Преди 20 г свекърва ми загубила 4-годишната си дъщеря. А един ден дъщеря й се появи…
Свекърва ми загуби щерка си Лиза преди доста години. Тогава момичето било на 4 години. Свекървата почнала да си бъбри със съседите, а в същото време дъщерята просто изчезнала.
Дори не мога да си показва по какъв начин се е почувствала Валентина в този миг, не бих го поискала на никого. Самата тя ми е споделяля, че откакто Лиза изчезнала, не желала да живее, само че се държала, тъй като поради брачна половинка си и огромния си наследник.
От този миг изминаха 20 години и през всичките тези години Валентина нито за минута не спираше да мисли за своята Лиза. Синът на Валентина е моят брачен партньор. Той също си спомня доста добре сестра си и също мислеше за нея, само че реагираше по-малко прочувствено.
И предходната година се случи нещо просто необикновено!
Бяхме на посетители при свекърите, имаше вести по малкия екран и внезапно свекърва ми изкрещя:
– Лиза! Лиза! Лиза е открита! Дъщеря ми е открита! Жива!
Оказа се, че свекървата е видяла вест за момиче, което е изгубило паметта си и в този момент е в болница в прилежащ град. Тя не можеше да върви и да приказва. Някакви неприятни хора я набили грубо, тя съвсем умирала, когато инцидентни минувачи я разкрили.
И в този момент полицията установяваше момичето и търсеше околните му.
Не знам по какви признаци свекървата дефинира, че това е нейната щерка, само че на идващия ден всички отидохме в тази болница.
Ще пропусна моментите по какъв начин уредихме Лиза да се върне вкъщи, досадно е и не е значимо. Основното е, че Лиза се озова в дома на свекървата. Тя стартира сама да се грижи за нея. Почти всеки ден плачеше от благополучие, че щерка й е жива.
Валентина беше неузнаваема. Сякаш бе почнала да живее още веднъж и стартира да диша надълбоко. И всички бяхме щастливи.
А след известно време моят брачен партньор ми сподели, че откритата Лиза не е негова сестра.
— Как по този начин?
— Направих ДНК тест, не сме родственици. И мама и баща за нея също са никои. Дори не знам по какъв начин да кажа на майка ми за това.
Но след консултация взехме решение да не споделяме на свекърва ни. Тя нямаше да преживее втори удар като този.
След година или малко повече Лиза към този момент можеше да върви независимо и да приказва. Но тя нямаше безусловно никакъв спомен коя е и от кое място идва. Ето за какво беше Лиза.
Всички свикнахме по този начин. Родителите й я смятаха за своя щерка, брат й я наричаше сестра, а аз я смятах за добър човек, мой другар.
5 години по-късно нашата блага Валентина умря. Но тя си отиде щастлива, съумя да излекува щерка си.
В деня на погребението Лиза пристигна при нас и сподели:
„ Скоро ще си потегли, само че ще ви оставя адреса, идвайте ми на посетители, не ме забравяйте “.
— Къде смяташ да вървиш?
Както се оказа, Лиза през цялото време си спомнила, че въобще не е Лиза. И знаела, няма нищо общо със фамилията ни. Самата тя е от сиропиталище и е била скитница през целия си живот, до момента в който нейните другари по чашка не решили да я убият.
— И тогава, когато безусловно се върнах от оня свят, видях майка ви. Беше толкоз блага, като същинска майка. Никога не съм имала майка, татко или брат. А аз в действителност желаех семейство. Не желаех да й предизвиквам тъга. Вие ми показахте напълно друг живот. Живот, в който си обичан и обгрижван, просто тъй като те има…
Малко е да се каже, че бяхме сюрпризирани. Но Лиза направи щастлива освен себе си, само че и починалата ми свекърва.
— Ами баща? – попита мъжът ми – Той знае ли?
— Той знае. Той ме моли да остана с него, само че не мога.
— Защо? Къде ще отидеш? Ще се върнеш още веднъж на улицата? Ти ни стана като семейство, остани. Ти направи майка ми щастлива, не мога да те пусна още веднъж. Не искам да живееш предишния си живот. Живей в нашето семейство.
Лиза, за благополучие, въпреки всичко остана.
Не беше ясно дали всички бяхме постъпили неверно или вярно, само че и няма значение – значимото е, че с нашата машинация спасихме няколко живота…
