Коледа в Германия: разказ-шега от Здравка Евтимова
Сините й очи ми тежаха, а най-вече ме измъчваше фактът, че тя изобщо не се криеше, стоеше на метър от мене и ме разглеждаше – това бе моята снаха, българка като мене, само че живее в Германия от девет години. В стаята беше осемнайсет градуса - в цялата къща температурата беше същата – и аз се пробвах да не трептя. Бях пристигнала да видя внуците си; внукът ми Любо преди малко бе навършил две години, а сестра му беше на единайсет месеца. Двегодишното хлапе бе прегърнало единия ми крайник и повтаряше настойчиво „ бро, бро “ с такова Р, което можеше да пробие бунар в средата на стаята. Знаех, че на немски „ брот “ значи самун.
Снахата ми беше синеока, русокоса, тънка и стройна, каквито девойки постоянно се раждат в Трън, нейното отечество. Внукът ми също е русокос. Държи ме крепко за панталона и хлипа, само че майка му не го поглежда. Гледа мен.
Половината под на първия етаж в къщата им е с мраморни плочи. Аз съм с дебели пантофи, само че мраморът не ги зачита, студът пълзи към коленете ми, подпомаган от синия взор.
Ще ми се в никакъв случай да не съм идвала. Двегодишният левент е по тънки чорапи върху мрамора. Няма пантофи, няма терлици. Изведнъж се пуска от мене, сурва се като пощуряло магаре към хладилника, отваря го, напъхва се до кръста вътре и по-късно се появява, натикал в устата си круша и парче хамбургски колбас.
- Любо! – изрича майка му. Гласът й също е наследник, в него, а може би сред зъбите, потропват ледени кристали. Хлапето за момент замръзва, след това стремително отхапва парче колбас, след момент натиква в уста половин круша - по какъв начин ги разпределя в бузите си не е за разказване, цялото му лице се надува като гуша на пеликан.
- Любо! – отрязват ледените кристали. Хлапето оставя и колбаса, и остатъците от крушата в хладилника, спуска се като гръмотевица към мене и сграбчва крайници ми.
Междувременно сестра му, единадесетмесечният гущер, стартира да пълзи пламенно по каменния под, стига до хладилника, изправя се, пробва да го отвори, не съумява и надува гайда.
Синият глас изрича постепенно, разчленявайки звуците на тресчици:
– Лила!
Лила пет пари не дава, гайдата й се усилва, само че русокоската майка не я регистрира като представляващ интерес обект. Хлапето млъква, ляга на каменния под и стартира да пълзи към мене със страхотна експедитивност. Накрая докопва другия ми крайник, изправя се, гледа ме и се чуди дали отново да надуе гайдата или да се усмихне. Усмихва се от ухо до ухо. Синият взор на обичаната снаха ми прави дисекция.
- Тука е отвратително топло – изрича тя и отваря прозореца.
- Да, по този начин е – солидаризирам се, смръзнала се от глезени до чело.
Моята снаха отваря и другия прозорец.
- Какъв чист въздух – отбелязва тя.
- Да, доста е чист - признавам аз.
- А вие по какъв начин мислите, деца, студено ли е на баба ви?
- Брот, брот – натяква Любо и още веднъж търчи към хладилника.
- За баба ви е прекомерно горещо тук, нали?
- Горещо е – съгласих се аз.
Преди месец мъжът ми беше на посетители в Германия при внуците. Бе планувано да остане 10 дни, върна се на втори ден по здрач, позвъни ми да вървя да го прибера от летището.
Не му задавах никакви въпроси. Сипах му пилешка чорба, нарязах му салата, сипах му алено вино, което успокоява душата му и седнах против него, само че не го гледах, другояче щеше ме упрекна, че виждам да изкопча нещо.
- Тя е нарушител – сподели той. – Тя е нарушител и ме изхвърли.
Ако бях попитала за какво, щях да ще получа обвинявания, че съм любопитно влечуго, само че от дълго време съм се научила да заобикалям сходни превъплъщения. Настъргах му ябълка, той стартира постепенно да яде и още на третата глътка рече: – Онази престъпница наказа внука ни. Запря го в сушилнята. Детето ревеше като заклано. Остави го да вие 10 минути. Ти ме познаваш, аз съм стомана, само че не можах да понеса това нещо – мъжът ми ме погледна с ония черни ножове в очите си, което ме накара стремително да му настържа още една ябълка.
- Детето ще се одере от плач – споделих на престъпницата.
- Нека се одере - отвърна тя постепенно, като че ставаше дума за червей.
- Ти гледаш внука ми с неприятни способи – викнах й аз.
- Точно „ неприятни “ ли сподели? – изтървах се аз. Зная, че индивидът ми има пай фитил - какъв ти пай, той изобщо няма фитил. Павко е крачеща мина, само че тоя път не аз я бях настъпила.
- Казах й, че гледа детето с нацистки способи и тя ме изхвърли… - черните ножове в очите му напряко бяха станали лилави. Веднага му изцедих лимон и го накарах да изпие сока. Лош - неприятен, само че си желая Павко вкъщи. Защо да си отиде млад и зелен от някакъв тъп инфаркт?
- Ще получа инфаркт – сподели.
- Няма – успокоих го аз. - След сок от лимон никой не получава инфаркт.
Той се нахили, нещо което прави един път на 10 години.
- Захария, щях да те утрепем от дълго време, в случай че не беше свястна – сподели и се почеса по главата. – Забрави. Не си свястна – още веднъж се намръщи, само че инфарктът към този момент се бе разминал.
Факт беше, че се пристигна вечерта на втория ден от плануваното дълготрайно престояване при сина ни.
.....
Любо ме стискаше за ръка и ми повтаряше „ Ома, ома “, което значи „ бабо “. Аз погалих остриганата му руса глава, дребната ме стискаше за ръката и непрекъснато виеше „ Ом-ом-ом! “
- Ще отида да напазарувам, Захария - осведоми ме синият глас на снахата. - Не ги навличай с облекла. Не им давай нищо за ястие. Ще си дойда в 10.30 часа, с цел да им дам сок от цитруси. Не им позволявай да ти се качат на главата. Под качване на главата разбирам да не пущаш Любо на втория етаж по витата стълба. – гласът беше мелница, само че след 35 години общуване с крачещата мина, никой не може да ме смели. - Разбра ли?
- Разбрах – потвърдих пред синеоката си снаха.
Изпитателните й – хайде в този момент, нали това го мисля – за какво най-малко в мислите си не си кажа истината – нахалните й очи разровиха лицето ми и чувството беше същото, като че някой одира кожата ви, изпича я и ви принуждава да я сготвите с кисело зеле. Не ме впечатли. У дома крачещият експлозив ме поглеждаше по този начин, че избрах собственоръчно да одера цялата си четина.
- Имам възприятието, че в тебе няма темперамент, Захария – означи моята красива снаха. - Казвам ти, че е топло, ти се съгласяваш – „ Да, топло е “. След 10 секунди ти споделям – „ Студено е “ – и ти потвърждаваш – „ Да, в действителност е студено “. За мен това е безгръбначност, в действителност, Захария.
Лицето й беше равно и безпрепятствено като пластмасово шише за минерална вода. Пластмасата може да бъде нездравословна, само че и доста потребна, зависи какво смяташ да сториш с нея.
- Да, съзнавам, че постоянно демонстрирам уязвимост – отвърнах на пластмасата аз. – С тебе да, настина демонстрирам безгръбначност, само че то е, тъй като правя оценка какво значи самичък да гледаш две деца – едното двегодишно, другото на единайсет месеца – устремявам се да бъдеш щастлива най-малко с малко, до момента в който към при тебе.
Внимателните й – слушай какво, не се подмазвай най-малко до момента в който мислиш - неприятните й сини очи ме издълбаха до кост, само че знаеше ли тя по какъв начин ме пържеха очите на индивида противотанкова мина вкъщи – нейното дълбаене бе напряко захарен памук.
- Заблуждаваш ли ме? – попита тя.
- Ома! – викна Любо. – Ом – Ом - викна след него сестра му. – Бро-от!
Преди да излезе на пазар до Lidl в прилежащия квартал, синият глас ме плесна през носа:
- Не им давай да ядат. Нищичко! Ако станат отвратително досадни, сипи им мляко. В хладилника има. Не им го топли никога.
Тя отпътува и възгласите „ Брот, брот “ изпълниха къщата.
Блондинката разсънва децата тъкмо в седем и половина, от осем до осем и двайсет и пет е закуската. Точно в 8:26 всичко от масата е събрано – млякото, сандвича, кейка, частите ябълка. Кой ял – ял. Няма нищо сходно на това, което правех аз - едно залче за тате, една лъжичка за дядо. Хайде, виж по какъв начин куклата ти изпапка тази лъжичка, хапни в този момент ти. Няма такива филми.
Майка им излезе. Бро, викна Любо и ме дърпа за ръката. Ом, писна дребната красавица. В стаята е 18 градуса. Любо е с риза с пай ръкав, тънки панталони и къси чорапи. Лила е памперс и ританки. И двамата не носят пантофи. Лила от самото начало лази по мраморните плочи, Любо стремително потегля по витата стълба на втория етаж. По едно време и двамата – Любо и бебе - се добират до хладилника.
Майка им е купила пластмасова закопчалка, само че Любо докопва чука за пържоли, един мощен удар, закопчалката пада и след секунда виждам по какъв начин внукът ми нагъва по едно и също време кашкавал, ябълка и връзка магданоз. Момичето дъвче вързоп репички.
Изтръгвам всичко от ръцете им и се разнася кански плач. Наливам им мляко от картонената кутия в хладилника, сгорещявам го на микровълновата печка – те не желаят да пият. Сипвам им както прави майка им - Синеокия взор - мляко с ледени части напряко в шишета с биберони. Любо стремително изгълтва млякото, изтръгва шишето на Лила и го изкърква. Разцепващ плач - още веднъж сипвам двете шишета и по този начин до момента в който целият литър е изблизан и изсмукан до капка. Двете хлапета настойчиво изгълтаха ледените топчета, останалите на дъното на кутията.
Майка им не се прибира. Любо се катери необут по витата неразрешена стълба към втория етаж. Мен ме тресе от мраз, изпитвам големи скрупули - тия деца сиротинчета са като Маугли. Ще вземат да се заледят.
Обувам на момичето терлици, след това на Любо – момче и бебе незабавно ги смъкват. Пак обувам терлиците, стремително са събути и запокитени на мраморния мразовит под.
Не сте познали, тикви такива, мисля си, нахлузвам им терлиците, вземам едно тиксо, с което Синият взор безрезултатно се опитваше да прикрепи закопчалката към вратата на хладилника - слепвам с тиксо терлиците към краката на двете тикви. Облекчение! Малката красавица престана да пълзи по каменните плачи, сложих я на килима и тя стартира спокойно и безшумно да се мъчи да отлепи тиксото.
Любо, русокос като ледената си майка за минута и половина раздра тиксото и до момента в който се огледам, издраска по неразрешената стълба на втория етаж напълно необут. Беше хвърлил чорапите дружно с терлиците кой знае къде. Аз им сготвям пилешка чорба, за пръв път в къщата замирисва на същинска гозба – с масло – тъй като то е нездравословно - хлапетата ядат масло един път на три седмици.
Нарязвам голяма купа с ябълки, ряпа, цвекло, чушки, домати, броколи, извадих кекс и солети. Хлапетата дотичаха като светкавици до мене и макар че никога не беше станало 10 часа и трийсет минути – в 10:30 Погледът им даваше по чаена чашка прясно изцеден сок от цитрус – седнаха до мене и заръфаха ябълки, кекс, кашкавал, необелен цитрус, краставица, солети, домат – ядат, ушите им пукат, а аз в това време им разправям приказката за Косе Босе.
По едно време Любо скочи диво и викна:
- Косе Босе дай дай аце! Аце, аце!
Започна да се смее диво и щастливо дребната, напъхвайки магданоз и банан в устата си.
И двете деца ми се усмихваха, радостни, луксозни лица на хлапета и аз на инат на разпилените по мрамора обелки от портокал, стръкове магданоз и ябълкови семки, бях един благополучен човек. Дотам изглупях, че се обадих по телефона на крачещата мина.
- Обадете се на дядо – споделих на хлапетата аз.
- Деде! - викна Любо – Косе Босе! Дай!
- Бу,бу бу – викна в телефона дребната, облечена в ританки, тиквичка.
Крачещата мина се разпопи и сподели:
- На дядо симпатягите! А, ти жена, се страхотна… - след това, както имаше избухлив бит, добави: - Не, последното не съм го споделил, да знаеш.
Както си дъвчехме с децата броколи, кекс и ряпа, внезапно синият орел, снахата, долетя – както ти долетя – тресна ме като мълния:
- Какво става тука! Боже мой!
- Косе Босе! Дай яце! - викна Любо, хрупайки голямо парче ряпа. Никак не беше време за цитрусовия сок.
-Босе бу бу! – викнаха щастливо ританките с парче кекс и репичка в устата – Бу ба бу!
Тази в този момент ще ме изхвърли, помислих си. Колко ли ще коства промяната на датата за самолетния билет? Ще ми излезе през носа. Ще опивам уши от глад…
- Любо!- изрече напълно безшумно Синеокият взор. Внукът ми незабавно остави ряпата, изплю нещо – броколи, кекс и кой знае какво, стремително затича и след минута довтаса - двата чорапа надянати на краката му, един наобратно, другият налице.
- В супата има масло – изрече обвинително синеоката.
- Има – споделих аз.
Над главата ми се струпа такава гъста тишина, че в случай че речеш да я разрешеш, ножът щеше да се счупи.
- Те не трябваше да ядат нищо сред осем и 10:30 часа – отряза тя. – Зхария, ти сподели, че разбираш това.
- Казах – измърморих аз като пред разстрел.
- Но те ядат – гласът беше повече от заледен. Намираше се на равнище безспорна нула. – Освен това през вчерашния ден ти споделих, че окъпвам Любо на 20 градуса. Ти го изкъпа незабавно по-късно. Температурата в банята беше 27 градуса. Провалих персонално. Преди това ти ми удостовери, че разбираш условията ми.
- Потвърдих - споделих.
- Захария – подхвана рабно и хладно синеоката. - Твоите подривни способи са неприемливи за мене. – Бавно, умерено методично тя събра всичката храна от купата, разпиляната по каменните плочи, издърпа от ръката на Лила ряпата и потегли към кошчето с боклуци.
- Той е счупил пластмасовата закопчалка - установи синеокият лед. – С чука за пържоли… - моята красива снаха подвигна чука за пържоли от пода и процеди още по-тихо и ледено: Любо!
Момчето стана, навело глава, пое към стаичката, където сушаха облеклата. Преди да затвори вратата след себе си ми викна:
- Ома, Любо осъден – след това махна с ръка. След него с мощно лазене по гадните мраморни плочи се повлече и момичето.
Ясно, бях сгазила лука по неприятен метод. Синият взор мълчеше.
- Кога да си потеглям? – попитах аз. – Ако кажеш, може още през днешния ден вечерта. Ще хвана рейса от Дюселдорф до София.
- Ще забележим – замисли се гласът, което мощно ме изненада. – Захария, тука има правила.
- Животът е по-голям от разпоредбите – разпалих се аз. Бунтът опонираше на правилата на моята кадифена дипломация. – Ти не приказваш с мъжа ми, нито със личния си татко – акцентирах на снахата аз. – Те са в такава възраст, че може да получат инфаркт.
- Да получат – отсече тя.
След час си бях събрала облеклата в пътната чанта. Реших да си повикам такси. Тъкмо набирах номера, когато Синият Поглед пристигна, отвори чантата ми и изсипа всичките облекла назад в стаята за посетители, където му бяха приютили.
- Няма да си тръгваш преди Коледа – сподели красивата млада дама. – Впрочем супата мирише ужасно - добави ни в чеп ни в ръкав тя. – Децата харесват „ Косе Босе “.
След шест дни – синът ми както постоянно още веднъж беше дежурен на работа – снаха ми дружно с децата ме закараха на летище Кьолн – Бон. Естествено, че летях с ниско-тарифни авиолинии.
Взех си куфара. Любо ме сграбчи за единия крайник и ревна, дребната, която още не можеше да върви, се пусна да пълзи по пода и стисна другия ми крайник. Двете хлапета ревнаха мощно и по едно и също време.
- Косе Босе! – изплака Любо. - Ома, ома. Баба, баба.
- Босе бу бу Дай – хлипаше през сълзи момичето.
В тоя момент разбрах какво е благополучие. Две разплакани лица на хлапета, Косе Босе и ръце, които стискат с всичко мощ крачолите на панталона ви.
- Ома! Косе! Ома – дереше се басово Любо.
- Ба-бу! – викна дребната.
- Млъкнете. Баба ви отново ще пристигна.
Тогава се случи нещо, за което в никакъв случай не бих повярвала, че е допустимо.
- Това е за тебе – сподели снаха ми и извади един плик.
- Какво! – облещих се аз и цялата ми кадифена дипломация отиде по дяволите. 35-годишният ми стаж при човека-мина се навря – дай да не споделям къде. Облещих се още повече. Разтворих плика.
Беше фланела – от мохер и virgin wool - някаква супер скъпа вълна. Ела ме гръмни, помислих си, търках очи и не имах вяра.
В тоя миг Синеокият взор – несъмнено бе откачил или му се бе случило нещо още по-лошо – ме прегърна.
- Децата са луди по тебе – избъбри несъответстващо погледът, след това ме прегърна още по-силно. – Благодаря, мамо! Весела Коледа!
Стоях, тресната и замаяна на летище Кьолн-Бон, тотално не запомнила къде се намирам.
Повярвах – На Коледа в действителност ставаха чудеса.
Снахата ми беше синеока, русокоса, тънка и стройна, каквито девойки постоянно се раждат в Трън, нейното отечество. Внукът ми също е русокос. Държи ме крепко за панталона и хлипа, само че майка му не го поглежда. Гледа мен.
Половината под на първия етаж в къщата им е с мраморни плочи. Аз съм с дебели пантофи, само че мраморът не ги зачита, студът пълзи към коленете ми, подпомаган от синия взор.
Ще ми се в никакъв случай да не съм идвала. Двегодишният левент е по тънки чорапи върху мрамора. Няма пантофи, няма терлици. Изведнъж се пуска от мене, сурва се като пощуряло магаре към хладилника, отваря го, напъхва се до кръста вътре и по-късно се появява, натикал в устата си круша и парче хамбургски колбас.
- Любо! – изрича майка му. Гласът й също е наследник, в него, а може би сред зъбите, потропват ледени кристали. Хлапето за момент замръзва, след това стремително отхапва парче колбас, след момент натиква в уста половин круша - по какъв начин ги разпределя в бузите си не е за разказване, цялото му лице се надува като гуша на пеликан.
- Любо! – отрязват ледените кристали. Хлапето оставя и колбаса, и остатъците от крушата в хладилника, спуска се като гръмотевица към мене и сграбчва крайници ми.
Междувременно сестра му, единадесетмесечният гущер, стартира да пълзи пламенно по каменния под, стига до хладилника, изправя се, пробва да го отвори, не съумява и надува гайда.
Синият глас изрича постепенно, разчленявайки звуците на тресчици:
– Лила!
Лила пет пари не дава, гайдата й се усилва, само че русокоската майка не я регистрира като представляващ интерес обект. Хлапето млъква, ляга на каменния под и стартира да пълзи към мене със страхотна експедитивност. Накрая докопва другия ми крайник, изправя се, гледа ме и се чуди дали отново да надуе гайдата или да се усмихне. Усмихва се от ухо до ухо. Синият взор на обичаната снаха ми прави дисекция.
- Тука е отвратително топло – изрича тя и отваря прозореца.
- Да, по този начин е – солидаризирам се, смръзнала се от глезени до чело.
Моята снаха отваря и другия прозорец.
- Какъв чист въздух – отбелязва тя.
- Да, доста е чист - признавам аз.
- А вие по какъв начин мислите, деца, студено ли е на баба ви?
- Брот, брот – натяква Любо и още веднъж търчи към хладилника.
- За баба ви е прекомерно горещо тук, нали?
- Горещо е – съгласих се аз.
Преди месец мъжът ми беше на посетители в Германия при внуците. Бе планувано да остане 10 дни, върна се на втори ден по здрач, позвъни ми да вървя да го прибера от летището.
Не му задавах никакви въпроси. Сипах му пилешка чорба, нарязах му салата, сипах му алено вино, което успокоява душата му и седнах против него, само че не го гледах, другояче щеше ме упрекна, че виждам да изкопча нещо.
- Тя е нарушител – сподели той. – Тя е нарушител и ме изхвърли.
Ако бях попитала за какво, щях да ще получа обвинявания, че съм любопитно влечуго, само че от дълго време съм се научила да заобикалям сходни превъплъщения. Настъргах му ябълка, той стартира постепенно да яде и още на третата глътка рече: – Онази престъпница наказа внука ни. Запря го в сушилнята. Детето ревеше като заклано. Остави го да вие 10 минути. Ти ме познаваш, аз съм стомана, само че не можах да понеса това нещо – мъжът ми ме погледна с ония черни ножове в очите си, което ме накара стремително да му настържа още една ябълка.
- Детето ще се одере от плач – споделих на престъпницата.
- Нека се одере - отвърна тя постепенно, като че ставаше дума за червей.
- Ти гледаш внука ми с неприятни способи – викнах й аз.
- Точно „ неприятни “ ли сподели? – изтървах се аз. Зная, че индивидът ми има пай фитил - какъв ти пай, той изобщо няма фитил. Павко е крачеща мина, само че тоя път не аз я бях настъпила.
- Казах й, че гледа детето с нацистки способи и тя ме изхвърли… - черните ножове в очите му напряко бяха станали лилави. Веднага му изцедих лимон и го накарах да изпие сока. Лош - неприятен, само че си желая Павко вкъщи. Защо да си отиде млад и зелен от някакъв тъп инфаркт?
- Ще получа инфаркт – сподели.
- Няма – успокоих го аз. - След сок от лимон никой не получава инфаркт.
Той се нахили, нещо което прави един път на 10 години.
- Захария, щях да те утрепем от дълго време, в случай че не беше свястна – сподели и се почеса по главата. – Забрави. Не си свястна – още веднъж се намръщи, само че инфарктът към този момент се бе разминал.
Факт беше, че се пристигна вечерта на втория ден от плануваното дълготрайно престояване при сина ни.
.....
Любо ме стискаше за ръка и ми повтаряше „ Ома, ома “, което значи „ бабо “. Аз погалих остриганата му руса глава, дребната ме стискаше за ръката и непрекъснато виеше „ Ом-ом-ом! “
- Ще отида да напазарувам, Захария - осведоми ме синият глас на снахата. - Не ги навличай с облекла. Не им давай нищо за ястие. Ще си дойда в 10.30 часа, с цел да им дам сок от цитруси. Не им позволявай да ти се качат на главата. Под качване на главата разбирам да не пущаш Любо на втория етаж по витата стълба. – гласът беше мелница, само че след 35 години общуване с крачещата мина, никой не може да ме смели. - Разбра ли?
- Разбрах – потвърдих пред синеоката си снаха.
Изпитателните й – хайде в този момент, нали това го мисля – за какво най-малко в мислите си не си кажа истината – нахалните й очи разровиха лицето ми и чувството беше същото, като че някой одира кожата ви, изпича я и ви принуждава да я сготвите с кисело зеле. Не ме впечатли. У дома крачещият експлозив ме поглеждаше по този начин, че избрах собственоръчно да одера цялата си четина.
- Имам възприятието, че в тебе няма темперамент, Захария – означи моята красива снаха. - Казвам ти, че е топло, ти се съгласяваш – „ Да, топло е “. След 10 секунди ти споделям – „ Студено е “ – и ти потвърждаваш – „ Да, в действителност е студено “. За мен това е безгръбначност, в действителност, Захария.
Лицето й беше равно и безпрепятствено като пластмасово шише за минерална вода. Пластмасата може да бъде нездравословна, само че и доста потребна, зависи какво смяташ да сториш с нея.
- Да, съзнавам, че постоянно демонстрирам уязвимост – отвърнах на пластмасата аз. – С тебе да, настина демонстрирам безгръбначност, само че то е, тъй като правя оценка какво значи самичък да гледаш две деца – едното двегодишно, другото на единайсет месеца – устремявам се да бъдеш щастлива най-малко с малко, до момента в който към при тебе.
Внимателните й – слушай какво, не се подмазвай най-малко до момента в който мислиш - неприятните й сини очи ме издълбаха до кост, само че знаеше ли тя по какъв начин ме пържеха очите на индивида противотанкова мина вкъщи – нейното дълбаене бе напряко захарен памук.
- Заблуждаваш ли ме? – попита тя.
- Ома! – викна Любо. – Ом – Ом - викна след него сестра му. – Бро-от!
Преди да излезе на пазар до Lidl в прилежащия квартал, синият глас ме плесна през носа:
- Не им давай да ядат. Нищичко! Ако станат отвратително досадни, сипи им мляко. В хладилника има. Не им го топли никога.
Тя отпътува и възгласите „ Брот, брот “ изпълниха къщата.
Блондинката разсънва децата тъкмо в седем и половина, от осем до осем и двайсет и пет е закуската. Точно в 8:26 всичко от масата е събрано – млякото, сандвича, кейка, частите ябълка. Кой ял – ял. Няма нищо сходно на това, което правех аз - едно залче за тате, една лъжичка за дядо. Хайде, виж по какъв начин куклата ти изпапка тази лъжичка, хапни в този момент ти. Няма такива филми.
Майка им излезе. Бро, викна Любо и ме дърпа за ръката. Ом, писна дребната красавица. В стаята е 18 градуса. Любо е с риза с пай ръкав, тънки панталони и къси чорапи. Лила е памперс и ританки. И двамата не носят пантофи. Лила от самото начало лази по мраморните плочи, Любо стремително потегля по витата стълба на втория етаж. По едно време и двамата – Любо и бебе - се добират до хладилника.
Майка им е купила пластмасова закопчалка, само че Любо докопва чука за пържоли, един мощен удар, закопчалката пада и след секунда виждам по какъв начин внукът ми нагъва по едно и също време кашкавал, ябълка и връзка магданоз. Момичето дъвче вързоп репички.
Изтръгвам всичко от ръцете им и се разнася кански плач. Наливам им мляко от картонената кутия в хладилника, сгорещявам го на микровълновата печка – те не желаят да пият. Сипвам им както прави майка им - Синеокия взор - мляко с ледени части напряко в шишета с биберони. Любо стремително изгълтва млякото, изтръгва шишето на Лила и го изкърква. Разцепващ плач - още веднъж сипвам двете шишета и по този начин до момента в който целият литър е изблизан и изсмукан до капка. Двете хлапета настойчиво изгълтаха ледените топчета, останалите на дъното на кутията.
Майка им не се прибира. Любо се катери необут по витата неразрешена стълба към втория етаж. Мен ме тресе от мраз, изпитвам големи скрупули - тия деца сиротинчета са като Маугли. Ще вземат да се заледят.
Обувам на момичето терлици, след това на Любо – момче и бебе незабавно ги смъкват. Пак обувам терлиците, стремително са събути и запокитени на мраморния мразовит под.
Не сте познали, тикви такива, мисля си, нахлузвам им терлиците, вземам едно тиксо, с което Синият взор безрезултатно се опитваше да прикрепи закопчалката към вратата на хладилника - слепвам с тиксо терлиците към краката на двете тикви. Облекчение! Малката красавица престана да пълзи по каменните плачи, сложих я на килима и тя стартира спокойно и безшумно да се мъчи да отлепи тиксото.
Любо, русокос като ледената си майка за минута и половина раздра тиксото и до момента в който се огледам, издраска по неразрешената стълба на втория етаж напълно необут. Беше хвърлил чорапите дружно с терлиците кой знае къде. Аз им сготвям пилешка чорба, за пръв път в къщата замирисва на същинска гозба – с масло – тъй като то е нездравословно - хлапетата ядат масло един път на три седмици.
Нарязвам голяма купа с ябълки, ряпа, цвекло, чушки, домати, броколи, извадих кекс и солети. Хлапетата дотичаха като светкавици до мене и макар че никога не беше станало 10 часа и трийсет минути – в 10:30 Погледът им даваше по чаена чашка прясно изцеден сок от цитрус – седнаха до мене и заръфаха ябълки, кекс, кашкавал, необелен цитрус, краставица, солети, домат – ядат, ушите им пукат, а аз в това време им разправям приказката за Косе Босе.
По едно време Любо скочи диво и викна:
- Косе Босе дай дай аце! Аце, аце!
Започна да се смее диво и щастливо дребната, напъхвайки магданоз и банан в устата си.
И двете деца ми се усмихваха, радостни, луксозни лица на хлапета и аз на инат на разпилените по мрамора обелки от портокал, стръкове магданоз и ябълкови семки, бях един благополучен човек. Дотам изглупях, че се обадих по телефона на крачещата мина.
- Обадете се на дядо – споделих на хлапетата аз.
- Деде! - викна Любо – Косе Босе! Дай!
- Бу,бу бу – викна в телефона дребната, облечена в ританки, тиквичка.
Крачещата мина се разпопи и сподели:
- На дядо симпатягите! А, ти жена, се страхотна… - след това, както имаше избухлив бит, добави: - Не, последното не съм го споделил, да знаеш.
Както си дъвчехме с децата броколи, кекс и ряпа, внезапно синият орел, снахата, долетя – както ти долетя – тресна ме като мълния:
- Какво става тука! Боже мой!
- Косе Босе! Дай яце! - викна Любо, хрупайки голямо парче ряпа. Никак не беше време за цитрусовия сок.
-Босе бу бу! – викнаха щастливо ританките с парче кекс и репичка в устата – Бу ба бу!
Тази в този момент ще ме изхвърли, помислих си. Колко ли ще коства промяната на датата за самолетния билет? Ще ми излезе през носа. Ще опивам уши от глад…
- Любо!- изрече напълно безшумно Синеокият взор. Внукът ми незабавно остави ряпата, изплю нещо – броколи, кекс и кой знае какво, стремително затича и след минута довтаса - двата чорапа надянати на краката му, един наобратно, другият налице.
- В супата има масло – изрече обвинително синеоката.
- Има – споделих аз.
Над главата ми се струпа такава гъста тишина, че в случай че речеш да я разрешеш, ножът щеше да се счупи.
- Те не трябваше да ядат нищо сред осем и 10:30 часа – отряза тя. – Зхария, ти сподели, че разбираш това.
- Казах – измърморих аз като пред разстрел.
- Но те ядат – гласът беше повече от заледен. Намираше се на равнище безспорна нула. – Освен това през вчерашния ден ти споделих, че окъпвам Любо на 20 градуса. Ти го изкъпа незабавно по-късно. Температурата в банята беше 27 градуса. Провалих персонално. Преди това ти ми удостовери, че разбираш условията ми.
- Потвърдих - споделих.
- Захария – подхвана рабно и хладно синеоката. - Твоите подривни способи са неприемливи за мене. – Бавно, умерено методично тя събра всичката храна от купата, разпиляната по каменните плочи, издърпа от ръката на Лила ряпата и потегли към кошчето с боклуци.
- Той е счупил пластмасовата закопчалка - установи синеокият лед. – С чука за пържоли… - моята красива снаха подвигна чука за пържоли от пода и процеди още по-тихо и ледено: Любо!
Момчето стана, навело глава, пое към стаичката, където сушаха облеклата. Преди да затвори вратата след себе си ми викна:
- Ома, Любо осъден – след това махна с ръка. След него с мощно лазене по гадните мраморни плочи се повлече и момичето.
Ясно, бях сгазила лука по неприятен метод. Синият взор мълчеше.
- Кога да си потеглям? – попитах аз. – Ако кажеш, може още през днешния ден вечерта. Ще хвана рейса от Дюселдорф до София.
- Ще забележим – замисли се гласът, което мощно ме изненада. – Захария, тука има правила.
- Животът е по-голям от разпоредбите – разпалих се аз. Бунтът опонираше на правилата на моята кадифена дипломация. – Ти не приказваш с мъжа ми, нито със личния си татко – акцентирах на снахата аз. – Те са в такава възраст, че може да получат инфаркт.
- Да получат – отсече тя.
След час си бях събрала облеклата в пътната чанта. Реших да си повикам такси. Тъкмо набирах номера, когато Синият Поглед пристигна, отвори чантата ми и изсипа всичките облекла назад в стаята за посетители, където му бяха приютили.
- Няма да си тръгваш преди Коледа – сподели красивата млада дама. – Впрочем супата мирише ужасно - добави ни в чеп ни в ръкав тя. – Децата харесват „ Косе Босе “.
След шест дни – синът ми както постоянно още веднъж беше дежурен на работа – снаха ми дружно с децата ме закараха на летище Кьолн – Бон. Естествено, че летях с ниско-тарифни авиолинии.
Взех си куфара. Любо ме сграбчи за единия крайник и ревна, дребната, която още не можеше да върви, се пусна да пълзи по пода и стисна другия ми крайник. Двете хлапета ревнаха мощно и по едно и също време.
- Косе Босе! – изплака Любо. - Ома, ома. Баба, баба.
- Босе бу бу Дай – хлипаше през сълзи момичето.
В тоя момент разбрах какво е благополучие. Две разплакани лица на хлапета, Косе Босе и ръце, които стискат с всичко мощ крачолите на панталона ви.
- Ома! Косе! Ома – дереше се басово Любо.
- Ба-бу! – викна дребната.
- Млъкнете. Баба ви отново ще пристигна.
Тогава се случи нещо, за което в никакъв случай не бих повярвала, че е допустимо.
- Това е за тебе – сподели снаха ми и извади един плик.
- Какво! – облещих се аз и цялата ми кадифена дипломация отиде по дяволите. 35-годишният ми стаж при човека-мина се навря – дай да не споделям къде. Облещих се още повече. Разтворих плика.
Беше фланела – от мохер и virgin wool - някаква супер скъпа вълна. Ела ме гръмни, помислих си, търках очи и не имах вяра.
В тоя миг Синеокият взор – несъмнено бе откачил или му се бе случило нещо още по-лошо – ме прегърна.
- Децата са луди по тебе – избъбри несъответстващо погледът, след това ме прегърна още по-силно. – Благодаря, мамо! Весела Коледа!
Стоях, тресната и замаяна на летище Кьолн-Бон, тотално не запомнила къде се намирам.
Повярвах – На Коледа в действителност ставаха чудеса.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ