Старецът почистваше гроба на сина си, но вярното му куче

Старецът почистваше гроба на сина си, само че вярното му куче внезапно почнало да рови земята. Откритието оставило без думи цялото село. 

Дядо Фидан от дълго време искаше да посети гробището, с цел да почисти гроба на сина си, само че неприятното му здраве не му даваше опция. Още през есента приготви боята и инструментите, а през днешния ден, когато се разсъни, разбра, че се усеща по-добре.

След закуска стартира да се подготвя.

Преди два месеца бе забелязал, че оградата на гроба на Сашко се е наклонила, а портата е провиснала. Не беше изненада — бяха минали съвсем 10 години, откогато бе погребал момчето си.

Въпреки че Сашко не беше негов същински наследник, дядо Фидан постоянно го смяташе за подобен. Той и брачната половинка му живяха дружно двадесет години, само че нямаха деца. След дълго обсъждане взеха решение да взмеат дете от сиропиталище.

Там те незабавно бяха привлечени от кльощаво петгодишно момче, което седеше в ъгъла и безмълвно ги гледаше с големи очи.

— Защо това момче седи единствено? — попита Фидан.

— Сашко е по-специален –  дадоха отговор от личния състав. — Майка му го докара тук преди шест месеца. Беше тъжна сцена: той плачеше, молеше я да не си потегля и сърцата ни се късаха. Оттогава той заобикаля всички и не има вяра на никого. Колкото и да се опитваме, той не реализира контакт.

Тогава Фидан се смили над момчето и реши, че той и жена му могат да му дадат топлота и грижа. Докато попълняха документите, го разхождаха, караха го на въртележката и му купиха сладолед. Но погледът му остана все така печален.

Отне една година на Сашко да спре да се опасява. Една вечер той страхливо се приближи до Фидан и попита:

— Наистина ли в никакъв случай няма да ме изоставите?

— Никога. Обещавам ти, синко.

Момчето се вкопчи в него и стартира да плаче. От този миг те не помниха, че нямат кръвна връзка. Сашко ги радваше във всичко – учеше добре, а след учебно заведение влезе във военно учебно заведение.

В тяхното село малко хора продължаваха образованието си, тъй че родителите се гордееха със сина си. Той ги посещаваше в селото не с цел да си почива, а с цел да им помогне. Всички съседи завиждаха на предаността му към фамилията.

Сашко отпътува на задачи за непознати страни, а родителите му бяха обезпокоени, изключително когато нямаха ввръзка за дълго време. Знаеха, че е на рискови места. По-късно той напусна армията заради здравословни аргументи. Момчето стартира да линее и две години по-късно почина…

След гибелта на сина му жена му скоро също умря и дядо Фидан остана изцяло самичък.

Старецът излезе на двора, където към този момент го чакаше остарялото му куче Боян. То беше съвсем толкоз остаряло, колкото стопанина си.

— Е, приятелю, ще отидем ли при Сашко?

Боян махаше с опашка, като че ли разбираше всяка дума.

Гробището се намираше в другия завършек на селото. Трябваше да минат през цялото село, а по-късно още километър по селски път.

– Добър ден, Фидане! — извика му съседката Цветанка. – Къде отивате с Боя?

— Ще посетя сина си и жена си и да оправя оградата.

— Ох, но по какъв начин самичък? Защо не помолиш някого да ти помогне?

— Бог не ми даде внуци, а да поканя непознат… Той ще вземе единствено парите, а по-късно ще би трябвало да го коригирам отначало.

Когато минаваше през портите на гробищата, старецът видя чужд.  Непознатият го подмина без даже да поздрави. Дядо Фидан се намръщи — това не бе всекидневно в тяхното село.

Гробището беше в хаос. Преди седмица имаше мощен вятър и кършеше клоните. Дядо Фидан въздъхна.

— О, Бояне, имаме доста работа тук.

Кучето ненадейно изръмжа.

— Какво не е наред? И ти ли не хареса този вид?

Дядо Фидан почисти боклука от гроба и тогава чу Боян да копае нещо тъкмо до оградата. Земята се разлетя, кучето изръмжа, изписка и по-късно мощно излая.

Старецът се приближи до дупката и онемя.

В дупката, която Боян изкопа, се виждаше ъгълчето на картонена кутия. Изглеждаше, че е била заровена напълно неотдавна – картонът към момента не бе имал време да се намокри от влажната земя. Може би това беше дело на същия чужд, който Фидан видя на гробището.

Старецът деликатно разчисти земята към кутията и откри, че е много огромна. Издърпа я с изпитание и искаше да я отвори, само че тогава нещо се раздвижи вътре. Боян размаха опашка, излая мощно и стартира да обикаля към находката.

— Тихо, Бояне, тихо…

Дядо Фидан раздра горната част на картона и видя вътре някакви парцали. Внимателно ги избута встрани, той внезапно замръзна и по-късно изкрещя от смут.

В кутията лежеше новородено бебе – мъничко голо момиченце. Тя леко потрепна, отвори уста, конвулсивно се опита да си поеме въздух, само че даже не съумя да заплаче.

Колко време е прекарала подземен? Сигурно не повече от половин час… Едва й доближаваше въздух, с цел да не се задуши.

— Господи, избави и помилуй…

Дядо Фидан деликатно взе момичето в ръцете си и без закъснение хукна да бяга. Боян се втурна напред с лай, като че ли самият той разбираше, че всяка секунда е скъпа.

Сърцето на стареца биеше бясно, дишаше накъсано, само че той продължаваше да бяга. Той незабавно трябваше да откри съседката Цветанка – тя беше някогашна фелдшерка, която дълги години помагаше на селяните, даже след затварянето на медицинския център.

Цветанка таман плевеше лехите в градината, когато чу някой да бърза към дома й. Вдигна глава и видя Фидан. Лицето му беше неясно, а в ръцете си носеше нещо, увито в парцали.

— Какво стана?

Той едвам съумя да проговори:

— Намерих момиче… в земята…

В този миг бебето изписка едвам доловимо и Цветанка, незабавно осъзнавайки какво става, сграбчи детето и изтича в къщата.

Тя бързо зави момичето в топла забрадка, прегледа я, ревизира пулса и дишането. Междувременно брачният партньор й с треперещи ръце извика кола за спешна помощ, а по-късно и полицията. В рамките на половин час коли с лекари и чиновници на реда се появиха  в двора им. Селяните се тълпяха в близост и се чудеха какво може да се е случило.

На идващия ден скъпа непозната кола спря покрай къщата на дядо Фидан. Старецът се опита да стане от дивана, само че краката му към момента не го слушаха след вчерашното неспокойствие. Вратата се отвори и на прага се появи чужд мъж.

— Кой е там?

— Добър ден. Вие ли сте Фидан Петров?

— Да, аз съм.

На прага стоеше висок, мощен мъж с тежък взор. В ръцете си държеше огромна кутия, която деликатно сложи на масата. Той сложи огромна пачка пари наоколо.

— Казвам се Герман. Аз съм дядо на момичето, което избави.

Фидан седна на един стол и деликатно огледа госта. Мъжът продължи:

— Безкрайно съм ви признателен. А това са пари. Разбирам, че благодарността с пари може да не е напълно правилна, само че не знам по какъв начин другояче да изразя благодарността си. Моля, приемете това от дъното на сърцето ми.

Дядо Фидан се намръщи.

— Какви пари, благи мой? Не по тази причина я спасих…

Герман си пое надълбоко въздух и погледна надолу.

— Дъщеря ми се омъжи срещу волята ми. Веднага разбрах, че мъжът й желае единствено парите й, само че тя не искаше да ме слуша. Когато забременя, си помислих, че може би бъркам. Но… щерка ми умря при раждането.

Той замълча, свивайки юмруци за миг.

— Не знаех нищо за това. А брачният партньор й… Той чакаше единствено едно – да получи завещание. Не се нуждаеше от момичнцето, тя просто му пречеше. И тогава решил да се отърве от нея…

Герман ненадейно млъкна, като че ли не можеше да откри думите.

— Вече го задържахме. Разследването ще обясни всичко. А момичето… Тя е единственото, което остана от щерка ми. Трябваше да упорствам, трябваше да се намеся в живота й… Но не го направих…

Дядо Фидан  доста добре знаеше какво е да загубиш най-близките си.

— Как е момичето? “, попита той, към момента безверен, че бебето, което откри в земята, е живо.

— Всичко е наред, благодаря доста. Стигнали сте в точния момент.

Дядо Фидан разказваше още веднъж и още веднъж по какъв начин се случи всичко. Той също по този начин си спомни, че в началото бе пристигнал на гробището, с цел да поправи остарялата ограда на гроба на сина си.

В продължение на две дълги седмици той съвсем не излизаше от къщи – силите му се възвръщаха постепенно след претърпяното. Кутията, която Герман остави, съдържаше толкоз доста, че стигна освен за нова ограда, само че и за добър монумент. Един безоблачен ден дядо Фидан, почувствал се по-добре, взе рулетка и отиде на гробището. Верният Боян, несъмнено, хукна след него.