Ситен, хладен дъжд ръмеше през прозореца. Не беше твърде късно,

Ситен, студен дъжд ръмеше през прозореца. Не беше прекомерно късно, само че към този момент беше мрачно. Ако не беше вкуснaта вечеря, която не върви без самун, въобще нямаше да отида до магазина.

Жена ми беше заета в кухнята и искаше нещо сладко. А тя беше бременна, тъй че не можех да й откажа. 

Излязох на открито, беше мрачно като в рог. По пътя за магазина има един павилион. До него забелязах малко момиче. Беше облечена леко. Кученце скимтеше под блузата й и тя гледаше жално минувачите.

– Лельо, купи ми нещо, апелирам те. – молеше тя минувачите.

– Момиче, отивай при родителите си. Сигурно към този момент те чакат.

Жената мина около нея, само че аз се приближих до момичето. Беше ми ясно, че детето е гладно и моли за храна за нея и кученцето.

– Какво обичаш да ядеш? – попитах я аз, сядайки до нея.

– Ям мандарини, самун и сладкиши.

– Ясно. А колбас?

Момиченцето кимна утвърдително.

– Чакай тук, ще ти купя нещо.

Десет минути по-късно напуснах магазина с торба артикули: шоколад, сок, мандарини, сладкиши, салами и кока кола. Дори забравих, че желаех да купя самун.

Докато стоях на опашката, си спомних своето детство. Напомняше на детството на това дете. Майка ми се напиваше в деня на заплатата, а аз се скитах по улиците, надявайки се някой да ме почерпи с нещо.

Понякога успявах да се докопам до нещо. Намирах монети. Често обаче заспивах  гладен. Не желаех това дете да живее същия живот като мен. Излязох с покупките и взех решение да заведа детето в дома му. В същото време й дадох лакомствата.

– Моят дом е тук. — момичето уточни прозорци наоколо, от които се чуваха разгулен хули и музика.

– Как се казваш – попитах я аз.

– Ева. А това е кучето Милка. А ти?

– Митко.

– Може ли да ядем тук? Не желая да се прибирам.

– Кой е в дома ти?

– Мама и баба. Но през днешния ден имат посетители, тъй като са взели пенсия.

Стана ми ясно, че историята на момичето е същата. Но си мислех, че обществените към този момент наблюдават по-внимателно за сходни случаи.

– Хайде, ще те заведа вкъщи. Тук някой неприятен човек може да ти вземе кучето.

– Добре.

Когато се върнах у дома, бях посрещнат от разтревожената си брачна половинка. Беше 10 часа и вечерята към този момент беше изстинала. А си бях оставил телефона у дома. Разказах на жена си за случилото се. Тя знаеше, че съм съчувствен и прочувствен човек. Затова не се скарахме.

– Просто носи телефона си със себе си.

През идващите дни не можехд а си избия от главата гладното момчиенце, а по-късно животът се върна в руслото си и в паниките си забравих за тази преживелица.

Един ден се връщах у дома и взех решение да мина около въпросния магазин. Жена ми ме чакаше начело.

Изведнъж Ева дотича, цялата в сълзи.

– Ева, какво се е случило?

– Момчетата ми взеха кученцето! – тя уточни с пръст към близкия двор. Плачеше непрекъснато. – Не можах да защитя приятеля си!

– Аз ще ти го върна. Ани, успокой детето! ” – хукнах в посоката, накъдето уточни момичето.

След малко в действителност се върнах с кучето й.

– Ето я твоята Милка. Дръж я.

Отново желаех да купя някакви лакомстви за момичето, само че жена ми ме разубеди и предложи да се обади в полицията. Нека знаят. Защото в студа момичето бе леко облечено, цялото в драскотини и синини, очевидно бе бита.

Не възразих. Когато служителите на реда дойдоха, те взеха момичето с обещанието да го дадат на обществените, а кучето оставиха на нас.

– Ти ме съобщи! Мислех, че си добър! — хлипаше момичето и ме гледаше ядосано. 

С жена ми се прибрахме у дома безмълвно. Бях смутен. Жена ми се опита да ме успокои, като сподели, че момичето ще бъде по-добре в дом за деца.

– Ти пък от кое място знаеш? – бях съществено сърдит.

Ани мислеше, че ще мине време и ще не помни за за всичко, само че всеки ден се сещах за нещастната Ева и посред ни породи отчуждение.

– Митко, в случай че искаш това, дано вземем Ева при нас.

Не можех да допускам на ушите си.

– Наистина ли? Не се шегуваш?

– Съвсем не. Тя ще бъде сестра на нашето бебе.

– Отивам да попълня документите. – извиках благополучен и изскочих от жилището.

Отне ни дълги месеци, с цел да се формализира всичко и да получим позволение за наставничество. Нито майката, нито бабата на Ева бяха срещу. Те въобще не се интересуваха от ориста на детето.

– Значи ти в този момент си мой баща? – радостно ме попита Ева мъжа, до момента в който я карах с колата към дома ни.

– Разбира се, Ева. А Ани ти е майка.

– Тя за какво не пристигна за мен с теб?

– Тя и дребният ти брат ни чакат вкъщи. И баба и дядо те чакат там. Много ще ги харесаш. Между другото доста липсваш на Милка.

-Ура! Ще имам същинско семейство! Като всички останали! С баба и дядо!

– Ами несъмнено. Те живеят в различен град, само че ще ни посещават постоянно. В последна сметка в този момент имат двама внуци.

Ева не можеше да си откри място от благополучие и гледаше през прозореца на колата с вяра. А аз седях и си спомнях за моето нерадостно детство. И по какъв начин в един прекрасен ден мен също пристигнаха да ме вземат от сиропиталището…