Скромността е едно от онези сложни качества, които мнозина не

Скромността е едно от тези комплицирани качества, които мнозина не схващат. Не дребна част от днешните младежи настояват, че тя е за тези, които не имат други качества. Други към момента се пробват да я наложат като добродетел, само че по някакъв техен си килнат метод. В интерес на истината, тя може да има доста подправени лица, в които постоянно да се припознаваме. Как да разпознаваем същински скромният човек и за какво би трябвало да притежаваме най-малко малко от това качество? Без да го преглеждаме само като примирение и даже свенливост, можем да кажем, че за него се изисква не дребна доза мъдрост и прекомерно огромна доза самонадеяност.

Най-общо казано скромността може да се опише:

Не акцентираме без причина и подтекст преимуществата си
Не омаловажаваме непознатите достижения и не ги съпоставяме с нашите

Какво друго знаем за нея?

Скромността е невъзможна без примирение
Тя няма нищо общо със самонадеяността
Изразява се най-много в това, да не вярваш, че си по-добър от всеки различен

Коя е привидната невзискателност? Как да я отличим?

Позната ли ви е следната ситуация- с нова прическа сте, всички в офиса ви виждат, вършат ви похвали, а вие с най-голямата си „ невзискателност “, вместо да благодарите и споделите насладата си от смяната, стартирате да говорите за минусите си. Дали не си просите още похвали? Или в действителност се чувствате обезпокоени? Понякога точно зад личното подчертаване на кусурите ни, стои не малко самочувствие и съвсем никаква невзискателност. Обикновено няма по какъв начин да излъжем околните- самочувствието постоянно си проличава, пък било то и прикрито зад думи, несъответстващи на обстановката.

Сходна ситуация- покачват те в службата, а ти започваш непрестанни мнения за това какъв брой са нарастнали отговорностите и уговорките ти. Правиш го за да изглеждаш непретенциозен или да не ти завиждат? Не постигаш нито едно от двете, тъй като сътрудниците ти са наясно какъв брой си се борил за тази позиция и тъй като завистта не можеш да си я спестиш с каквото и да е държание.

Някои го вършат от стеснение, а други, пробвайки се да наподобяват такива, каквито не са. Истината е тази- един фактически сполучлив човек МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ ДА НЕ Е ИЗЛИШНО СКРОМЕН. Това надалеч не значи, че му е разрешено да се хвали и да акцентира качествата си под път и над път. Когато, обаче тези качества са забележими за близките и той бива хвален поради тях, не е належащо да отхвърля признанието. „ Благодаря, постарах се “ постоянно е надалеч по-добър отговор, в сравнение с някой, с който се опитваме да се омаловажим. Фалшивата невзискателност от време на време е даже по-неприятна от безграничното самочувствие.

Не е целесъобразно да скромничиш, когато всички останали виждат триумфа ти. Опитвайки се да го премълчиш и прикриеш, можеш да изглеждаш още по-дразнещ за околните- дистанциран и високомерен. Лично на мен ми се е случвало да премълча собствен триумф и по-късно държанието ми да бъде тълкувано като отвращение за връзка с другите, един тип „ щръкнал нос “. Скромността от време на време е способна да ни накара да изглеждаме като самохвалковци, без даже да сме си отворили устата, с цел да споделим триумфа си. Затова е добре да внимаваме с нея- в какви дози, по кое време и по какъв начин я използваме. Освен това, тя не е нещо, което би трябвало да нагласиш в себе си. По-скоро е нещо, което не можеш да скриеш. Трудно е да накараш някого да бъде надут или непретенциозен. Това не се учи. Не и когато към този момент си възрастен. Затова е хубаво да стартираме да я възпитаваме у децата си още, когато са дребни. Отделен въпрос е дали е толкоз „ търсена “ в наши дни и дали даже самите учители я ценят и възпитават у децата.

Тук ще дам един образец - една преживелица, която ме впечатли прекалено много. Една от учителките в учебното заведение на щерка ми (която не й преподава, само че я познава) един път я поздрави след часовете и и сподели, че има доста красива диадема. Детето ми не бих споделила, че е от срамежливите, само че в обстановката единствено се усмихна. Пролича си, че и стана някак неловко. Точно тогава отсрещният отговор беше „ ти не можеш ли да приказваш? Какъв е този позор? “ По принцип имам много отворено и общително дете, което считам, че беше обикновено да реагира по този начин по отношение на възрастен и то преподавател. Не считам обаче, че възрастният избра верните думи. Защото от време на време една усмивка е задоволителна. Не е належащо да обясняваш от кое място са ти купили диадемата или къде си си правил новата прическа. Колкото по-семпло реагираме на комплимент, толкоз повече демонстрираме, че това ни радва, само че не ни кара да се усещаме освен това от другите. В наши дни прекалено много се възхваляват пробивните (доста постоянно просто по-нахални) хора, които знаят по какъв начин да бележит себе си и преимуществата си. Дали обаче по този начин не губим разбиранията си за невзискателност? Дали в опити да бъдем освен това, не ставаме нещо по-малко чисто морално? Защото преди всичко, по-важното е какви хора сме, а не какво работим и какъв брой езика знаем.

За себе си би трябвало да приказваме непретенциозно, а за другите с респект. И няма нищо неприятно в това да признаем, че не знаем нещо. Или че водим непретенциозен живот. Защото друго е значимо, с цел да бъдем индивиди. Често асоциират скромността с будизма, който ни припомня за какво е значимо да имаме благородно сърце и да се разграничаваме от материалните неща.

Най-общо казано, с цел да поддържаме скромността, би трябвало да:

Умеем да разпознаваме своите неточности и да ги поправяме. Така еволюираме - ставаме по-добри освен за себе си, а и за близките.
Да се научим да ценим най-важното в живота - любовта, другарството, грижата
Да не помисляме и за момент, че сме по-важни от който и да било другиго. Всеки има своето място под слънцето.
Да се опитваме да разбираме повече близките, да ни е грижа за тях, да не питаме от условност „ по какъв начин си “ - това ще ни прави нас самите по-удовлетворени и спокойни
Да възпитаваме същите полезности у децата си - да ги учим да се гордеят със себе си, само че тази горделивост да не им разрешава да подценяват другите. Уважението към всеки един човек, като към еднакъв е в основата на скромността.