Светът е олимпиада – чуваме клишето на всеки четири години.

„ Светът е олимпиада ” – чуваме клишето на всеки четири години. Клише ли е обаче, в случай че животът ти е олимпиада? Това е житейската кулминационна точка за доста от спортистите, които се готвят от олимпийски цикъл до олимпийски цикъл в очакване на най-сладкото благородно отличие за гения, труда, напъните и упоритостта си.  

Някога античните олимпиади били толкоз значими, че историците изчислявали времето по тях. Първите прародители на актуалните игри са гръцките Олимпии от 19. век , възродени по концепция на стихотворец. В края на века обаче романтиката и идеализмът се смесват с политиката. Френският барон Пиер дьо Кубертен разяснява археологически разкопки в Олимпия под немско управление:  „ Германия откри това, което е останало от антична Олимпия. Защо Франция да не може да възвърне остарялото великолепие? ”.  

Отчитайки загубата на народа си във Френско-пруската война от 1870 година, Кубертен има вяра, че спортът, а не бойното поле, е подобаващият терен за състезание. През 1894 година показва концепцията си на интернационален конгрес в Сорбоната. Решено е първите модерни игри да бъдат в Атина две години по-късно. И България взе участие, с един гимнастик – швейцарецът Шарл Шампо , дошъл в страната ни, с цел да бъде преподавател по физическо. Останалото е история – повече или по-малко позната на всички. 



В нея Зимните олимпийски игри се вписват за първи път през 1924 година в Шамони, Франция. Първият олимпийски орден за България от зимни игри е подобаващ едвам през 1980 година, бронз на ски бегача Иван Лебанов. Българите обаче притаяват мирис дружно със спортистите в ледените дисциплини от доста по-рано. Пръст в това, несъмнено, имат публицистите, отразявали игрите. Сред тях – и част от емблематичните гласове на БНР.  

В архивите ни се пазят свидетелства за страстите доста преди нас, показани в разнообразни излъчвания, само че най-много в . Създадено през 1963 година, следващата година ще навърши 60.

Благодарение на спортните публицисти на националното радио сме имали опцията да чуем огромните международни и български олимпийци.



Така се случва и при първия златен орден от зимни игри за страната ни. През 1998 година един от доайените на спортната публицистика у нас – Асен Минчев, ни прави съпричастни с насладата на Екатерина Дафовска , откакто печели най-високото отличие в 15 км. биатлон .

Нагано, 9 февруари. Мнозина не чакат триумфа ѝ в една от най-тежките дисциплини. Сезонът до игрите е неприятен. Най-доброто ѝ класиране в другите стартове е едвам 38. място. Дафовска даже споделила на треньорите да не се занимават с нея, на майка си споделила, че в случай че не реализира нищо в Япония, ще се откаже. На третия ден от олимпиадата обаче българското знамение се случва.  

Вали изобилен сняг, изискванията са сложни . На своя глава Катя взема решение да се пързаля с подготвителните ски, не със спортните . Пързаляли по-леко поради улучената вакса. Финишира първа единствено с една наказателна обиколка , което значи, че не просто бяга бързо, само че и стреля ужасно, в случай че целта съвсем не се вижда.  

За да прелети 9027 километра от Нагано до София , човек би трябвало да отдели почти 11 часа и 43 минути. А с цел да чуе дохвърчалата страст на Екатерина Дафовска от златото, българският слушател би трябвало да отдели единствено минута и 21 секунди, колкото трае блицинтервюто на Асен Минчев с нея. 

„ Направо не мога да допускам, това е нещо необикновено. И въпреки всичко се борих и желаех да реализира, това ми беше фантазията – да чуя българския химн. И съм доста радостна, че толкоз бързо ми се сбъдна фантазията ”, споделя разчувстваната биатлонистка. Развълнувана, само че реалист: „ Не желаех да си внушавам други мисли, само желаех да си отработя надпреварата както би трябвало и стрелбата да я направя докрая ”.



На олимпиада или не, с сан на злато е същинското великодушие. Недвусмислено ни го сподели Александра Жекова на игрите в Сочи, когато нелепа обстановка ѝ лиши опцията да стъпи на почетната стълбица. На финала 18-годишната италианка Микела Мойоли пресича пътя на Сани, която пада и губи третата позиция. Успява да се изправи и да стигне до петото място. Микела е дисквалифицирана и откарана в болница поради травма. А Александра Жекова демонстрира на всички какво е да си човек с достолепие:  

„ В честната игра няма място за завист. В последна сметка всички сме положили доста труд, с цел да бъдем на олимпийски игри и желаеме да донесем златни медали на страните, за които се състезаваме. Затова не мога да обвинявам някого, че се бори за успеха ”, споделя благородно Сани и отдава грешката на италианката не на зла предумисъл, а на липса на опит. Не я е гняв, че е изпуснала сигурен бронз. Определя своето „ странствуване ” като свястно и се надява страната да поддържа развиването на спортистите, с цел да могат повече деца да тръгнат по стъпките им.



Половин година по-късно състезателката ни с най-вече медали от Зимни олимпийски игри става длъжностен министър на младежта и спорта. През 2002-ра Евгения Раданова печели сребро на 500 метра шорттрек и бронз на 1500 метра в същата дисциплинираност. Четири години по-късно още веднъж става втора на по-късата отдалеченост. Наясно с компликациите, за които приказва и Жекова, през 2014 година Раданова поема политическия пост, съзнавайки идното:

„ Когато чуеш химна на стълбичката на спечелилите, то е в чест, че си постигнал нещо голямо и съществено. Докато този път (в Гранитната зала на Министерския съвет – бел. ред.) изпитах чувството за голямата отговорност, която съм поела, и за това, което бих желала да свърша като министър на спорта, за късото време, което имам ”.



След още един олимпийски цикъл, през 2018-а, на прага на игрите в Пьонгчанг, Южна Корея, първият в историята притежател на орден за България – Иван Лебанов , ни припомня, че олимпиадите са най-важните надпревари. Разказва, че бронзът на южняка, задминал в ски бягането през 1980 година скандинавците, се приел като „ сензация ” . През годините спомените избледняват, само че остава уважението на хората и признанието на спортиста, че „ всеки боец мечтае да стане военачалник ” . Още вижда хубостта в ски бягането. Вярва, че това е най-трудната и конкурентна зимна дисциплинираност. Според Лебанов механически спортът се развива, само че значителното в него не се трансформира и остава все по този начин атрактивно – и за експертите, и за дилетантите. Помни, че през 1980 година околните, а и всички в страната, следели борбите му главно по радиото. Не не помни и несменяемия магичен тромпет в сигнала на „ Спорт и музика ” и акцентира: „ Това беше най-търсеното предаване ”.

Бялата олимпийска магия

Отвъд българската бяла следа в историята на спорта, една от олимпиадите, за които в Златния фонд на БНР се пазят незабравими мемоари, е зимната в Гренобъл, Франция през 1968 година След нея Асен Минчев се връща с скъпи усещания и записи, които показва в предаването „ От 6 до 8 ”. Това е една от общо 11-те олимпиади за журналиста, отдал 42 години от живота си на „ Спортна редакция ”. Работи в БНР от 1959 година Сред първия тим водещи на „ Спорт и музика ” . До пенсионирането си Минчев отразява още 16 европейски, 12 международни шампионати и 4 универсиади . Работи и за доста вестници, както и за българския клон на Radio  France  International . Пише книги за спорта. 

Връщаме се в младите му години като състезателен радиожурналист. Десетата бяла олимпиада е открита със смесицата от шума, който основават 60 000 фенове от трибуните , комбиниран с ударите на сърцето на Ален Калма , международен първенец по фигурно пързаляне, на който се пада достойнството да възпламени олимпийския огън.



Като рицари – такива би трябвало да се олимпийците в отбрана на спортната чест, както гласи и клетвата им. През 68-а тази тежест пада даже върху нежните плещи на 11-годишно жизнерадостно дете, румънската фигуристка Беатрис Хуштиу. Малката се пързаля и раздава подписи с лекост. На Stade de Glace признава, че това са най-хубавите ѝ дни . Възхитена е от 19-годишната Пеги Флеминг, американката, която носи единственото злато за нацията си, по традиция представяна от многолюдна и конкурентна делегация на всяко бяло съревнование.

Самата Пеги също не убягва от микрофона на родното радио. Оценява високо равнището на надпреварите по фигурно пързаляне, впечатлява се от положителната техника на девойките и сложните съчетания, които извършват. „ За себе си мога да кажа, че упражнявам 7 часа на ден, 6 дни в седмицата, 11 месеца в годината ” . Допълва, че майка ѝ е с нея на всички места и даже я поучава за музиката, която употребява. Студентката Флеминг признава, че има време единствено за кънки и лекции.

След американката на леда и пред микрофона излизат руските фигуристи Людмила Белоусова и Олег Протопопов . Два пъти олимпийски и четири пъти международни първенци. През 68-а фамилията изкачва Олимп за повторно.

Само съветският в записите на Асен Минчев от този момент не са превежда. Такова е времето. Или политиката. Ето го и специфичния привет на двойката, изречен от Протопопов:

„ Здравейте, български фенове на спорта. Знаем, че у вас желаете да основете премия „ Златна снежинка Протопопов ” за юноши. Ще ни бъде доста прелестно, в случай че такава премия се сътвори в страната ви. Още повече, че сте първата страна в света, взела сходно решение. Желаем всичко най-хубаво на феновете на спорта, на спортистите и на народа. ” 



Хокей, слалом, ски тичане – безредици има във всички спортове. И преди, и в този момент любопитните житейски елементи са уловени от спортните публицисти. Именно те вършат репортажите им изключително живи. Асен Минчев да вземем за пример ни споделя за единствената жена, спечелила два златни медала през 1968 година, Тойни Густафсон . Шведската скиорка той дефинира като „ симпатична учителка от далечния Север, която изминава на ден със ски, единствено с цел да отиде на работа и да се върне, 2 пъти по 8 км. ” . Категоричен е, че Густафсон реализира „ цялостен успех за скандинавската ски школа ”. А самата Густафсон признава мощната конкуренция и качествата на съперничките си, които умерено можели да бъдат на нейно място.

Асен Минчев ни прави очевидци и на огромния скандал на Олимпиадата през 1968 година Все отново - какво е огромно спортно събитие без щипка пипер? Сблъсъкът е сред френската и австрийска школа по ски алпийски дисциплини. Първоначално французинът Жан-Клод Кили е класиран на второ място, само че се оказва, че първият – Карл Шранц, е направил второ втурване, на което не е имал право. Така първото му време не е зачетено, а Жан-Клод Кили изравнява върха от Кортина д`Ампецо на Тони Зайлер с три златни медала. Следват контестации, митинги и опровержителни конференции от страна на австрийците. В тях Асен Минчев вижда дългата ръка на ски компанията, която стои зад Шранц. Кили обаче си остава безапелационният победител на тази олимпиада. 31 години по-късно е разгласен за френския състезател на 20. век.



Спорт + бизнес + политика = в действителност огромно шоу

Така стигаме до разказите на Асен Минчев за събития, случили се се още в първата половина на 20. век. В БНР се пази фотография от 1936 година, която демонстрира празненство пред храм-паметника „ Св. Александър Невски ” за посрещането в България на щафетата за преместване на олимпийския огън. Такава минава през страната ни за първи път. Започва от антична Олимпия, с цел да стигне до столицата на игрите тогава – Берлин . Снимката запечатва тържеството, по радиото има и директно предаване от събитието. За него обаче по-късно не се приказва. „ По понятни аргументи – тъй като става дума за нацистка Германия, тъй като Хитлер е към този момент 3 години на власт ” , изяснява след десетилетия Минчев. Мълчанието е разбираемо, само че и изключително дълго.

Втората олимпийска щафета, минала през България, е от 1972-ра.  По подигравка на ориста или не – отново за игри на немска земя, този път в Мюнхен . Третата, последна щафета е най-известна и е за игрите в Москва . За тях, още веднъж по разбираеми аргументи, тогавашните слушатели са чули изключително доста.



И преди, и в този момент спортът е тясно обвързван с стопанската система и политиката. „ Тези взаимоотношения са както от едната, по този начин и от другата страна, тъй като никой не отхвърля, че в актуалния свят спортът – без материалната поддръжка на бизнеса – е просто невероятно да съществува на това високо равнище, на което се намира. Говоря за върховите достижения на елитния спорт. Въпросът е то да бъде в границите, които обрисува демократичната народна власт ”, споделя Асен Минчев в Международния ден на спортните публицисти преди две години. За него опитът спортът да се отдели от политиката е „ аматьорски ”. Просто тъй като „ спортът е роден в обществото, а политиката е част от живота на обществото, естествено, че е политика спортът ”.

Дори Пиер дьо Кубертен ще се съгласи...  

И в този момент, на има доста политика , оттатък дипломатическия протест на някои страни, който не е вест в историята на олимпийското придвижване. Дали обаче тя, политиката, прозира в достиженията на спортистите и реакциите им, директно след изкачването на най-високия връх в професионалния им път? Чуйте в звуковия файл.



Снимки: ,, , ЕРА/БГНЕС