Обичам своето поколение – свикнали сме да не разчитаме на никого и да не очакваме нищо
Светът се трансформира със светкавична скорост и около него и ние ставаме разнообразни. Не по-добри, не по-лоши, само че не и същите като през вчерашния ден. Трудно е за поколенията след появяването на интернет да разбере какво е било преди … Тази публикация е отдадена е на децата от 60-80-те …
Знаете ли, обичам моето потомство. Имахме грамофонни плочи, въртяхме аудио касети на молив и седнали под стационарния телефон, чакахме обаждане; към момента помним дискетите и филмовите ленти, само че дружно с днешните младежи и ние свободно владеем всички най-нови технологии.
Все още обичаме Висоцки и Лили Иванова, само че не изпадаме в епилепсия от актуалните ритми. Нещо повече, и измежду тях сме разкрили „ обичани “ реализатори.
Знаем сигурно, че на този свят в никакъв случай няма да има такива като Майкъл Джексън, Queen и Led Zeppelin и никой към момента не е съумял да размени изгубените Георги Минчев и Паша Христова.
Никога няма да разберем по какъв начин може да е скучно на улицата, тъй като всеки от нас може незабавно да преброи стотици занимания „ без нищо “, дузина игри с топка, към седем занимания с елементарна пръчка и тенекиена кутия, да не приказваме в случай че имаме пастели и прочие други „ благосъстояния “.
Говорим с цитати от книги, детски сериали и филми и надълбоко в себе си гледаме прочувствено на тези, които питат: „ Откъде идва това? “..
За нас работеше цялата промишленост на детските кино студия, а най-хубавите артисти се отличаваха с умеенето да пеят, танцуват и да изиграват обичаните ни герои – единствено с цел да израснем като естествени хора!
Все още знаем по какъв начин да бъдем другари и не прощаваме измяната.
Все още помним, че да обичаш човек никога не е синоним на думата да „ спиш “ с него.
Преживяхме банкрута на социализма, 90-те години, плюс няколко световни рецесии и пандемия.
Най-накрая разбрахме, че нашите родители са създали всичко допустимо за нас. Дори да не са създали нищо.
Вече сигурно разбрахме, че „ готиното “ не са клубовете всеки уикенд, не са градусите в чашата, а прекрасен загар, прекрасен сън и скъпи хора до нас.
На дръжка чертаехме „ полета “ в тетрадкита, биехме се крепко „ до първа кръв “ и към този момент погребахме мнозина. Ние сме най-коравото и, без да се наскърбяваме другите, най-прогресивното потомство. Имахме шанса да се родим преди децата да бъдат лишени от независимост и право на избор. Ние сме привикнали да не слушаме никого, да не разчитаме на никого и да не чакаме нищо от никого.
Ние, децата от 60-80-те, сме привикнали да вършим всичко сами – тъй като никой не може да го направи по-добре от нас…
