Стремежът към пълна сигурност неизбежно поражда печал и страх. Тази

Стремежът към цялостна сигурност неизбежно поражда тъга и боязън. Тази жадност основава нерешителност. Откривали ли сте в миналото цялостна сигурност в някакви, каквито и да било ваши връзки? Случвало ли се е това?

Болшинството от нас жадуват за сигурност в любовта, стремят се да любят и да бъдат обичани, само че има ли обич там, където всеки от нас търси своята лична сигурност? Не ни обичат, тъй като не знаем по какъв начин да обичаме.

Какво е това обич? Думата с толкоз изтъркана, по този начин изкривена, че не ми се желае да я употребявам.

Всички приказват за любовта – всяко списание, всеки вестник, всеки мисионер непрестанно приказва за любовта. Обичам страната си, обичам краля си, обичам някаква си книга, обичам планината, обичам удоволствието, обичам жена си, обичам Бога. Любовта концепция ли е? Ако това е по този начин, тя може да се култивира, да се отглежда, на всички места да се популяризира, да се деформира по всевъзможни способи.

Когато казвате, че обичате Бога, какво значи това? Това значи, че вие обичате проекцията на вашето лично въображение или проекцията на вас самите, облечена в известните форми на респектабилността, в сходство с това, което считате за благородно и свещено; по подобен метод да казвате: „ Аз обичам Бога “ – това е цялостен парадокс.

Когато се покланяте на Бога, се покланяте на самите себе си, само че това не е обич. Доколкото не сме в положение да разгадаем това събитие от човешкия живот, наречено “любов ”, ние изпадаме в абстрактност. Любовта може да бъде дефинитивно позволение на всички човешки компликации, проблеми и грижи, само че по какъв начин да си изясним какво е това обич, просто давайки определение?

Църквата я дефинира по един метод, обществото по различен, а съществуват и всевъзможни типове отклонения и извращения: обожанието на някого, физическите връзки с някого, връзки прочувствени, връзки другарски – не разбираме ли под това обич? Това е станало норма, образец, станало е толкоз ужасяващо персонално, чувствено, лимитирано, че религиите са декларирали: „ Любовта е нещо доста по-голямо “.

В това, което се назовава човешка обич, те виждат удоволствие, съревнование, ревнивост, предпочитание да притежаваш, да ограничаваш, да контролираш, да се намесваш в мисленето на другия, и съзнавайки сложността на всичко това, те споделят, че би трябвало да съществува друга обич – божествена, възвишена, нетленна.

Навсякъде по света, така наречените святи хора, са твърдели, че да гледаш дамите, е нещо безусловно неуместно, те споделят, че няма да можете да се приближите към Бога, в случай че сте снизходителни към секса. Затова те го отхвърлят, въпреки сами да изпитват мощно прелъщение, само че отричайки секса, те лишават себе си от зрение и усет, тъй като отхвърлят цялата земна хубост. Те изтощават своите сърца и мозъци, изтощават своите тела; те пъдят хубостта, тъй като хубостта е обвързвана с дамите.

Може ли любовта да бъде разграничена на свята и световна, на човешка и божествена, или съществува единствено една обич? Има ли разлика сред любовта към един и любовта към доста? Ако аз споделям: „ Обичам те “, изключва ли това любовта към другите? Тази обич персонална ли е или безлична? Любовта персонална ли е или безлична, морална ли е или аморална, фамилна ли е или несемейна?

Ако вие обичате цялото човечество, можете ли да обичате обособения човек? Любовта възприятие ли е? Или страст? Любовта удоволствие ли е или предпочитание? Всички тези въпроси демонстрират, че вие имате концепция за любовта или за това каква тя би трябвало или не би трябвало да бъде, избран образец или код, образуван от културата, в която живеем.

Следователно, с цел да се вглъбим във въпроса за любовта първоначално би трябвало да се освободим от вековните наслоения, да отхвърлим всички идеали и идеологии от визията за това каква би трябвало или не би трябвало да бъде. Да разделяме каквото и да било на това, което би трябвало да бъде и на това, което е – това е пътят на най-голямото подвеждане, когато имаме работа с живота.

Как да си изясня какво съставлява този пламък, който назоваваме обич? Не по какъв начин да го изразя пред другия, само че да си изясня какво значи той самичък по себе си.

Отначало ще отхвърля всичко, което са споделили църквата, обществото, моите родители, приятелите, хората, книгите, тъй като аз самичък желая да изясня за себе си, какво съставлява той. Това е голям проблем, който обгръща цялото човечество; съществуват хиляди способи за определянето на любовта.

Самият аз се намирам в плен на този или някой различен образец според от това какво ми харесва или ме радва в даден миг – по този начин, че не следва ли, с цел да схвана този проблем, на първо място да се освободя от моите персонални склонности и предразсъдъци?

Аз съм комплициран, теглят ме в разнообразни страни моите лични стремежи и за това си споделям: „ Като начало се ориентирай в своето лично безпокойствие и може би ти ще откриеш какво е любовта, изяснявайки това, което тя не е. “

Правителството споделя: „ Върви да убиваш, поради любовта към родината “ – белким това е обич? Религията споделя: „ Откажи се от секса, поради любовта си към Бога “ – само че белким това е обич? Любовта предпочитание ли е? Не казвайте „ не “ – за болшинството от нас любовта – това е предпочитание, обвързвано с удоволствие от сетивен порядък, в основата на което е половата обвързаност и задоволство. Аз не съм съперник на секса, само че вижте какво включва той в себе си.

Сексът ви дава за момент цялостна обезумялост, а по-късно вие още веднъж се връщате към вашето безпокойствие и по тази причина изпитвате нужда от повтаряне, желаете още веднъж и още веднъж да върнете това положение, в което няма мъчение, няма проблем, няма „ его “. Казвате, че обичате жена си. Тази обич включва половото удоволствие, на вас също ви е прелестно, че в дома ви има някой, който се грижи за децата ви и ви готви храна.

Вие зависите от нея, тя ви е отдала своята топлота, своите усеща, тя ви поддържа, основава ви несъмнено чувство за надеждност, за благоденствие. Но ето, че тя се отвръща от вас, вие сте й омръзнали или тя е отишла при различен и цялото ваше прочувствено равновесие е нарушено и това нарушаване, което ви е неприятно, се назовава ревнивост. Тук участват болката, паниката, ненавистта и яростта; вие казвате: „ Докато ти ми принадлежиш, аз те обичам, само че единствено да се отвърнеш от мен и ще стартира да те мразя. Докато мога да бъда убеден, че ти ще удовлетворяваш потребностите ми – полови и други, аз ще те обичам, само че престанеш ли да удовлетворяваш моите стремежи, ще престана да те обичам. “

И по този начин сред вас поражда омраза, вие се развеждате и когато не сте дружно, няма и обич. Но в случай че можете да живеете с вашата жена, без мисълта да основава всички тези спорни положения, без тези нескончаеми раздори, тогава е допустимо – допустимо е да разберете какво е любовта. Тогава ще бъдете изцяло свободни – тя също. В същото време, в случай че сте подвластни от нея във всичките си удоволствия, тогава й ставате плебей. Затова, когато обичаш, би трябвало да си свободен освен от другия, само че също и от себе си.

Когато принадлежиш на другия, когато другият психически те поддържа, това неизбежно носи паника, боязън, ревнивост, възприятие за виновност, а до момента в който съществува боязън, не съществува обич. Умът, който е изтерзан от страданието, в никакъв случай няма да разбере какво е любовта. Сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. И по този начин, любовта няма нищо общо с наслаждението и желанието.

Любовта не е артикул на мисълта, която произтича от предишното. Мисълта не е способна да култивира обич. Любовта не би трябвало да се свързва, не би трябвало да се лимитира чрез ревността, тъй като ревността произтича от предишното. А любовта е постоянно интензивно настояще. Тя не е “ще обикна ” или “обикнах ”. Ако сте познали любовта, никого няма да следвате.

Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма такива категории като “уважение ” и “неуважение ”. Знаете ли какво значи да обичате някого, да обичате без злоба, без ревнивост, без неспокойствие, без предпочитание да се намесвате в това, което другият прави или мисли, без наказание, без съпоставяне, знаете ли какво значи това?

Когато има обич, можем ли да съпоставяме, в случай че обичате някого с цялото си сърце, с целия си разум, с цялото си тяло, с цялото си създание, ще сравнявате ли? Когато изцяло отдадете себе си на тази обич, нищо друго не съществува.

Включва ли любовта в себе си отговорност и дълг, нуждае ли се изобщо от тези думи? Когато човек нарушава дълга, има ли тогава обич? В дълга няма обич. Структурата на дълга, в плен на която се намира човек, го погубва. Докато сте принудени да вършиме нещо, тъй като по този начин повелява вашият дълг, вие не обичате това, което вършиме. Когато има обич, няма нито дълг, нито отговорност.

За страдание, множеството от родителите смятат, че носят отговорност за своите деца и възприятието за отговорност ги кара да приказват на децата какво би трябвало или какво не би трябвало да вършат, какви би трябвало или не би трябвало да бъдат. Родителите желаят децата им да имат солидно състояние в обществото. Това, което те назовават отговорност, се явява част от респектабилността, на която се кланят. А на мен ми се коства, че там, където има респектабилност, липсва ред. Те се стремят единствено към това да станат същински буржоа.

Готвейки своите деца да влязат в днешното общество, да се приспособят към него, самите те спомагат да не се прекратят в обществото войната, спорът и жестокостта. Ще наречете ли това грижа и обич? В реалност, да се грижите, това е да се грижите по този начин, както бихте се грижили за дръвче или за растение, като ги поливате, като ги изучавате от какво се нуждаят, каква почва за тях е най-хубавата, като  се отнасяте към тях с деликатност и добрина, само че когато се стараете да приспособите своите деца към обществото, вие ги подготвяте за това да бъдат убити. Ако обичахте своите деца, нямаше да има войни.

Когато загубите някого, който сте обичали, за кого са вашите сълзи – за вас самите или за този, който е починал? За себе си ли плачете или за другия? Плакали ли сте в миналото за различен? Плакали ли сте за сина си, който са умъртвили на война? Ако сте плакали, то от жал към себе си ли сте плакали или за това, че е бил погубен човек?

Ако вие плачете от жал към себе си, вашите сълзи нямат никакво значение, тъй като сте загрижени само  за себе си. Ако плачете за брат си, който е починал, плачете за него. Много е елементарно да плачеш за себе си, заради това, че той е починал. Видимо плачете, тъй като е наранено сърцето ви, само че това не е повода. Вълнението ви произтича от себесъжалението, а себесъжалението ви прави жестоки, затваря ви, прави ви тъпи и глупави.

Ако плачете за себе си, плачете, тъй като сте самотни, изоставени, изгубили чувството за власт, жалите за ориста си, за обкръжаващите условия, в случай че сълзите са за вас – това обич ли е? Ако разберете това, което значи да се докоснете до всичко това директно, както бихте се докоснали до дърво, дирек или ръка, тогава ще разберете, че тази тъга е основана от вас, основана от мисълта, че скръбта е производна на времето. Аз имах брат, който беше с три години по-малък от мен, той  умря, в този момент съм самичък, пострадвам, няма го този, у който бих могъл да намеря успокоение и  приятелско състрадание и това провокира сълзи в очите ми.

Можете да откриете това в самите себе си, в случай че наблюдавате, вие можете да видите това изцяло, напълно, с един взор, без време и разбор. Можете незабавно да видите цялата конструкция и природа на лимитираното и незадълбочено нещо, наречено „ аз “.

Моите сълзи, моето семейство, моята религия, моята нация, моята вяра – всичко уродливо, което е вътре във вас, когато видите всичко това със сърцето си, а не с мозъка си, тогава ще откриете ключа, с който да сложите завършек на скръбта.

Скръбта и любовта не могат да съжителстват дружно. Християнският свят е идеализирал страданието, поставил го с на кръста и му се кланя, изразявайки посредством това концепцията, че в никакъв случай не можете да се спасите от страданията, с изключение на посредством една избрана врата. Такава е цялата конструкция на обществото, учредено на употребата на религиозните усеща.

По подобен метод, когато питате какво съставлява любовта, е прекомерно допустимо да се боите да получите отговор. Той може да провокира цялостен прелом у вас, той може да унищожи фамилията ви, може да откриете, че не обичате своята жена, мъж или деца.

Обичате ли ги? На вас може би ще ви се наложи да разрушите на тресчици дома, който сте построили и може да се случи по този начин, че в никакъв случай повече да не влезете в храм. Но в случай че все пак желаете да си изясните това, ще разберете, че страхът – това не е обич, зависимостта – не е обич, ревността – не е обич, притежанието, господството не е обич, отговорността, дългът – не е обич, себесъжалението – не е обич, отчаянието от това, че не ви обичат – не е обич.

Любовта не е противоположна на ненавистта, така както скромността не е противоположна на тщеславието.

И по този начин, в случай че можете да отстраните всичко това, без да прибягвате до старания, само че измивайки го, както дъждът измива от листата многодневния прахуляк, тогава може би инцидентно ще се срещнете с това неизмеримо цвете, което постоянно е търсил човек.

Ако не сте разкрили любовта, освен това не дребните капки, а в цялото й обилие, в случай че не сте изпълнени с нея, то светът е застрашен от крах. С мозъка си знаете, че единението на човечеството е витално значимо и че любовта е единственият път към това, само че кой да ви научи да обичате? Може ли някакъв престиж, някакъв способ, някаква система да ви кажат по какъв начин да обичате? Ако някой ви каже, то това няма да е  обич. Можете ли да кажете: „ Аз ще упражнявам обич. Ще седнал съм дни на ред и ще мисля за любовта. Ще упражнявам добрина и благост и ще си наложа да бъда деликатен към другите. “

Какво имате поради, когато казвате, че ще дисциплинирате себе си, че ще упражнявате волята си, с цел да обичате? Когато прилагате дисциплинираност и воля, с цел да обичате, любовта изчезва през прозореца. Практикувайки някакъв способ или система, с цел да обичате, вие може да станете неизмеримо интелигентен, доста добър, да достигнете до положение на ненасилие, само че всичко това няма нищо общо с любовта.

В този, трансфорат в пустиня свят, няма обич, тъй като първостепенна роля в него играят удоволствието и желанието. Обаче без обич, вашият всекидневен живот е без значение и не може да има обич, в случай че няма хубост. Красотата не е нещо, което можете да наблюдавате. Тя не е прелестно дърво, прелестна картина, прелестно здание или прелестна жена. Красотата съществува единствено тогава, когато сърцето и мозъкът ви познават любовта.

Без обич и възприятие за хубост не съществува добродетел и вие чудесно знаете, че каквото и да сте предприемали, подобрявайки обществото, обезпечавайки храна за бедните, създавате единствено още по-голямо зло, защото без обич сърцето и мозъкът са деформирани и повърхностни. Но когато има обич и хубост, всичко, каквото и да вършиме, е вярно, във всичко, каквото и да вършиме, съществува порядък.

Ако знаете по какъв начин да обичате, то можете да вършиме всичко, което поискате, тъй като любовта ще позволи всички проблеми. И по този начин, достигнахме до основния пункт: може ли мозъкът да схване любовта без дисциплинираност, без мислене, без насила, без каквато и да е книга, без какъвто и да е преподавател или началник – да я схване по този начин, както възприема прелестния безоблачен залез?

Струва ми се, че за това е належащо едно нещо – пристрастеност, пристрастеност без претекст, пристрастеност, която не е резултат от някакво събитие или обвързаност, която не е буйно предпочитание. Човек, който не познава пристрастеността, в никакъв случай няма да познае любовта, защото любовта може да пристигна единствено, когато съществува безспорна обезумялост.

Умът, който търси, не е буен разум, а единственият метод да се открие любовта, това е да се доближи до нея без търсене, да се доближи до нея непреднамерено, а не вследствие на някакво изпитание или опит. Тази обич, която ще откриете, не е краткотрайна. Тя по едно и също време е безконечна и безлична, тя по едно и също време е ориентирана към един и към всички.

Тя е като цвят, чийто мирис може да вдъхнете, само че можете и да не забележите, минавайки около него. Този цвят съществува за всеки, в това число и за този, който ще си направи труда да вдъхне надълбоко от неговия мирис и възторжено да го усети. За цвета няма значение намира ли се човек покрай градината или е доста надалеч. Цветът е изпълнен с мирис и по тази причина го излива върху всички.

Любовта е нещо ново, свежо, живо. За нея няма вчерашен и утринен ден, тя е над суетните мисли. Само чистият разум познава любовта. И този чист разум може да живее в света, който е мръсен.

Да се открие това е изумително нещо, което човек в безчислените си старания се е стремил да придобие посредством жертви, посредством поклонение, посредством отношение, посредством секс, посредством всички форми на наслаждение и страдалчество, това е допустимо единствено, когато мисълта е схванала самата себе си и естествено е достигнала до края. Тогава любовта няма диаметралност, тогава в нея няма спор.

Можете да запитате: „ Ако открия такава обич, какво ще стане с жена ми, с децата ми, със фамилията ми? Нали им е нужна сигурност? “ Ако задавате подобен въпрос, значи в никакъв случай не сте излизали зад рамките на мисловното поле, на полето на схващане.

Ако въпреки и един път вие се окажете зад рамките на тази сфера, към този момент в никакъв случай няма да задавате подобен въпрос, тъй като ще знаете какво е любовта, в която няма мисъл и която, затова, не се мери с времето.

Прочитайки това, вие може да се почувствате хипнотизирани и очаровани и в реалност да се окажете зад рамките на мисълта и времето, а затова и зад рамките на страданието – което значи, да осъзнаете, че съществува друго измерение, наречено обич.

Но вие не знаете по какъв начин да достигнете до този необикновен източник. Какво да вършиме? Ако не знаете какво да вършиме, не вършиме нищо, не е ли по този начин? Абсолютно нищо.

Тогава вътрешно вие напълно утихвате. Разбирате ли какво значи това? Това значи, че не търсите, не желаете, не се стремите, че няма никакъв център. Тогава съществува любовта.