Светът е пълен с вражда. Всеки е скаран с някого.

Светът е цялостен с омраза. Всеки е скаран с някого. Не минава ден, без да чуем за раздори сред съседи, родственици, другари, сътрудници. Това наподобява толкоз естествено, че бихме се учудили, в случай че някой каже:

„ Не съм враждувал в никакъв случай с различен човек. ”

Може да решим, че е безчувствен, детски, не напълно естествен. И да запитаме:

„ Няма ли в тебе малко пристрастеност, малко достолепие? ”

Най-яркият образец за всеобща омраза са съдилищата. Хиляди каузи лежат в досиетата на магистратите или се гледат в правосъдните зали.

И какво бихме прочели, видели и чули? Тежки взаимни обвинявания, хули, клюки, закани, ненавист. Съдът наподобява на вулкан, който ще избухне всеки момент, защото човешката ненавист е изпепеляващ огън.

За да се поддържа огънят, някой хварля непрекъснато съчки в него. Радва му се и се топли. Даже когато гори цялостен град. Даже когато горят хора. Според християнството това е сатаната – падналият дух, който поддържа огъня на човешката омраза.

За какво се карат хората? Защото са афектирани и оскърбени, поради злословия и интриги, за пари или парцел, поради служебната конкуренция, от ревнивост.

И живеят повече или по-малко в пъкъла.

Губят душевния си мир, стават раздразнителни, неспокойни, кипят от гневни усеща, нощем не заспиват. Така привикват най-после с тази тъга, че тя им носи някакво дяволско удоволствие.

Странното е, че враждата най-често стартира от нищо. Дребна съседска свада прераства в ненавист, която отравя целия живот на две фамилии.

Ала един ден хората напущат земния свят и всичко се не помни, изчезва. У очевидците на омразата се резервира единствено възприятието за нейното безсмислие. За какво е била цялата непреклонност? Защо най-малко един не се е разкаял?

„ Няма да се успокоя, до момента в който не отмъстя! ” Има ли по-абсурдна мисъл? Успокоението може да се откри единствено в прекратяването на враждата и възбавянето от злобата.

Прости и ще ти бъде простено! Това е един от най-важните духовни закони.

Христос споделя: „ Ако простите на индивидите съгрешенията им, и вам ще елементарни Небесният ви Отец; в случай че ли не простите на индивидите съгрешенията им, и вашият Отец няма да елементарни съгрешенията ви. ”

А деятел Иаков удостоверява това с думите:

„ Съдът ще бъде безсърдечен за оня, който не демонстрира благосклонност. ”

Каквито и значими каузи да извърши някой, злобата и непримиримостта към персоналния му зложелател потвърждават, че е по-малък и по-несъвършен, в сравнение с наподобява.

Понякога мразещият талант стои по-долу от никому незнайния и непретенциозен мъж, дал прошка на всеки, който в миналото го е обидил.

Хората, които се хвалят със своята ненавист и непреклонност, се хвалят в действителност с прегрешението си. Странно е да не помниш, че злобата е оня недостатък, който е характерен на дяволската мощ. Простият народ доста успешно го е споделил: „ Враждата е дяволска работа ”.

Да създадем първата стъпка

И по този начин, Бог желае да прекратим враждата и да извиним обидите не тъй като Му е належащо, а тъй като е значимо за нас.

Непростилият дух и омразата са огромни грехове, само че не единствените. Прибавяме ги към останалите.

Ала Бог цени смяната в индивида и прошката му извънредно високо. Ще повторим думите от Библията: „ Прощавайте и на вас ще бъде простено ”.

Какво ни споделя евангелистът? Вече го знаем: елементарни дребното провинение на своя брат и ще получиш амнистия от Небето за всички твои грехове!

Виждаме по какъв начин омразата ни трансформира в свои лични врагове. Заради нея съсипваме здравето си и погубваме душата си.

За да разберем какво е прошката, би трябвало най-малко един път да извиним и незабавно някаква огромна тежест, притиснала сърцето ни, ще изчезне. Ще изпитаме изключително трогване, особена наслада, подготвеност да прегърнем хората.

Неслучайно, когато се схванат и помирят, скараните в действителност се прегръщат. Човек тогава се гордее със себе си, тъй като е победил гордостта си. Понякога това е едно малко мъжество.

Така побеждаваме същинския зложелател, който е в самите нас.

Честото опрощение – „ по какъв начин ще му кажа „ прощавам ти, само че и ти ми елементарни ”, нали ще се унижа ”, е несериозно.

Някой би трябвало да направи първата стъпка към помиряване. Защо да не сме ние? Защо другият да е пръв, а ние да сме втори? За да излезе въпреки всичко, че сме победили? Да се откажем от враждата в името на помиряването – ето същинската победа.

Иисус не ни е споделил да прощаваме единствено тогава, когато дойдат при нас, с цел да ни желаят амнистия. Нито пък, че по-младият или по-скромният безусловно би трябвало по-напред да се извини, а другият да чака.

Ако виновникът за скарването пръв изиска опрощение, виновността му ще се изкупи. Ако почтеният остане непримир, виновността ще се трансферира върху него.

Нищо не пречи на по-старите и високостоящите да се смирят пред останалите. Това нормално има поразително влияние над хората.

Простилият печели

Простилият постоянно печели. Смирява гордостта си, само че популяризира човешкото достойнство. Превръща един зложелател в другар. Придобива Божието снизхождение.

Християнинът знае още нещо: не е нужно да получим всичко изгубено назад. Защо да не извиним на някой, който ни е мамил, взимал е пари назаем и не ги е върнал? Духовната облага е по-важна, а Бог ще ни обезщети.

Това безусловно ще се случи.

Разбира се, християнството слага невероятни условия, толкоз високи, че там, в царството на цялостната независимост и безспорното достойнство, болшинството би дишало доста мъчно.

Свободатат, която ни предлага Христос :

„ На тоя, който изиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. ”

Величието на духа се показва в успеха над всичко земно. Има ли значение, в случай че еснафите те нарекат безумец?

Но има неща, които в действителност не са по силите на вярващия християнин. Тогава той приканва Божията помощ.

Лесно е да сме спокойни, да се мислим за положителни хора, когато никой не ни закача. Но обиден ли ни, кипваме и сме твърдо уверени, че нашият яд е напълно провокиран, друга причина за него няма. Това не е правилно.

Винавни са дребнавата ни городст, честолюбието ни, които не понасят и най-дребното огорчение. „ Тази дреха не ти отива много… ” Даже и такива думи ще обиден неколцина, а какво остава за същинската засегнатост.

Но дали път тя е безполезна? Не ни ли споделя от време на време и нещо правилно? Не може ли да стане мотив да си зададем въпроси, по-добре да разберем какви сме?

Гневът фактически е примитивна реакция.

Добрият християнин прости в минутата, когато някой се пробва да го наскърби. И обмисля по нравствен метод всеки факт от своя живот.

Милиони хора произнасят известните думи на Господнята молитва „ Отче наш ”: „ И елементарни нам задълженията ни, както и ние прощаваме на длъжниците си ” .

Странно е, че ги не помнят още на другия ден и потъват в старите вражди.

Как тогава Бог ще им елементарни?

Инфо: „ Хриситянска нравственос “
Автори: проф. доктор Димитър Киров, проф. доктор Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев