Захар Прилепин: Просветеният егоизъм на белите джентълмени
Ще опиша по какъв начин стана предишния път.
За първи път ми се наложи да бъда зад граница през 2005 година - дойдох в Париж на презентация на френския превод на моя разказ за чеченските събития.
Докато се стягах за натам, моят съветски издател Иванов сподели: “Знаеш ли кое е обичаното ми ястие във Франция? Лошите вести от Русия ”.
На място разбрах, че не се е шегувал изключително.
В книжарниците на най-видни места бяха изложени фотоалбуми за зверствата на съветската войска, до тях стояха някакви страшни томове за ГУЛАГ, наблюдаваше се някакво ненормално количество книги за Политковска - тази правозащитничка тогава във Франция имаше в действителност паметен статут. Да ви разяснявам ли, че всички французи бяха уверени, че са я умъртвили по заповед на Кремъл.
Няколко пъти приказвах ту един, ту в компанията на други съветски писатели.
Нашите писатели се разделят на две категории: едните носеха тези същите “лоши вести от Русия”, разказваха на доверчивите парижани за неизживените имперски комплекси и мерзостта на съветското съществуване, а другите, къде-къде по-малко, отбиваха с принуда офанзивите.
Будките с френски вестници бяха цялостни със фотоси на Путин - главно в милитаристично качество - основава се чувство, че антитерористичната интервенция се организира не в Дагестан и в Чечня, а някъде в южна Франция. Всяко изявление приличаше на правосъдно съвещание. Всеки публицист беше ненапълно прокурор. Задължително се интересуваха: “Убивали ли сте хора?”. И до момента не разбирам за какво им беше нужна цялата тази странна информация.
Французите обезверено обичаха чеченците. Градовете на Франция с разперени прегръдки одобряваха цели влакове бежанци. По тв приемника се точеха безкрайни репортажи със сърцераздирателни истории за тях.
Много пъти съм бил във Франция. Във Франция са превеждали всичките ми книги и вървях там няколко пъти годишно.
През 2007 година, на може би 10-тото ми идване, давайки стотното, може би, изявление, внезапно се хванах, че си мисля: но те нищо не ме питаха за Чечня и чеченците.
Темата се разсъхна.
През 2008 година имаше внезапен скок по отношение на грузинските събития, аз дойдох на хартиен панаир навръх 8 август и бях заинтригуван от това, че всички френски вестници писаха, че Русия е атакувала първа.
“Защо нападнахте?”, ме питаха публицистите с треперливи гласове.
Искаше се да им дам успокоително.
Путин още веднъж беше на всички обложки - с мустачки, на танк, върху ракета, върху всичко. Съперничеше му доста красивият Саакашвили. Французите, несъмнено, харесваха Саакашвили.
Но тази вълна мина даже по-бързо.
През 2013 година, пристигайки в Париж, не видях на следващия панаир нито една книга за Политковска, нито един фотоалбум за Чечня, нито една обложка със Саакашвили.
Французите се отвлякоха с нещо друго.
Същото, с обособени корекции съгласно локалния нрав, се следи в Англия, Германия, Испания, Италия и още повече в Съединени американски щати. На американците въобще не им пука за нищо.
Да, чужденците не са преставали да приказват за Путин, те по този начин обичат да приказват за Путин, тази тематика ги омагьосва, само че всичките тези грузинци, осетинци, абхазци, чеченци, дагестанци - изчезват в главите им, падат като есенни листа. ;
Веднъж откакто фрагментите изоставен новините, съзнанието на европееца, а още повече на американеца или австралиеца отхвърля да резервира тази информация. Още повече, че се появяват други картинки: по този начин въпросът към ковид отнесе кримския въпрос. Ако Киев не крещеше за това на целия свят, никой към този момент нямаше да приказва за Крим.
Поредният свински грип или някаква друга здравна международна олелия или нова военна случка на американците, или следващата пролука посред Европейски Съюз ще превключат незабавно вниманието на света от украинския въпрос, както го превключват към този момент неведнъж.
За смешните 20 години фразата “Това няма да го простят на руснаците” я слушах десетки пъти и толкоз пъти за “военният нарушител Путин”, който няма повече да бъде пуснат в приличното общество на демократичните водачи.
Тези уверени живеят колкото вестниците. Стоят книгите в библиотеките и с цел да схванеш какво не са прощавали на Русия предходния път, би трябвало да издухаш прахта.
Сега гледаме и се чудим на цинизма и двуличието на груповия Запад.
Не си коства да се чудим.
Те са цинични освен по отношение на нас
Те са въобще цинични по своята природа. В тях тече гордата кръв на колонизаторите.
Толкова цинично и безстрастно ще закрият за себе си и украинския въпрос.
Малко по-късно.
Западът е цялостен лакомец.
Нека се възползваме от събитието.
То ще ни донесе голяма изгода.
... За финален път бях в Лондон може би през 2015 година. Говорех пред британска публика.
На срещата дойде професионална бежанка от Чечня.
Тя ме прекъсна, тя произнесе от дълго време отработен монолог за Русия, която е презирана от цялото просветено човечество.
Англичаните резервираха неутрален тип през всичките тези три минути и едвам замлъкнала, се върнаха към предходния си диалог, все едно това беше шумово смушение, само че в този момент всичко е наред и връзката е обновена.
Така се случва, в случай че в помещението влети птица.
Здравей, птиче. Довиждане, птиче. “Знаете ли каква беше тази птица?”. “Не, не зная”. “Интересно оперение, нали?” - “Така ли? Не забелязах”.
Превод: В. Сергеев
За първи път ми се наложи да бъда зад граница през 2005 година - дойдох в Париж на презентация на френския превод на моя разказ за чеченските събития.
Докато се стягах за натам, моят съветски издател Иванов сподели: “Знаеш ли кое е обичаното ми ястие във Франция? Лошите вести от Русия ”.
На място разбрах, че не се е шегувал изключително.
В книжарниците на най-видни места бяха изложени фотоалбуми за зверствата на съветската войска, до тях стояха някакви страшни томове за ГУЛАГ, наблюдаваше се някакво ненормално количество книги за Политковска - тази правозащитничка тогава във Франция имаше в действителност паметен статут. Да ви разяснявам ли, че всички французи бяха уверени, че са я умъртвили по заповед на Кремъл.
Няколко пъти приказвах ту един, ту в компанията на други съветски писатели.
Нашите писатели се разделят на две категории: едните носеха тези същите “лоши вести от Русия”, разказваха на доверчивите парижани за неизживените имперски комплекси и мерзостта на съветското съществуване, а другите, къде-къде по-малко, отбиваха с принуда офанзивите.
Будките с френски вестници бяха цялостни със фотоси на Путин - главно в милитаристично качество - основава се чувство, че антитерористичната интервенция се организира не в Дагестан и в Чечня, а някъде в южна Франция. Всяко изявление приличаше на правосъдно съвещание. Всеки публицист беше ненапълно прокурор. Задължително се интересуваха: “Убивали ли сте хора?”. И до момента не разбирам за какво им беше нужна цялата тази странна информация.
Французите обезверено обичаха чеченците. Градовете на Франция с разперени прегръдки одобряваха цели влакове бежанци. По тв приемника се точеха безкрайни репортажи със сърцераздирателни истории за тях.
Много пъти съм бил във Франция. Във Франция са превеждали всичките ми книги и вървях там няколко пъти годишно.
През 2007 година, на може би 10-тото ми идване, давайки стотното, може би, изявление, внезапно се хванах, че си мисля: но те нищо не ме питаха за Чечня и чеченците.
Темата се разсъхна.
През 2008 година имаше внезапен скок по отношение на грузинските събития, аз дойдох на хартиен панаир навръх 8 август и бях заинтригуван от това, че всички френски вестници писаха, че Русия е атакувала първа.
“Защо нападнахте?”, ме питаха публицистите с треперливи гласове.
Искаше се да им дам успокоително.
Путин още веднъж беше на всички обложки - с мустачки, на танк, върху ракета, върху всичко. Съперничеше му доста красивият Саакашвили. Французите, несъмнено, харесваха Саакашвили.
Но тази вълна мина даже по-бързо.
През 2013 година, пристигайки в Париж, не видях на следващия панаир нито една книга за Политковска, нито един фотоалбум за Чечня, нито една обложка със Саакашвили.
Французите се отвлякоха с нещо друго.
Същото, с обособени корекции съгласно локалния нрав, се следи в Англия, Германия, Испания, Италия и още повече в Съединени американски щати. На американците въобще не им пука за нищо.
Да, чужденците не са преставали да приказват за Путин, те по този начин обичат да приказват за Путин, тази тематика ги омагьосва, само че всичките тези грузинци, осетинци, абхазци, чеченци, дагестанци - изчезват в главите им, падат като есенни листа. ;
Веднъж откакто фрагментите изоставен новините, съзнанието на европееца, а още повече на американеца или австралиеца отхвърля да резервира тази информация. Още повече, че се появяват други картинки: по този начин въпросът към ковид отнесе кримския въпрос. Ако Киев не крещеше за това на целия свят, никой към този момент нямаше да приказва за Крим.
Поредният свински грип или някаква друга здравна международна олелия или нова военна случка на американците, или следващата пролука посред Европейски Съюз ще превключат незабавно вниманието на света от украинския въпрос, както го превключват към този момент неведнъж.
За смешните 20 години фразата “Това няма да го простят на руснаците” я слушах десетки пъти и толкоз пъти за “военният нарушител Путин”, който няма повече да бъде пуснат в приличното общество на демократичните водачи.
Тези уверени живеят колкото вестниците. Стоят книгите в библиотеките и с цел да схванеш какво не са прощавали на Русия предходния път, би трябвало да издухаш прахта.
Сега гледаме и се чудим на цинизма и двуличието на груповия Запад.
Не си коства да се чудим.
Те са цинични освен по отношение на нас
Те са въобще цинични по своята природа. В тях тече гордата кръв на колонизаторите.
Толкова цинично и безстрастно ще закрият за себе си и украинския въпрос.
Малко по-късно.
Западът е цялостен лакомец.
Нека се възползваме от събитието.
То ще ни донесе голяма изгода.
... За финален път бях в Лондон може би през 2015 година. Говорех пред британска публика.
На срещата дойде професионална бежанка от Чечня.
Тя ме прекъсна, тя произнесе от дълго време отработен монолог за Русия, която е презирана от цялото просветено човечество.
Англичаните резервираха неутрален тип през всичките тези три минути и едвам замлъкнала, се върнаха към предходния си диалог, все едно това беше шумово смушение, само че в този момент всичко е наред и връзката е обновена.
Така се случва, в случай че в помещението влети птица.
Здравей, птиче. Довиждане, птиче. “Знаете ли каква беше тази птица?”. “Не, не зная”. “Интересно оперение, нали?” - “Така ли? Не забелязах”.
Превод: В. Сергеев
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ