Снимки Емил ДанаиловПълният текст е публикуван в брой 8/2019 г.

Снимки Емил Данаилов
Пълният текст е оповестен в брой 8/2019 година

Ако пътешественикът има потребност от нещо, то това е шанс. Но шанс своеволен и непредвиден, освен оня, който като ангел пазител следи дали предначертаният от нас проект се извършва без неприятни затруднения. Днес информацията за всичко завладяващо по света е по този начин налична, както в никакъв случай не е била. Общуването с възможните помощници, които срещаш, кръстосвайки света – бързо. Дори комфортните пътища са пропълзели и в най-затънтените кътчета. Безбройните „ свещенослужители “ в „ храма “ на туризма на всички места са толкоз услужливи, че да планираш пътешествието е елементарно, а да го осъществиш без проблеми – несъмнено. Ако обаче към този предвидим сюжет благосклонният ни шанс добави и някоя приятна изненада, то тогава пътуването ще е освен прелестно, само че и запаметяващо се. Често той първо ни огорчава, може би с цел да ни е по-сладка хубавата развръзка. Така стана и с пътуването ми през Северен Лаос.
Към края на един изнурителен път, в който проклинах и себе си, и планините, нагънали шосето в безкрайни завои, попаднах на живописната сцена на ритуално ухажване на двойки от локално племе, а пък вечерта поради непрогледната мрачевина изпуснах… Но да не прибързвам.

Пожарна охрана ПЪТЯ
Пътувам с дребен бус от Луанг Прабанг към Понсаван – далечна и от дълго време жадувана цел, повода да се озова измежду планините на Северен Лаос. Край Понсаван се намира полето с мистериозните каменни делви, пришпорващи от сутринта въображението ми да бърза надалеч напред. Но скоро след потеглянето мислите ми насилствено се прибират в сегашното, трудно закрепени в следенето на криволичещия път. С ръце, вкопчени в дръжката на вратата, разбирам какво е имал поради водачът, когато ми сподели, че ще вземем идните 300 км за 10 часа.

Завоите са непрекъснати и изтощителни, само че какво пък – добре, че най-малко в тези труднодостъпни планини въпреки всичко има път. Кръстовища и разклонения няма, единствено едно-единствено, което води към столицата Виентян. И гледката не радва изключително окото.
Всеки идващ завой открива все същите монотонни, стръмни скатове, обрасли в храсталаци. Няма живописни речни долини, няма поляни. Безлюдно е, туктам се мяркат по няколко небогати къщички или нивички с ориз. Но не щеш ли към края на този тежък и досаден път шансът въпреки всичко ме спохожда.Бусът стопира за поредна отмора край малко селце, с цел да могат примрелите пасажери да вземат глътка въздух.

Докато се разтъпквам, зад някакъв дървен навес виждам две редици младежи, чиято невероятна игра отключва забавен роман за обичаите на хмонг - едно от най-многобройните племена в Златния триъгълник. (Географска зона, ситуирана в планините на границата сред Тайланд, Мианмар и Лаос, известна с производството и трафика на опиати - бел. ред.).


ЛЮБОВТА НА ХМОНГСветлозелената топка за тенис, артефакт от далечна просвета, блестящо контрастира с облеклата на Моо Ли. Тя е облечена в цикламена блуза с обичайни орнаменти. Традиционна е и шапката `и, както и тежкото бижу на врата. Носията не е вехта, нито е от скрина на баба `и. Нейна си е и я е облякла по специфичен мотив – дълго чаканата сгледа – предсватбен обред, който се организира един път годишно с настъпването на хмонгската Нова година.

Моо Ли и дузина девойки и момчета на нейната възраст са се наредили в две редици едни против други и подмятат от ръка на ръка няколко топки за тенис. Между всяко подмятане се разменят погледи, жестове, къси реплики. Това е моментът, в който бъдещите съпрузи се опознават и харесват.Младежите от племето хмонг не приказват британски. За особения им обред и за следствията от него ми преразказва лаосецът Чан, който също пътува в буса.

Попаднал съм на точното място по точното време – хмонг честват своята Нова година по лунния календар в продължение на седмица от последните дни на ноември до началото на декември. Тогава, в края на земеделския сезон, е и интервалът за основаване на нови фамилии – хората са свободни и имат пари от продадената годишна продукция.
Хмонг са анимисти и изповядват фетиш към предците си, по тази причина на първия ден от празнуването се вършат жертвоприношения – пиле, свиня или говедо – зависи от опциите на стопанина. На втория ден стартират сгледите и флиртовете. Младежите се събират от разнообразни села, с цел да изберат колегата си. Подмятат топката, обменят информация, опознават се. Тези пред мен са 16-18-годишни, само че възрастта за женене стартира от 14 години.
Сватбата нормално е доста скоро след флирта, само че младите заживяват дружно още преди нея и даже преди родителското позволение. На церемонията участва цялото семейство, а почерпката още веднъж зависи от благосъстоянието – по-заможните поставят 100-килограмово прасе на масата.Младите се събират по обич и нормално раждат 3-5 деца. Колко продължава тази обич обаче, не е ясно, тъй като от описа на Чан узнавам, че хмонгските мъже са полигамни без ограничаване в броя на дамите. Или най-малко по този начин е било в предишното. Тогава мотивите за сдобиване с нова брачна половинка са били не един и два – в случай че първата не е родила наследник или просто в случай че имаш пари, с цел да си го позволиш. Сегашният лаоски закон обаче не позволява повече от една брачна половинка и макар че традицията го изисква, многоженството към този момент е необичайност.

Не единствено в това е смяната – всекидневно живеещи високо в планините, където разчистват земята си по остарялата, нещадяща природата технология „ слаш енд бърн “, в този момент хмонг все по-често слизат в ниското и усядат в села от по 50 – 60 къщи или даже заживяват в градовете. Затова зачестяват и смесените бракове, а и от ден на ден от хората от хмонг приказват и лаоски език.
ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА Е ТУК
Че нещата в Лаос са разнообразни, мога да усетя даже и аз, инцидентният чужденец. Десетина години преди този момент пътешестване се спуснах за първи път по Меконг с корабче към остарялата столица Луанг Прабанг и пренощувах по пътя в малко мизерно селце на брега на реката, където нямаше даже електричество. Сега още веднъж се стопирах там, само че към този момент нищо не беше същото. Селото освен грееше от електрическите крушки, само че имаше и мобилна връзка, и интернет! Видях нов мост над реката, работеше се и по други инфраструктурни планове.

Причината за тази смяна е в прилежащите Китай и Виетнам, които имат интерес да влагат в безпаричен Лаос. Макар френските колонизатори от дълго време да ги няма, битката кой да господства на полуострова продължава. А настъпването на мощния Китай с изключение на повишение на виталния стандарт значи и унификация – този път на нощния пазар в Луанг Прабанг не видях шарените носии на дамите, пристигнали от прилежащите села да продават обичайните си артикули. Сега най-пъстроцветни са хилядите млади бекпекъри от целия свят, които скитосват из Лаос, пременени в облекла, купени от локалните сергии.

Но тези облекла са към този момент конфекция и незабелязано са се трансформирали в нещо като униформа за пътешествениците. Странностите на глобализацията.Но високо в планините на Северен Лаос и надалеч от градските центрове животът към момента се движи мудно и е сложен до изнемога. Покрай описа за племето хмонг от новия ми другар Чан узнавам и за неговите житейски несгоди и фантазии. Израснал е в същия безпаричен регион, татко му по през целия ден работел наведен над земята и единствено ходенето до равнищата му отнемало по 1-2 часа на ден. Чан си споделил, че би трябвало да се махне от селото. Завършил в Луанг Прабанг приблизително монашеско учебно заведение, а по-късно лицей за преподавател по британски.



ЗЛАТНИЯТ ТРИЪГЪЛНИКНе такива са обаче вероятностите пред множеството хора от региона, изключително в случай че не са лаосци. Планините на Северен Лаос са част от територия, по-известна като Златния триъгълник, включваща и елементи от Тайланд, Мианмар и Китай. Тук границите са много условни, а властта е най-вече в ръцете на незаконни военни групировки – като наследниците на армейските елементи, избягали от Китай след комунистическата гражданска война през 1949 година, или сепаратистката войска Шан, с която държавното управление на Мианмар не желае или не може да се оправи.

Златният триъгълник е плодородна почва за сходна парадържавност – той е вторият по величина производител на опиат в Азия след Афганистан. Самите въоръжени банди също се устоят от контрола и продажбата на опиати – един свръхдоходоносен бизнес, само че не и за селяните, които отглеждат опиумния мак – тази злокобна, само че нормална за региона селскостопанска просвета.Географските, историческите и политическите особености на Златния триъгълник дефинират и неговия цветен етнически състав. В тази „ ничия “ земя живеят десетки планински племена. Често това са бежанци от по-цивилизованите региони, изтласквани или сами намерили леговище измежду труднодостъпните и непривлекателни планини на полуостров Индокитай, местейки се през рехавите граници съгласно обстановката. Едно разноезично население, шарено в своя тип и в своите традиции, измежду което всеки антрополог би намерил премного материал за няколко дисертации.

Но едно нещо е общо за всички тях – бедността, граничеща с мизерията. Освен на празненството на хмонг по пътя попадаме и на представители на племето кхаму.  Срещаме няколко колиби около шосето и нещо като пазар – продават на минаващите някакви грудки, насъбрани в кошове, плодове, напомнящи тиква, и други сходни, не изключително изтънчени селскостопански артикули....

Пълният текст е оповестен в брой 8/2019 година
Купи броя от тук