Мисля си за приятелствата – пише Дж. М. Кутси до

„ Мисля си за другарствата – написа Дж. М. Кутси до Пол Остър през юли 2008 година, – по какъв начин пораждат, за какво не престават. “ Историята на тяхното се случва най-вече от разстояние и може да бъде проследена в сборника, който събира писмата посред им. Впечатляващо и със наличието, и с оформлението си, изданието със знака на „ Кръг “ към този момент е налично в положителните книжарници – в превод на Иглика Василева, работила през годините по доста от текстовете на двамата писатели, и с корица на Милена Вълнарова.  

Пол Остър (1947 – 2024) – създател на международни бестселъри като „ Нюйоркска трилогия “, „ Левиатан “ и „ 4 3 2 1 “, и Дж. М. Кутси (р. 1940) – Нобелов лауреат и първият притежател на две награди „ Букър “, се срещат на книжовен фестивал при започване на 2008 година и стартират да си пишат постоянно с вярата да се въодушевяват креативен един различен. Едновременно проницателен, проницателен и неналожителен, епистоларният им разговор продължава три години и визира всевъзможни тематики: от литературата до киното, от философията до политиката, от спорта до изкуството, от другарството и любовта до остаряването и гибелта.

Тази преписка е рядко и скъпо покачване на завесата към вътрешния свят на едни от най-изтъкнатите писатели на нашето време. Кутси е изключително прославен с нежеланието си да приказва за себе си и за своите книги. Не без съображение той е описван като необщителен – дотам, че заобикаля обществените изяви и не получава персонално нито една от двете си награди „ Букър “. Затова и неговите писма са по-кратки и натъртват на философските разсъждения и психическите прозрения. Остър е по-склонен да се отклонява от тематиката и споделя значително любопитни случки. Сред тях е признанието му по какъв начин един път едвам се сдържал да удари неприятелски критик, който пък се шокирал, че не го сторил.

Изненадващо ненапълно, писмата не подчертават прекалено много върху литературата. В тях се дискутират Бекет, Достоевски и Дерида, само че няма нищо самоцелно интелектуално. За сметка на това Остър и Кутси споделят някои прозаични детайлности като проблеми със съня и желания към храна и се разкриват като почитатели на футбола и на тенис първенеца Роджър Федерер. Става ясно също, че са технофоби и огромна част от писмата посред им са разменени по факса. 

Именно в хуманизирането на двамата литературни титани е най-голямата мощ на „ Тук и в този момент “. Страница след страница книгата рисува сърдечен портрет на тези изключителни персони и писатели, до момента в който изследват сложността на живота и в същото време се любуват на лекотата му. Затова и авторитетното издание „ Уошингтън Поуст “ дефинира сборника като „ красива сказка сред двама ерудирани и изтънчени мъже “. Вече и българският четец има удоволствието да е в тяхната компания...

Пол Остър (1947 – 2024) е американски публицист и сценарист, чиито произведения са преведени на над 40 езика и му донасят голям брой влиятелни литературни оценки. Сред книгите му, трансформирали се в международни бестселъри, са „ Нюйоркска трилогия “, „ Левиатан “, „ Сънсет Парк “, „ Лунен замък “ и други През 2017 година предпоследният му разказ „ 4 3 2 1 “ е включен в късия лист за премията „ Букър “.

Дж. М. Кутси (р. 1940) е южноафрикански и австралийски публицист и лингвист – един от най-високо оценените и награждавани англоезични създатели на всички времена. Той е първият човек, почетен двукратно с „ Букър “ – за романите му „ Живот и премеждия на Майкъл К. “ (1983) и „ Безчестие “ (1999). През 2003 година става притежател на Нобеловата премия за литература.

* * *

Из " Тук и в този момент. Писма " от Пол Остър и Дж. М. Кутс
Снимка " Кръг "

23 февруари 2010 година

Скъпи Джон,

По аргументи, които не мога напълно да схвана (по всяка възможност, тъй като си по този начин надалеч и поддържаме връзка нарядко), постоянно се хващам, че желая да ти давам всякакви неща. Например пакетът с книги предишния месец, а в този момент и това DVD от италианското издание на „ Човек върху въжето “. Филмът е за същия оня въжеиграч Филип Пети, чиято книга бях превел преди години. За това DVD бях интервюиран предходната година във фоайето на хотел в Милано и в този момент оттова ми пратиха 10 екземпляра, тъй че ти адресирам един и за мен останаха девет.

Не знам дали към този момент си гледал кино лентата, който беше пуснат през 2008-а и подвигна огромен звук („ Оскар “ за най-хубав документален филм), само че в случай че още не си го видял, доста е евентуално да нямаш никаква визия кой е този Филип Пети. Това е индивидът, който през 1974-та мина по опънато въже дистанцията сред кулите на Световния търговски център.

Ако изслушаш изявлението, което направих за DVD-то, ще схванеш и за връзката ми с Филип – по тази причина няма да ти разказвам отново това тук. Имам и едно есе, което написах през 1982-ра („ Високо върху въжето “, в „ Събрана прозаичност “), което трябваше да послужи като увод към книгата, която бях превел, само че – заради много странни, даже занимателни аргументи – по този начин и не се появи в нея.

В есето загатвам името на Сирил Ванс, държавен секретар при Джими Картър, който присъстваше на едно от осъществяванията на Филип, на което бях и аз. Включих името му като реторична препратка – с цел да потвърдя, че този номер е едно извънредно демократично изкуство, което може да разсъни интереса на всевъзможни хора, от дребни деца до някогашни държавни секретари. Но когато демонстрирах на Филип какво съм написал, той ме попита: първо – кой е този Сирил Ванс, и когато му отговорих, отсече, че държи в книгата му да няма никакви имена на политици. Глътнах си езика. Не разбираш ли, попитах го. Включих го единствено с цел да подчертая какво в действителност правиш? Не, не – отвърна ми Филип, би трябвало да махнеш името му, не съм склонен, и толкова. Вбесен и ужасно сърдит, му споделих, че е глупак, отхвърлих да махна името и си отдръпнах предговора.

Дребен, само че влудяващ те образец за арогантността на Филип, за неговата самоувереност, нетърпяща непознато мнение, както и за до дъно обсебилата го суетност. Но въпреки това, надали човек без тези качества би се опитал да прави това, което прави той. За благополучие, скарването ни не продължи дълго. Останахме си другари и след няколко години, когато му открих френски издател за същата книга, той беше толкоз благополучен, че позволи предговорът ми да бъде включен.

Всичко това е нещо второстепенно, във всеки случай не е причина за днешното ми писмо. За мен надалеч по-интересно е това, което прави Филип – най-много трите му осъществявания като въжеиграч, които са документирани във кино лентата: „ Нотр Дам “ в Париж, мостът „ Харбър “ в Сидни и кулите на Световния търговски център. Не знам по какъв начин ти би реагирал на тези подвизи (и дали към този момент си реагирал), само че съгласно мен те са измежду най-невероятните, красиви и вълнуващи достижения, на които в миналото съм ставал очевидец, геройства от такова умопомрачително великолепие, че се разтрепервам единствено като си помисля за тях.

В едно от предходните си писма приказваш за Федерер и тениса, който той играе: „ Току-що си дадох сметка за нещо, което е по едно и също време човешко и повече от човешко; преди малко проумях, че това е забележимото проявяване на идеала “. И по-нататък, няколко абзаца по-долу, като приказваш за шедьоврите на изкуството: „ В същото време обаче то е реализирано от мъж... като мен; каква чест да числя се към този биологичен тип, който той въплъщава! “.

Подвизите на Филип възбуждат у мен сходно страхопочитание... и сходна горделивост, че числя се към човешкия жанр.

Въпросът, който ми се ще да задам, е: за какво?

Това, което прави той, строго видяно, не е изкуство, нали по този начин? Нито спада в категорията спорт. Мисля си, че от избрана позиция може да бъде окачествено като акт на полуда. В края на краищата за какво да рискуваш живота си за нещо, което в същността си е напълно неефикасно... все едно неправилен жест? Но все пак, както изяснявам в изявлението си от DVD-то, гледайки лентата от ходенето по въже над „ Нотр Дам “, се просълзих, като видях по какъв начин, до момента в който стои върху опънатото въже, Филип стартира да жонглира с дървени бухалки. Изглеждаше толкоз необикновено, толкоз откачено, толкоз надминаваше всевъзможни естествени упования от обикновено човешко създание, че нещо в мен се пропука.

В продължение на години тая в себе си концепцията за документален филм (нещо, което знам, че в никакъв случай няма да направя) със заглавие „ Изкуството на безполезното “. Филмът ще стартира с занаятчия дърводелец, който създава комплициран по структура долап (полезен занаят), следват облици на дребни девойки в час по балет, които се мъчат да усъвършенстват изкуството си (търсене на хубостта, която всъщност е нещо неефикасно, защото не служи на никакви на практика цели), и след това идва ред на изявленията и осъществявания на разнообразни хора, които се занимават със забравени или подценявани „ артистични “ занимания: Филип и ходенето по въже; илюзиониста Рики Джей – индивида, който прави вълшебства „ в близко обграждане “ на не повече от три метра от публиката; Арт Шпигелман, художника, който трансформира комиксите в сериозна литература – с други думи, осъществявания, най-общо казано, свързани с деца и карнавали, и в това време в тази ситуация с тези трима души, които ги упражняват с неимоверна непримиримост, просветеност и автентичност, тези известни форми на изкуство биват издигнати до най-големите висоти на съвършенството. От доста години познавам тези хора и всички те имат доста общи черти между тях: концепция фикс, желязна дисциплинираност и чувство за историческа вероятност (всеки един от тях е луд колекционер на материали, свързани с неговото изкуство), както и способността да пишат добре. (Като впечатляващ образец бих показал книгата на Рики върху история на магиите „ Начетени свине и огнеупорни дами “.)

Въпросът е, че като заобикаля обичайните изкуства (литература, спектакъл, музика, живопис), човек може да стигне до едно по-добро осмисляне на естетическия подтик у индивида и до заключението, че най-силният мотив за смисъла на изкуството е точно неговата безполезност, че ние най-дълбоко и блестящо се изявяваме като човешки същества, когато правим неща поради самото наслаждение от осъществяването им, даже когато това изисква неизвестен брой години на твърдоглав труд и подготовка (малките балерини) и даже когато удоволствието допуска застрашителен риск (ходенето по въже)...

След всичко казано дотук уповавам се, че ще можеш да се насладиш на кино лентата, в случай че още не си го видял.

Относно твоето писмо: не виждам никакво едва място в сърцевината на „ Да обиждаш “ и считам книгата за чудесна, също по този начин се колебая, че повода за твоята апатия пред лицето на рецензията има нещо общо с обстоятелството, че си изкарваш прехраната с преподаване. Ти просто вярваш в това, което вършиш – това е, няма друго. Вярваш в писането си и знаеш, че пишеш добре.

Преди няколко месеца двамата се чудехме за какво през последните десетилетия няма измислени нови спортове. След като се загледах за малко в Зимните олимпийски игри, към този момент считам, че и двамата сме се изхвърлили. Ски крос! Сноубординг! Жени се премятат стремително във въздуха със ски на краката си!

Сърцето ми щеше да изхвръкне.
Всичко най-хубаво,Пол
П.П. След като предишния месец книгата на Сири „ Разтрепераната жена “ беше оповестена на немски, в този момент тя е поканена да изнесе годишната лекция във фондация „ Фройд “ във Виена. Представяш ли си! Как да не се гордея с нея!
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.