Съединението - национален празник |
Стойко Тонев умря на 31 януари т. година, само че уеб сайтът Редута продължава да пази богатия списък от неговото творчество.
„ Кажи ми какво празнуваш, с цел да ти кажа какъв си. “ Защо не и по този начин!
Честваше се какво ли не: въстания, революции, атентати, процеси … Обявяваха се за български национални празници дати, каквито няма в летописа на българската история. И в същото време десетилетия се споделяше „ османско робство “ вместо „ турско иго “, с цел да не се обидят турците; загатваше се името на Сливница единствено когато се цитираше дядо Вазов – с цел да не се обидят сърбите; безогледно бяха изхвърлени Стамболов и цяла плеяда заслужили българи от законното им място в националната ни памет – с цел да не обидим Съветския съюз… Защо? Заради криворазбрания интернационализъм, поради „ международната гражданска война “. Четири пъти годишно манифестираше българинът. Манифестираше за международния пролетариат, манифестираше за руския пролетариат, манифестираше за българския пролетариат. И единствено четвъртият от тези „ национални празници “ беше в действителност народен – Денят на българската книжовност.
Но белким в нашата история има единствено един ден, заслужен за уважението на нацията! Нима шести септември, денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия не е заслужен да бъде ден за същинска национална горделивост! Вместо това близо половин век той минаваше съвсем неусетно в трескава суматоха по посрещането на следващата годишнина на девети септември. Но мина време и нещата се трансформираха. И към този момент можем свободно да осмислим едно от най-важните събития в новата българска история – Съединението на България. Защото, както споделя З. Стоянов, „ и ние сме народ, и ние имаме национални усеща … предостатъчно сме кадили тамян на непознати герои “. Горкият Захари Стоянов … Ако можеше да види, че на оня именит връх Бузлуджа (към който той поведе будната източнорумелийска общност, с цел да я научи, че герои като Хаджи Димитър са почтени за почитта на един народ, и че народ, който не уважава герои като Хаджи Димитър, не е заслужен да ги има) се издига голям „ дом-паметник “, само че не на Хаджи Димитър, вероятно отново щеше да въздъхне: „ Ех, народ, народ…Кога ще погледнеш и на своята изпокъсана рогозка? “
Все ми се желае да имам вяра, че това „ по кое време “ най-сетне е пристигнало. Иска ми се да имам вяра още, че ще превърнем шести септември в народен празник, че ще се отърсим от комплексите си и ще потърсим същинските извори на българския национализъм. Защото в трагичната броеница на историческата ни орис – поробвани, освобождавани и отново поробвани, с цел да бъдем още веднъж освобождавани от следващия подтисник – Съединението е едно чисто българско зрънце. При това нанизано без настойници, даже макар тях. В този смисъл Съединението е рождената дата на българската национално-политическа равноправност. В последна сметка Съединението ни лиши от мощното застъпничество на Русия, само че ни даде нещо друго, доста по значимо за един народ: даде ни национално самочувствие, накара ни да повярваме, че и сами можем да вършим своята история.
Съединението ни научи и на нещо друго: че Берлинският конгрес е бил ориентиран не против българите, а против възходящото въздействие на Русия на Балканите. Показа ни, че Западът не страда от някаква преднамерена патологична ненавист към българския народ, а се пробва да ограничи съветската агресия на Балканите. И точно Англия, тази Англия, чиито представители най-яростно упорстваха за разпокъсването на България на Берлинския конгрес, застана зад идеята на българското Съединение. А царска Русия пледираше за възобновяване на статуквото. И по тази причина Съединението стана мотив прогресивната българска общност (която дотогава прощаваше своеволното хазяйничене на съветските дипломатически и военни представители в България – тъй като вярваше, че Русия е единствената велика мощ, на която може да се опира българската национална кауза) да премисли, да преоцени ролята на Русия в българския политически живот.
Със Съединението показахме на Европа, че е сбъркала в преценката си за българите, като е считала, че една огромна България, основана от Русия, не е в неин интерес, тъй като ще й бъде сляпо предана и не би могла да води независима и самостоятелна от Русия външна политика.
Съединението значително обезврежда натрупалия се и вкоренен с Берлинския конгрес в българската нация и нейните водачи комплекс за невъзможността на независимото политическо деяние – вън от сметките на великите сили. На шести септември един дребен народ се опълчи против волята на европейските властелини и потвърди на себе си и на света, че е освен географско, само че и национално-политическо разбиране. „ Вече никой не може – написа К. Иречек – да укорява българите, че нямали държавна концепция, национално съзнание, и че тяхната независимост е била единствено нещо подарено, което не знаели нито да ценят, нито да пазят. “
Има и още една позиция към Съединението, която разкрива не постоянно срещани стойности в българския политически живот. Сред изпръсканите с българска кръв страници на нашата история, на страницата на Съединението с съображение е записано: „ Безкръвната гражданска война “. И това извисява 1885 година високо над 1918, 1923, 1944. Ще бъде превъзходно, в случай че можем да сложим в българската история още една такава година – 1990, с цел да можем най-сетне да прокараме ново политическо държание. Дано 105 години се окажат задоволителни, с цел да разберем, че в случай че една част от нацията избива друга част – това не може да бъде мотив за народен празник! И още нещо. Че с цел да бъдем положителни интернационалисти, би трябвало преди този момент да бъдем същински патриоти.
Съединението беше НАЧАЛО. Начало, само че не на път към Европа, както в този момент до погнуса се повтаря, а на път през Европа – през Европа на велики сили и обединения – личен български народен път. Не можахме да го следваме дълго и до край. Но по-страшно е друго – дългогодишното методично и целеустремено скриване на образеца, който то ни завеща, поуките, които ни донесе.
Сега е време още веднъж да се обърнем обратно, към началото на новата българска история, да преосмислим нейните опорни точки. И да намерим същинското място на Съединението – в нашето посмачкано, делнично национално самочувствие и измежду празничните мотиви за равносметка и горделивост.
Защото предишното на един народ е неговият път към сегашното. И тъй като народ, който не уважава своето минало, няма бъдеще.
„ Кажи ми какво празнуваш, с цел да ти кажа какъв си. “ Защо не и по този начин!
Честваше се какво ли не: въстания, революции, атентати, процеси … Обявяваха се за български национални празници дати, каквито няма в летописа на българската история. И в същото време десетилетия се споделяше „ османско робство “ вместо „ турско иго “, с цел да не се обидят турците; загатваше се името на Сливница единствено когато се цитираше дядо Вазов – с цел да не се обидят сърбите; безогледно бяха изхвърлени Стамболов и цяла плеяда заслужили българи от законното им място в националната ни памет – с цел да не обидим Съветския съюз… Защо? Заради криворазбрания интернационализъм, поради „ международната гражданска война “. Четири пъти годишно манифестираше българинът. Манифестираше за международния пролетариат, манифестираше за руския пролетариат, манифестираше за българския пролетариат. И единствено четвъртият от тези „ национални празници “ беше в действителност народен – Денят на българската книжовност.
Но белким в нашата история има единствено един ден, заслужен за уважението на нацията! Нима шести септември, денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия не е заслужен да бъде ден за същинска национална горделивост! Вместо това близо половин век той минаваше съвсем неусетно в трескава суматоха по посрещането на следващата годишнина на девети септември. Но мина време и нещата се трансформираха. И към този момент можем свободно да осмислим едно от най-важните събития в новата българска история – Съединението на България. Защото, както споделя З. Стоянов, „ и ние сме народ, и ние имаме национални усеща … предостатъчно сме кадили тамян на непознати герои “. Горкият Захари Стоянов … Ако можеше да види, че на оня именит връх Бузлуджа (към който той поведе будната източнорумелийска общност, с цел да я научи, че герои като Хаджи Димитър са почтени за почитта на един народ, и че народ, който не уважава герои като Хаджи Димитър, не е заслужен да ги има) се издига голям „ дом-паметник “, само че не на Хаджи Димитър, вероятно отново щеше да въздъхне: „ Ех, народ, народ…Кога ще погледнеш и на своята изпокъсана рогозка? “
Все ми се желае да имам вяра, че това „ по кое време “ най-сетне е пристигнало. Иска ми се да имам вяра още, че ще превърнем шести септември в народен празник, че ще се отърсим от комплексите си и ще потърсим същинските извори на българския национализъм. Защото в трагичната броеница на историческата ни орис – поробвани, освобождавани и отново поробвани, с цел да бъдем още веднъж освобождавани от следващия подтисник – Съединението е едно чисто българско зрънце. При това нанизано без настойници, даже макар тях. В този смисъл Съединението е рождената дата на българската национално-политическа равноправност. В последна сметка Съединението ни лиши от мощното застъпничество на Русия, само че ни даде нещо друго, доста по значимо за един народ: даде ни национално самочувствие, накара ни да повярваме, че и сами можем да вършим своята история.
Съединението ни научи и на нещо друго: че Берлинският конгрес е бил ориентиран не против българите, а против възходящото въздействие на Русия на Балканите. Показа ни, че Западът не страда от някаква преднамерена патологична ненавист към българския народ, а се пробва да ограничи съветската агресия на Балканите. И точно Англия, тази Англия, чиито представители най-яростно упорстваха за разпокъсването на България на Берлинския конгрес, застана зад идеята на българското Съединение. А царска Русия пледираше за възобновяване на статуквото. И по тази причина Съединението стана мотив прогресивната българска общност (която дотогава прощаваше своеволното хазяйничене на съветските дипломатически и военни представители в България – тъй като вярваше, че Русия е единствената велика мощ, на която може да се опира българската национална кауза) да премисли, да преоцени ролята на Русия в българския политически живот.
Със Съединението показахме на Европа, че е сбъркала в преценката си за българите, като е считала, че една огромна България, основана от Русия, не е в неин интерес, тъй като ще й бъде сляпо предана и не би могла да води независима и самостоятелна от Русия външна политика.
Съединението значително обезврежда натрупалия се и вкоренен с Берлинския конгрес в българската нация и нейните водачи комплекс за невъзможността на независимото политическо деяние – вън от сметките на великите сили. На шести септември един дребен народ се опълчи против волята на европейските властелини и потвърди на себе си и на света, че е освен географско, само че и национално-политическо разбиране. „ Вече никой не може – написа К. Иречек – да укорява българите, че нямали държавна концепция, национално съзнание, и че тяхната независимост е била единствено нещо подарено, което не знаели нито да ценят, нито да пазят. “
Има и още една позиция към Съединението, която разкрива не постоянно срещани стойности в българския политически живот. Сред изпръсканите с българска кръв страници на нашата история, на страницата на Съединението с съображение е записано: „ Безкръвната гражданска война “. И това извисява 1885 година високо над 1918, 1923, 1944. Ще бъде превъзходно, в случай че можем да сложим в българската история още една такава година – 1990, с цел да можем най-сетне да прокараме ново политическо държание. Дано 105 години се окажат задоволителни, с цел да разберем, че в случай че една част от нацията избива друга част – това не може да бъде мотив за народен празник! И още нещо. Че с цел да бъдем положителни интернационалисти, би трябвало преди този момент да бъдем същински патриоти.
Съединението беше НАЧАЛО. Начало, само че не на път към Европа, както в този момент до погнуса се повтаря, а на път през Европа – през Европа на велики сили и обединения – личен български народен път. Не можахме да го следваме дълго и до край. Но по-страшно е друго – дългогодишното методично и целеустремено скриване на образеца, който то ни завеща, поуките, които ни донесе.
Сега е време още веднъж да се обърнем обратно, към началото на новата българска история, да преосмислим нейните опорни точки. И да намерим същинското място на Съединението – в нашето посмачкано, делнично национално самочувствие и измежду празничните мотиви за равносметка и горделивост.
Защото предишното на един народ е неговият път към сегашното. И тъй като народ, който не уважава своето минало, няма бъдеще.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ