Калин Терзийски: Патос
Срамувам се да приказвам с възторг.
Защо е по този начин? Защото... в наше време има хиляда аргументи да одобряваме за несвоевременно и срамно да се приказва с възторг.
Прав съм, пък и не съм прав. За доста неща тук и в този момент е разрешено да се приказва с възторг.
В рекламата патосът е наложителен. В политиката – от време на време също. Поне участва. Макар че постоянно се счита за неприятен усет и измама. Има си въпроси, по които малко възторг по никакъв начин не се приема зле. Патриотичните тематики. Победите на българското оръжие. Боже милостиви! Победите на Гришо и на Кобрата, също по този начин.
А другояче – да приказваш с възторг за просвета, за изкуство, за обучение, за човешки взаимоотношения, за живота, за всекидневието, за личните си прекарвания... не, не е признато.
Турското иго ли ни е отговорно? Смешно би било постоянно да го упрекваме за всичко. Комунизмът ли ни е отговорен? Смешно би било да го упрекваме постоянно и за всичко. Но ние въпреки всичко точно поради тях не умеем да приказваме с възторг за живота си. Да приказваме с неспокойствие, което заразява, с вдъхновение, което убеждава. Защото незабавно ще ни кажат: Я па тоя! Тоя нещо си е повервАл. Абе, я не се превъзнасяй толкоз!
Споменах тия две наши обичани робства, които използваме на драго сърце постоянно за оправдаване на всичко, с цел да загатна, че те са може би повода за нашия позор от патоса. Поробеният няма право на високи усеща. С възторг могат да приказват единствено хора, които са господари. Поне на себе си. Патосът по време на тоталитаризма беше инструмент на „ горния език ”, на напомпания, високомерен, непоносим агитационен език. „ Долният език ” – езикът на народа, на хората отвън формалното – се пазеше като демон от тамян от патоса. Усмивката на комунистическия човек беше крива, съпроводена с надменно и цялостно с скука изпуфтяване. „ Другарят Живков изнесе тирада пред делегатите на 13-ия конгрес на партията. ” Пфу.
Аз въпреки всичко се усещам задължен да оправдавам патоса.
Има места, където той би трябвало да участва. И да усилва възприятието ни за живот. Чувството е душевно събитие в междинните регистри. Патосът е в най-горните. Силно, довеждащо до вегетативна стихия възприятие. Чувство, водещо към деяние.
Патосът повежда хората към барикадите. Сега няма барикади. И той ги повежда към щандовете в моловете. И от време на време – към изборните урни. Не към барикадите, не и към подвизите на полето и в завода (смешно звучи, нали?!)... а към скромни и в действителност - надълбоко нескромни консуматорски подвизи.
Защото, както споделих, в този момент патосът участва единствено в рекламата и в политиката.
Но дано кажа за какво се разбъбрих за патоса. Защото гледах едни фотоси.
Случайно, както постоянно, бъркайки из плитките (опитайте и ще видите – фактически плитките!) глъбини на Google. Снимки със заглавие:
" Тези деца са герои. "
И изпод:
" Докато в развитите страни децата вървят на учебно заведение с отвращение, доста деца от Китай, Индонезия, Филипините, Мароко рискуват живота си, с цел да посещават учебно заведение. "
И аз изпитах (дявол да го вземе, срамно ли е?) неспокойствие!
Първата снимчица беше на дечица от Съчуан. Те се катереха по отвесна дървена стълба. Висяща на една голяма скална стена. Сред храсталаците, израсли напряко от камъка. Отвесната стена беше, съдейки по това, което се виждаше на фотографията, висока към 100 метра. Сто метра отвесна канара. И стълба. Дървени пръчки, съединени с някакви други дървени пръчки, въжета, всичко като за стълба. Наподобяваща стълбите, които въстаналите плебеи на Спартак създали от сплетени лози, с цел да се измъкнат от обсадата на Клавдий Галбер. Китайските деца се спускат – едно по едно, в страховита, мравешка върволичка - цели 100 метра. А като свършат часовете по математика, китайски (хански) и пеене, те потеглят по същата стълба, по отвесната канара, назад към дома.
После погледах и фотоси на дечицата от друго село, отново в Съчуан (който ние, скромните лакомници от Европа, знаем единствено с лютата му кухня). Те пък отиваха на учебно заведение по пътека, която беше необятна тук-там два метра, само че пък на други места – петдесет сантиметра. А от ръба и, на който нямаше и помен от парапет, че даже и от някакво алегорично ограничаване – от ръба и се ширваше една напряко чудовищна бездна. Такава, че в случай че паднеш в нея и орлите, и лешоядите няма да си вършат труда да те вадят парче по парче изпод. Сигурно половин километър бездна. И дечицата на фотографията щъпуркат – към родното китайско учебно заведение – с гръбчета залепени за каменната стена, ограничаваща пътеката от противоположната на пропастта страна. Ходене стотици метри сред две стени. Едната – нагоре. Другата – надолу. Всяка стъпка – голям риск за живота. Цената: Образованието!
После погледах и фотоси от Индонезия, на които деца минаваха по мост от едно въже и висящо по него прогнили дъсчици, над бърза и мътна река, необятна колкото футболно игрище (а дали имат футболно игрище в учебното заведение, замислих се), която в случай че те повлече, ще намерят тялото ти на 10 километра, в случай че изобщо някой се захване да го търси.
Мнозина ще изпуфтят по български, по робско-тоталитарному, нали по този начин? Пфу, тоя какви демагогски способи употребява, за какво желае да ни разчувства, аман от демагози, аман от назидателни нравоучители! – по този начин ще изпуфти всеки съвременник, привикнал да реагира на всеки възторг с съмнение, което споделя " Лъжат те! "
Я да попитам: Ние, като пристигна някой празник, както в този момент примерно – Цветница, Великден, не ставаме ли внезапно ревностни християни? Или най-малко ревностни в яденето на козунаци, паленето на свещи и говоренето на високопарни нелепости християни?
Та като сме едни ми ти такива християни - за по празниците и за дните, в които си обличаме парадните облекла и труфила от хаш и ем – да си напомним какво споделя Киркегор за назиданието. Ще си напомним, но различен път... колцина ще си напомним?! Завършилите философия и инцидентно четящите 2% от българите ще си напомнят, само че както и да е. Та Киркегор споделя: За християнското всичко, точно всичко, бива да служи за наставление!
А в назиданието патосът е наложителен.
И в този момент, с цел да не стоят голо и излишно тия образци - тъй като сегашният човек-консуматор е привикнал да му дават всичко наготово, пък дори и изводите и асоциациите и смисъла в едно четиво, в този момент ще кажа и по този начин:
Докато дечицата в Китай и Индонезия отиват на учебно заведение по дървени стълби и по пътеки над пропасти – дечицата на България не отиват на учебно заведение даже и с обезпечените микробуси, с обезпечените здравословни закуски, с всичките му там угодии.
На една среща по циганските въпроси, на която, напълно по този начин, на смешка - на подбив, беше и министър председателят Борисов, чух една история от моя интелигентен другар Харалан Александров. Той разказваше за ромските фамилии, които се оправдавали за какво децата им не вървят на учебно заведение. Как се оправдавали? Ето по какъв начин: Ами те наште деца доста късно си легат, разбийш ли, гледат телевизия до късно, щото седат с нас до късно, а сутринта по този начин сладко спат, че ни е терсене, такова, мъчително ни е да ги будиме...
Сега да не излезе, че цялата публикация има като резултат единствено малко расистка агитация? Ако някой тъкмо мене заподозре в расизъм, ксенофобски национализъм или някаква друга гнусна болест, да си гледа работата. Ще кажа по този начин: Верно, че най-много циганчетата не вървят на учебно заведение. Но и българчетата в България постоянно не вървят на учебно заведение или бягат от часове, тъй като им е скучно.
Защо е по този начин?
Ами очевидно, тъй като не им се постанова да вървят до учебното заведение по въжени стълби, по клатещи се мостове над пропасти и над реки с крокодили!
И изобщо не споделям това на смешка.
Човек прави нещо с същински възторг, с героично изпитание, не в случай че има някаква обикновена, материална изгода от него... Материалната изгода, изгодата, е прекомерно дребно двигателче... А човек прави чудеса от непримиримост и възторг единствено за това, което го трансформира в... чуйте в този момент!... в воин!
Всяко дете, всеки човек желае да бъде не друго, а воин!
Герой на своя живот, воин в очите на другите, основен воин в пиесата на живота.
Няма никакъв метод да накараш децата посредством блажно, лигаво, рекламаджийско подмамване да заходят на учебно заведение с озлобление!
Който примамва с глупави леснини – той единствено отблъсква!
Който подценява естествения блян на всеки младеж към героизма, към патоса, той не схваща нищо ни от младост, ни от човешки души. Леснината на косумизма (по Норберт Болц) води до досада, обезсърчение и незаинтересованост.
Образованието, братя и сестрици комплицирани, е нещо, което би трябвало да бъде показано в Обществото и на Обществото като Подвиг. Най-големият вероятен Подвиг.
Не като средство за по-лесен и лоен живот, а като храбър героизъм.
И по този начин. С възторг. Нагоре – по отвесната канара. По удивително стръмната пътека нагоре към светлото.
Дано въпреки всичко някой ме разбере. Това беше за патоса.
Защо е по този начин? Защото... в наше време има хиляда аргументи да одобряваме за несвоевременно и срамно да се приказва с възторг.
Прав съм, пък и не съм прав. За доста неща тук и в този момент е разрешено да се приказва с възторг.
В рекламата патосът е наложителен. В политиката – от време на време също. Поне участва. Макар че постоянно се счита за неприятен усет и измама. Има си въпроси, по които малко възторг по никакъв начин не се приема зле. Патриотичните тематики. Победите на българското оръжие. Боже милостиви! Победите на Гришо и на Кобрата, също по този начин.
А другояче – да приказваш с възторг за просвета, за изкуство, за обучение, за човешки взаимоотношения, за живота, за всекидневието, за личните си прекарвания... не, не е признато.
Турското иго ли ни е отговорно? Смешно би било постоянно да го упрекваме за всичко. Комунизмът ли ни е отговорен? Смешно би било да го упрекваме постоянно и за всичко. Но ние въпреки всичко точно поради тях не умеем да приказваме с възторг за живота си. Да приказваме с неспокойствие, което заразява, с вдъхновение, което убеждава. Защото незабавно ще ни кажат: Я па тоя! Тоя нещо си е повервАл. Абе, я не се превъзнасяй толкоз!
Споменах тия две наши обичани робства, които използваме на драго сърце постоянно за оправдаване на всичко, с цел да загатна, че те са може би повода за нашия позор от патоса. Поробеният няма право на високи усеща. С възторг могат да приказват единствено хора, които са господари. Поне на себе си. Патосът по време на тоталитаризма беше инструмент на „ горния език ”, на напомпания, високомерен, непоносим агитационен език. „ Долният език ” – езикът на народа, на хората отвън формалното – се пазеше като демон от тамян от патоса. Усмивката на комунистическия човек беше крива, съпроводена с надменно и цялостно с скука изпуфтяване. „ Другарят Живков изнесе тирада пред делегатите на 13-ия конгрес на партията. ” Пфу.
Аз въпреки всичко се усещам задължен да оправдавам патоса.
Има места, където той би трябвало да участва. И да усилва възприятието ни за живот. Чувството е душевно събитие в междинните регистри. Патосът е в най-горните. Силно, довеждащо до вегетативна стихия възприятие. Чувство, водещо към деяние.
Патосът повежда хората към барикадите. Сега няма барикади. И той ги повежда към щандовете в моловете. И от време на време – към изборните урни. Не към барикадите, не и към подвизите на полето и в завода (смешно звучи, нали?!)... а към скромни и в действителност - надълбоко нескромни консуматорски подвизи.
Защото, както споделих, в този момент патосът участва единствено в рекламата и в политиката.
Но дано кажа за какво се разбъбрих за патоса. Защото гледах едни фотоси.
Случайно, както постоянно, бъркайки из плитките (опитайте и ще видите – фактически плитките!) глъбини на Google. Снимки със заглавие:
" Тези деца са герои. "
И изпод:
" Докато в развитите страни децата вървят на учебно заведение с отвращение, доста деца от Китай, Индонезия, Филипините, Мароко рискуват живота си, с цел да посещават учебно заведение. "
И аз изпитах (дявол да го вземе, срамно ли е?) неспокойствие!
Първата снимчица беше на дечица от Съчуан. Те се катереха по отвесна дървена стълба. Висяща на една голяма скална стена. Сред храсталаците, израсли напряко от камъка. Отвесната стена беше, съдейки по това, което се виждаше на фотографията, висока към 100 метра. Сто метра отвесна канара. И стълба. Дървени пръчки, съединени с някакви други дървени пръчки, въжета, всичко като за стълба. Наподобяваща стълбите, които въстаналите плебеи на Спартак създали от сплетени лози, с цел да се измъкнат от обсадата на Клавдий Галбер. Китайските деца се спускат – едно по едно, в страховита, мравешка върволичка - цели 100 метра. А като свършат часовете по математика, китайски (хански) и пеене, те потеглят по същата стълба, по отвесната канара, назад към дома.
После погледах и фотоси на дечицата от друго село, отново в Съчуан (който ние, скромните лакомници от Европа, знаем единствено с лютата му кухня). Те пък отиваха на учебно заведение по пътека, която беше необятна тук-там два метра, само че пък на други места – петдесет сантиметра. А от ръба и, на който нямаше и помен от парапет, че даже и от някакво алегорично ограничаване – от ръба и се ширваше една напряко чудовищна бездна. Такава, че в случай че паднеш в нея и орлите, и лешоядите няма да си вършат труда да те вадят парче по парче изпод. Сигурно половин километър бездна. И дечицата на фотографията щъпуркат – към родното китайско учебно заведение – с гръбчета залепени за каменната стена, ограничаваща пътеката от противоположната на пропастта страна. Ходене стотици метри сред две стени. Едната – нагоре. Другата – надолу. Всяка стъпка – голям риск за живота. Цената: Образованието!
После погледах и фотоси от Индонезия, на които деца минаваха по мост от едно въже и висящо по него прогнили дъсчици, над бърза и мътна река, необятна колкото футболно игрище (а дали имат футболно игрище в учебното заведение, замислих се), която в случай че те повлече, ще намерят тялото ти на 10 километра, в случай че изобщо някой се захване да го търси.
Мнозина ще изпуфтят по български, по робско-тоталитарному, нали по този начин? Пфу, тоя какви демагогски способи употребява, за какво желае да ни разчувства, аман от демагози, аман от назидателни нравоучители! – по този начин ще изпуфти всеки съвременник, привикнал да реагира на всеки възторг с съмнение, което споделя " Лъжат те! "
Я да попитам: Ние, като пристигна някой празник, както в този момент примерно – Цветница, Великден, не ставаме ли внезапно ревностни християни? Или най-малко ревностни в яденето на козунаци, паленето на свещи и говоренето на високопарни нелепости християни?
Та като сме едни ми ти такива християни - за по празниците и за дните, в които си обличаме парадните облекла и труфила от хаш и ем – да си напомним какво споделя Киркегор за назиданието. Ще си напомним, но различен път... колцина ще си напомним?! Завършилите философия и инцидентно четящите 2% от българите ще си напомнят, само че както и да е. Та Киркегор споделя: За християнското всичко, точно всичко, бива да служи за наставление!
А в назиданието патосът е наложителен.
И в този момент, с цел да не стоят голо и излишно тия образци - тъй като сегашният човек-консуматор е привикнал да му дават всичко наготово, пък дори и изводите и асоциациите и смисъла в едно четиво, в този момент ще кажа и по този начин:
Докато дечицата в Китай и Индонезия отиват на учебно заведение по дървени стълби и по пътеки над пропасти – дечицата на България не отиват на учебно заведение даже и с обезпечените микробуси, с обезпечените здравословни закуски, с всичките му там угодии.
На една среща по циганските въпроси, на която, напълно по този начин, на смешка - на подбив, беше и министър председателят Борисов, чух една история от моя интелигентен другар Харалан Александров. Той разказваше за ромските фамилии, които се оправдавали за какво децата им не вървят на учебно заведение. Как се оправдавали? Ето по какъв начин: Ами те наште деца доста късно си легат, разбийш ли, гледат телевизия до късно, щото седат с нас до късно, а сутринта по този начин сладко спат, че ни е терсене, такова, мъчително ни е да ги будиме...
Сега да не излезе, че цялата публикация има като резултат единствено малко расистка агитация? Ако някой тъкмо мене заподозре в расизъм, ксенофобски национализъм или някаква друга гнусна болест, да си гледа работата. Ще кажа по този начин: Верно, че най-много циганчетата не вървят на учебно заведение. Но и българчетата в България постоянно не вървят на учебно заведение или бягат от часове, тъй като им е скучно.
Защо е по този начин?
Ами очевидно, тъй като не им се постанова да вървят до учебното заведение по въжени стълби, по клатещи се мостове над пропасти и над реки с крокодили!
И изобщо не споделям това на смешка.
Човек прави нещо с същински възторг, с героично изпитание, не в случай че има някаква обикновена, материална изгода от него... Материалната изгода, изгодата, е прекомерно дребно двигателче... А човек прави чудеса от непримиримост и възторг единствено за това, което го трансформира в... чуйте в този момент!... в воин!
Всяко дете, всеки човек желае да бъде не друго, а воин!
Герой на своя живот, воин в очите на другите, основен воин в пиесата на живота.
Няма никакъв метод да накараш децата посредством блажно, лигаво, рекламаджийско подмамване да заходят на учебно заведение с озлобление!
Който примамва с глупави леснини – той единствено отблъсква!
Който подценява естествения блян на всеки младеж към героизма, към патоса, той не схваща нищо ни от младост, ни от човешки души. Леснината на косумизма (по Норберт Болц) води до досада, обезсърчение и незаинтересованост.
Образованието, братя и сестрици комплицирани, е нещо, което би трябвало да бъде показано в Обществото и на Обществото като Подвиг. Най-големият вероятен Подвиг.
Не като средство за по-лесен и лоен живот, а като храбър героизъм.
И по този начин. С възторг. Нагоре – по отвесната канара. По удивително стръмната пътека нагоре към светлото.
Дано въпреки всичко някой ме разбере. Това беше за патоса.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ