйна се елементарни с илюзиите си за НАТО и Европейски Съюз. В началото смяташе, че участието в НАТО е допустимо. Сега приема неутралитета. В началото смяташе, че участието в Европейски Съюз е близо. Сега знае, че пътят до участието ще е дълъг, в случай че то въобще стане факт. Географското състояние на Украйна, както всяко географско състояние, е нейната орис. Нещата може би щяха да стоят по различен метод, в случай че Русия бе избрала либерален път при двата шанса, които получи – след 1905 година, когато провалянето принуди царската власт да одобри конституция, и през 1991 година, когато за един къс миг в Русия на Елцин имаше опция за народна власт. Но когато след 1999 година Русия пое по властнически път, общата граница на Украйна с Русия значи, че тя би трябвало да изкове народна власт сред зъбите на режими, даже и след Путин, за които свободата на другите съставлява морална опасност за тяхното лично оцеляване.
Войната разруши илюзиите и на Запада, а главната заблуда бе, че след края на Съветската империя сме навлезли в епоха, в която войната към този момент е невъзможна. Вече знаем, че би трябвало да научим още веднъж урока, които дедите ни научиха още през 1914 година – икономическата интеграция на геостратегически противници не е гаранция за мир. На път сме да се извиним и с илюзията, че нуклеарните оръжия вършат войната сред великите сили невъзможна. Не и когато има тактически нуклеарни оръжия. Не и когато един деспот счита, че всеки миг може да бъде свален.
Движим се в неразучена околност – място, където историята, аналогиите и паралелите към този момент не работят и сме напълно сами, следим ежечасно новините и се чудим да вземем за пример какви са възможностите да се избегне нуклеарна война след потопяването на крайцера в Черно море.
И най-после, знаем, че към този момент сме оставили зад тила си света, който ни завещаха дедите ни – света на Сталин, Рузвелт, Чърчил и Труман, света на Хартата на Организация на обединените нации и гаранциите за цялост на държавните граници, и на монопола на законната приложимост на мощ, каквато легитимност може да даде единствено Съветът за сигурност. Знаем, че тези правила се съблюдаваха, откакто един път бъдат нарушени, само че те бяха верният принцип в интернационалните връзки. Знаем също, че Русия не е единственият член на Съвета за сигурност, който подкопава тези стълбове на интернационалния ред с принуждение и грубост. Не е прелестно руснаците да припомнят на Съединени американски щати и съдружниците им, че не Русия първа стартира интервенции в други суверенни страни без глоба от Организация на обединените нации, не тя първа стартира да разрушава села, с цел да ги отбрани, не тя беше първата, която стартира да лъже интернационалната общественост. Не е прелестно да си дадем сметка, че НАТО заплаща цената за Косово през 1999 година, задето смяташе, че една намеса може да е законна даже и да не е законна. Тогава руснаците възразиха и в този момент извличат дивидентите. Съединени американски щати в този момент заплащат цената за Ирак през 2003 година, за това, че повярваха, че светът ще поддържа свалянето на един гибелен тиранин. Когато Съединени американски щати се огледат в залата на Организация на обединените нации, за свое страдание те виждат, че Индия, Индонезия, страните от Близкия Изток, страни като Венецуела и Никарагуа в Латинска Америка, и най-много Китай не са на тяхна страна. Ако се съди по броя на въздържалите се при последните гласувания в Организация на обединените нации, Русия не е толкоз сама в света, колкото на Съединени американски щати им се желае. Съединени американски щати и Европа може и да имат вяра, че противостоят на съветския империализъм, само че огромна част от света счита, в противен случай, че Русия противостои на американския империализъм. Това е цената, която една велика мощ заплаща за нарушаването на разпоредбите, които се е заела да пази.
И по този начин, войната в последна сметка може да се възприема и като мотив Западът да осъзнае своята лична роля за подкопаването на международния правов ред. Също по този начин изказванието, че Западът самичък си е предизвикал всичко това с нарушаването на интернационалното право в Косово и Ирак, с празните обещания за разширение на НАТО към Грузия и Украйна и достигането до съветските граници, е опит Путин да бъде оневинен. Това е имперски метод на мислене, съгласно който само американците или китайците, или руснаците могат да трансформират света за положително или неприятно. Това се показва за натурализъм, само че той лишава историческото право на личен избор, което е толкоз значимо, колкото и правото на по-силния: след рухването на Стената през 1989 година дребните страни, балтийските страни и страните от Източна Европа, трябваше да се молят на НАТО, с цел да получат гаранции за сигурност и по този начин техните млади демокрации да могат да оцелеят. А какво друго е украинската идея, в случай че не стремежът на една дребна нация – една от слабите съгласно Мелианския разговор на Тукидид – да отбрани правото си на независимост, както го прави една велика мощ. За същото това право се борят и в Тайван – правото да твориш личната си история, да пишеш личен разказ макар географското си разположение, макар враждебността на една велика мощ, все пак. В руините на света на нашите предци, света от 1945 година, най-малко това предпочитание си коства да бъде защитавано: правото на дребните нации да пишат личната си история и да го вършат, живеейки в мир.
София, 18 април 2022 година
Превод от британски Милена Недева
*Майкъл Игнатиев е роден в Канада, учи в Университета на Торонто, а после завършва и Харвард. Преподавател, писател и бивш политик. Правнук е на руския дипломат граф Игнатиев. До юли 2021 г. Майкъл Игнатиев е ректор и президент на Централноевропейския университет в Будапеща, в момента е професор в историческия факултет. От средата на 1970-те години публикува научни и художествени книги, пиеси, статии, есета… Текстовете му непрекъснато се връщат към няколко повтарящи се теми: човешките права и съдбата на моралния универсализъм в свят на воюващи ценности; либерализма като политическа теория, практика и начин на живот; битката ни за поддържане на демократичните свободи. Последната му книга On Consolation (2021) го отвежда в нова посока: размишлява върху историята на опитите ни да приемем екзистенциалните изпитания на живота – смърт, загуба, трагедия – как успяваме, въпреки всичко, да живеем с надежда. Лекцията на проф. Майкъл Игнатиев „ Историята, която ни докара дотук “ бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, проведена от Центъра за демократични тактики в памет на Юлия Гурковска (1945–2001).
" Сега " за предоставената опция да разгласява лекцията на Игнатиев.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ