Н. Казандзакис: Смъртен грях е да насилваш вечните закони
Спомних си по какъв начин една заран бях разкрил инцидентно на един бор пашкул на пеперуда, и то таман когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне на открито. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах...
Наведох се тогава над нея и започнах да я сгорещявам с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото стартира да става пред очите ми, с движение, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори напълно, пеперудата се измъкна на открито. Ала в никакъв случай не ще не помни ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, само че не успяваше; мъчех се и аз да и оказа помощ с дъха си. Но напразно; тя имаше потребност от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и в този момент беше към този момент късно, моят мирис беше принудил пеперудата да се измъкне прибързано, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава обезверено и скоро умря върху дланта ми.
Лекото телце на тази пеперуда е, коства ми се, най-голямото задължение, което тежи на съвестта ми. И ето, през днешния ден осъзнах надълбоко — смъртен грях е да насилваш безконечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния темп.
Седнах на една канара, с цел да схващам умерено тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, споделях си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази дребна пеперуда, която убих, тъй като избързах да я съживя, да можеше да лети постоянно пред мен и да ми сочи пътя. И по този начин, една пеперуда, която умря прибързано, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, с цел да успее да разгърне постепенно, последователно, крилата си!
Из „ Алексис Зорба “, 1946, Никос Казандзакис, превод: Георги Куфов
Наведох се тогава над нея и започнах да я сгорещявам с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото стартира да става пред очите ми, с движение, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори напълно, пеперудата се измъкна на открито. Ала в никакъв случай не ще не помни ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, само че не успяваше; мъчех се и аз да и оказа помощ с дъха си. Но напразно; тя имаше потребност от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и в този момент беше към този момент късно, моят мирис беше принудил пеперудата да се измъкне прибързано, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава обезверено и скоро умря върху дланта ми.
Лекото телце на тази пеперуда е, коства ми се, най-голямото задължение, което тежи на съвестта ми. И ето, през днешния ден осъзнах надълбоко — смъртен грях е да насилваш безконечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния темп.
Седнах на една канара, с цел да схващам умерено тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, споделях си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази дребна пеперуда, която убих, тъй като избързах да я съживя, да можеше да лети постоянно пред мен и да ми сочи пътя. И по този начин, една пеперуда, която умря прибързано, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, с цел да успее да разгърне постепенно, последователно, крилата си!
Из „ Алексис Зорба “, 1946, Никос Казандзакис, превод: Георги Куфов
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ