Шеметно приключение и неутолим, утопичен копнеж по дивото превръщат деветдесетарския

Шеметно премеждие и ненаситен, химеричен блян по дивото трансформират деветдесетарския разказ в паметен, чийто статус не е изменен до през днешния ден, съвсем 30 години след публикуването му. Книгата на Алекс Гарланд за трима другари, които откриват земния парадайс на див остров в Тайландския залив, излиза в ново, усъвършенствано издание под знака на издателство „ Кръг “ – познатият превод на Албена Левакова е ревизиран, а корицата е на Наталия Чайкина.

Британският публицист и сценарист Алекс Гарланд дебютира с „ Плажът “, когато е едвам на 26 години. Романът бързо се трансформира в бестселър и му печели място в гилдията на най-хубавите антиутописти. А един от най-нашумелите в тези години режисьори – Дани Бойл, екранизира историята, вграждайки я вечно в пантеона на бунтарската просвета.

Ричард, Етиен и Франсоаз са отегчени в Банкок и по тази причина вземат решение да задоволят копнежа си по завършения, като се впуснат в търсене на тайнствен остров. Те разполагат единствено с ръчно рисувана карта, завещана им от чешит с прякор Дъфи. След едно нелеко пътешестване тримата откриват видимо безлюдно парченце от Тайландския залив, в чиято вътрешност се крие съвършеният плаж. Той приютява загадка общественост от млади, отегчени от цивилизацията хора, които непринудено са се отказали от градските улеснения в името на персоналната независимост.

Убедени, че са разкрили Едем на Земята, новодошлите последователно схващат, че раят е като детска площадка. Съществуват съперничества и напрежения. Има мъжкари, които се бият в гърдите и се борят за внимание. Бързо излиза наяве, че с цел да запазят утопията, героите би трябвало да платят висока цена... Опиянени от дрога и възбуденост, те прекрачват личните си граници и стигат до крайности.

Но „ Плажът “ не е просто история за безгрижния живот на група отшелници, изолирали се на магически остров. Романът е мъчителна антиутопия за лудостта на изгубения, младеж, който няма цел, нито дом. Алекс Гарланд проникновено улавя драмите и рецесиите на 30-годишните от края на XX в. и мъчително иронизира тяхната обърканост. Именно това, а не привидният авантюристичен сюжет въодушевява и Дани Бойл. Тъкмо в този негов филм Леонардо ДиКаприо прави една от незабравимите си функции като основния воин Ричард.

Алекс Гарланд (1970) е британски публицист, сценарист и режисьор. Добива огромна известност с дебютния си разказ „ Плажът “, след който написа oще две книги: „ Тесеракт “ и „ Кома “. Работи с Дани Бойл и като сценарист на филмите „ 28 дни по-късно “ и „ Проектът „ Съншайн “. За първата си режисьорска творба „ Ex Machina: Бог от машината “ Гарланд е номиниран в категориите „ Дебют “ (БАФТА) и „ Най-добър автентичен сюжет “ (БАФТА и „ Оскар “).

* * *
Снимка " Кръг "

Из „ Плажът “ от Алекс Гарланд
Червени облици
Дъждът продължи да се излива през цялата седмица и половината от идната, само че в ранните часове на четвъртъка спря. Всички бяха удовлетворени и най-много ри­барската тайфа. Доста бързо ни беше омръзнало да седим поединично на дъното за по минута, като рядко виждахме риба и нормално не я уцелвахме. Когато се събудихме и видяхме, че синьото небе се е завърнало, си изпотрошихме краката от бързане към морето. Последва нещо като нервност за ликвидиране – уловихме ця­лата си норма единствено за час и половина, – след което не ни оставаше нищо друго за ликвидиране, с изключение на време.

Грегорио и Етиен отплуваха към кораловите гради­ни, а Франсоаз и аз се върнахме на плажа да се печем. Отначало лежахме безмълвно, аз следих какъв брой пот можеше да се събере в пъпа ми, преди да прелее, а Франсоаз, легнала по стомах, вземаше шепа пясък и го оставяше да изтече сред пръстите си. На няколко метра, под сянката на дърветата, уловът ни пляска­ше в кофите. Като се има поради от кое място идва, звукът беше необичайно успокоителен и допълваше момента – лекия бриз и слънцето. Липсваше ми, когато всички риби умряха.

Малко след последното плясване Франсоаз се изпра­ви, грациозно се изви от легналото си състояние, тъй че застана на колене, с ръце на бедрата, а слабите ù почернели крайници бяха изтънчено присвити на една стра­на. После нави горната част на банския си до кръста и протегна ръце към синьото небе. Постоя в тази поза няколко секунди, преди да се отпусне още веднъж и да сложи ръце в скута си.

Без да се възнамерявам, въздъхнах, и Франсоаз подвигна очи към мен.

– Какво има? – попита тя.

Мигнах.

– Нищо.

– Въздъхна.

– А... мислех си... – мозъкът ми трансферира бърз спи­сък с разновидности: изгрева на слънцето, спокойната ла­гуна, белия пясък –... какъв брой би било елементарно да останем тук.

– А, да – кимна Франсоаз. – Да останем вечно на плажа. Много елементарно...

За момент замълчах, след това също се изправих, изливайки резервоарчето си с пот в ластика на късите панталони.

– Понякога сещаш ли се за къщи, Франсоаз?

– За Париж?

– За Париж, фамилията, приятелите... Всичко това.

– Ммм... Не, Ричард. Не се сещам.

– Да. Аз също. Но не мислиш ли, че това е малко необичайно? Искам да кажа, че аз имам живот в Англия, само че съвсем не мога да си го спомня, да не приказваме да ми липсва. Не съм се обаждал или писал на родителите си, откогато дойдох в Тайланд. Някак си чувствам, че ще се тревожат за мен, само че не изпитвам предпочитание да направя каквото и да е по въпроса. Когато бях в Ко Пханган, даже не ми мина през мозъка... Не мислиш ли, че е необичайно?

– Родители... – намръщи се Франсоаз, като че ли се опитваше да си спомни думата. – Да, необичайно е, само че...

– Кога си им се обаждала за финален път?

– Не знам... беше... от онази улица. Улицата, на коя­то те срещнахме.

– „ Као Сан “.

– Оттам им се обадих...

– Преди три месеца.

– Три месеца... Да...

И двамата отново легнахме на горещия пясък. Мисля, че споменаването на родителите беше леко обезпокои­телно и никой от двама ни нямаше предпочитание да продъл­жава тематиката.

Но ми се стори забавно, че не съм единствени­ят, изпитващ резултата на амнезията, която плажът провокира. Чудех се какво я поражда и дали се дължи на самото място, или на хората. Внезапно ми хрумна, че не знаех нищо за предишното на приятелите си, с изключение на от кое място са. Бях прекарал безчет часове в диалози с Кийти, а единственото, което знаех за него, бе, че е ходил на неделно учебно заведение. Нямах визия дали има братя, сестри, с какво се занимаваха родителите му, или пък в коя част на Лондон е израснал. Може би сме претърпели хиляди идентични или сходни неща, които в никакъв случай не си бяхме създали труда да разкрием.

Единствената тематика на диалог, която прехвър­ляше заобикалящата ни стена от скали, бяха пъту­ванията. Говорехме доста за тях. Дори и в този момент мога да възстановя листата на страните, в които бяха ходили приятелите ми. В прочут смисъл това не беше тол­кова изненадващо, като се има поради, че любовта към пътешествията (оставяме настрани възрастта ни) беше единственото нещо, което ни свързваше. А и в действителност разказите за пътуванията почтено за­местваха диалозите за домовете ни. Човек можеше да разбере сума неща за някого единствено от местата, кои­то е посещавал, и от това кои му бяха обичани.

Например Нехигиеникс си бе запазил най-топлите усеща за Кения, което някак подхождаше на свития му темперамент. Не беше мъчно да си го представиш на сафари, по какъв начин умерено попива необятността на за­обикалящия го пейзаж. Кийти, по-жизнен и податлив към въодушевени прояви, си бе напълно на мястото в Тайланд. Етиен таеше неосъществен блян да оти­де в Бутан, какъвто си беше спокоен и добросърдечен. Сал пък постоянно говореше за Ладак – северната провинция на Индия, спокойна в известни връзки и остра в други. Знаех, че слабостта ми към Филипините бе не по-малко красноречива – народна власт единствено на думи, явно добре подредена, постоянно преобръщана от несъизмерим безпорядък. Място, където незабавно бих се по­чувствал вкъщи си.

Някои от останалите: Грег си падаше по нежната Южна Индия, Франсоаз по красивата Индонезия, Моше по Борнео (което свързвах с джунглоподобната растителност по тялото му), а двете югославянки предпо­читаха личната си страна, естествено национа­листически настроени и малко чалнати. Дафи, без да има потребност да запитвам, щеше да избере Виетнам.

Разбира се, знаех, че във вярването какъв брой доста раз­бираш за индивида от обичаните му места има детайл на поп логика на психиката. Избираш си единствено тези аспекти от националния темперамент, които са подобаващи, а на ос­таналите не обръщаш никакво внимание. В случая с Кийти, да речем, избрах жизнеността и ентусиазма, тъй като пресметливостта и продажността не ми пас­ват, а за Франсоаз загърбих диктаторството и масо­вите убийства в Източен Тимор. И през днешния ден макар всич­ко не преставам да имам вяра в този принцип.

– Отивам да занеса улова в лагера – споделих и се изпра­вих.

Франсоаз се подпря на лакти.

– Сега ли?

– Нехигиеникс може да е подготвен.

– Няма да е подготвен.

– Ами несъмнено... само че ми се разхожда. Искаш ли да дой­деш?

– Къде ще вървиш?

– Ммм, не знам. Мислех си да потегли към водопа­да или нанякъде в джунглата... може да открия това езерце.

– Не, май ще остана тук. Или пък ще поплувам до коралите.

– Добре.

Отидох до кофите и като се наведох да ги подвигна, зърнах лицето си, отразено в кървавата вода. Спрях и се разгледах, контур с две светли очи. Чух стъпките на Франсоаз, тупкащи по пясъка към мен. Тъмното ù лице се появи зад рамото ми и почувствах ръката ù на гърба си.

– Не искаш ли да дойдеш с мен до коралите?

– Не – пръстите ми стиснаха дръжките, само че не се изправих, тъй като знаех, че тя ще смъкна ръка. – Предпочитам да се поразходя... Сигурна ли си, че не ти се идва?

– Да – аленото ù отражение подвигна плещи. – Прекалено е горещо за разходки.

Не отвърнах и след няколко секунди чух стъпките ù да се отдалечават. Когато се обърнах, тя към този момент нагазва­ше във водата. Гледах я, до момента в който вълните стигнаха до гърдите ù, след това потеглих към лагера.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.