Калин Терзийски: Утопия
Седя в мола. Аз съм публицист, който написа по молове.
Писал съм и на други неписателски места. Всъщност това ми даде опцията да проумея, че неписателски места няма. И че поетичната настройка и проницателността могат да трансфорат в изкуство и най-сивия ъгъл на земята.
Писал съм и на пристанището в Грайфсвалд. Беше преди години. На някакъв прекрасен, дъсчен пристан. Балтийско море наподобява от тоя бряг на красиво, чисто и доста картинно тресавище. Чисти водни очи, накъдрени от дребни вълнички; разлюлени острови от гъста и чиста тръстика; чисто, наситено синьо небе. От дребните езера ненадейно изхвърчат диви патици. Чисто, чисто, чисто. Тук-там остаряла къща, в която живеят несъмнено някакви антични пристанищни служащи от 19-и век. С кепета и лули от морска пяна. И броеници от кехлибар. Наблизо е остров Рюген, на който са открити останките на най-големите антични славянски светилища. И доста кехлибар.
Седях там една ранна заран и пишех за Каспар Давид Фридрих - художникът, дал началото на немския романтизъм. Роден някъде наоколо – в градчето. Пишех и си представях по какъв начин и той несъмнено се е разхождал около това езерно море без избран бряг, от което изхвърчат патици.
Когато надигнах глава от монитора на дребния си преносим компютър, с изненада открих, че слънцето се е издигнало високо, пече по чужд за България метод – блестящо и щипещо, някак като в планина. Значи в действителност съм доста на север – споделих си. Но по-странното беше, че когато започнах да пиша - към пет сутринта, когато по улиците, макар че беше напълно ярко в късата северна лятна нощ - още се клатушкаха млади пияни германци и беше необикновено безшумно, а на пристанището нямаше жива душа; само че когато стопирах да пиша и надигнах глава – беше обед и аз се намирах в средата на навалица от десетина хиляди разноцветни студенти.
Досетих се, че Грайфсвалд е академични град и несъмнено има някакъв студентски празник. Германците се веселят сносно. Всъщност – вършат нещата, които се вършат дружно по-добре от българите – споделих си. Странно ми стана – не бях усетил наличието на толкоз доста хора! Не че не бяха шумни. Напротив – смееха се и подвикваха тостове с 10 хиляди здрави гърла. Но бяха шумни по някакъв доста прелестен, незаплашителен, отзивчив метод.
Помислих си – преди някакви си седемдесет години тук са се взривявали снаряди. Руснаците са напирали от изток, несъмнено са знаели към този момент, че в Пенемюнде, наоколо, се създават ракетите Фау 2. А в този момент какъв брой е добродушно! Даже патиците не бягат от студентите и техните прелестно пукащи при отварянията хиляди бирени кутии.
Сигурно има и българи – споделих си и ми стана прелестно.
После се замислих. После изпитах тревога. После си дадох сметка какъв е изворът на тревогата ми.
Аз бях човек, израсъл по време на Студената война. Бях претърпял мрачните години на социализма. Наистина мрачни. Не тежки, не изключително мъчителни... а сиви, тягостни, военнозеленикави, жестоко безрадостни, страшни с некрасивата си съвестност. После бях живял на границата сред Запада и Изтока – като граничар – две години. Бях охранявал единадесеткилометров сектор от границата, опасана от край до край с доста редове бодлива тел. Малко хора помнят, че с изключение на кльона, границата беше опасана с навита на серпантина бодлива тел - бруно (каквато бях виждал единствено по фотосите от Първата международна война); с високи триметрови мрежи; с изпънати телове с празни консервни кутии по тях из горите; с обтегнати корди на скрити в шубраците ракетници, които при задействане изстрелват във въздуха сигнални ракети... И какво ли още не!
Бях прекарал младостта си – като вдъхновен, само че все по-тревожен и усъмнен студент по медицина - във времето на рекетьори, мутри, проведена престъпност, ченгета от държавна сигурност, които стават босове на мафии, президенти, които са били доносници в Държавна сигурност, министър председатели, които са били мутри, депутати, които са били крадци на коли. И също улични престрелки, убити проститутки, заклани наркодилъри, взривявания на коли по тротоарите, побоища сред враждуващи групировки по нощните заведения, изнасилвания на мис българии, хероин в смачкани пликчета из джобовете на една четвърт от връстниците ми.
Спокойствието и дружелюбието ми изглеждаха толкоз неестествени, че предизвикваха тревога у мене.
В момент си помислих, по-скоро си показах, някаква странна химера. В която светът не е заплашително и безмилостно място, в което хората единствено се дебнат и ненавиждат. Представих си света като място, в което хората не търсят непрестанно мотиви за ръмжене и зъбене. Не се атакуват хищно и без жалост. Не се подхилват злорадо. Не издевателстват над възприятията на слабите и не шумят грозно, с цел да причинят болежка на по-чувствителните. Не показват силата и благосъстоянието си, с цел да унижат безсилните и бедните. Не оставят на воля инстинктите си и дивата си природа, с които нахално подкопават всичко Човешко.
Гледах с тревожна приятност тоя чистичък Грайфсвалд, това шумно-тихо голям брой, което благодушно ме беше оставило да си допиша описа за Каспар Давид Фридрих. За техния художник, нарисувал най-романтичните картини на Европа. Пътешественикът пред море от мъгла! Мислех си, че може би съм преднамерен. Че несъмнено съм бил прекомерно обхванат от писането и в този момент – удовлетворен от резултата - виждам на света по-благосклонно. Затова ми се коства толкоз красива и миролюбива тая немска и международна навалица. Която ме кара обезпокоително да си мисля за предишното си, за мрачното си минало.
Тревожно – за предишното? – ще се учудите. Да – обезпокоително, за предишното. Обикновено човек се тревожи за бъдещето. Но аз, припомняйки си своето минало, се безпокоя за себе си. За отровената си, неспособна да се радва душа. Какво бъдеще може да има тя, откакто изпада в мъчителен боязън от всяко хубаво нещо?
Сега седнал съм в мола и чета всякакви неща от интернет. Безцелно абсорбирам.
Убийства, насилия, гърмежи, картечни откоси в тълпите, грабежи, войни, произшествия, безумия, епидемии, диверсии, преяждания, гладове, диети със суперхрани и смърти от недохранване. Отчаяние.
Момиче с спокоен, само че многократно интензивен от уредбите глас оповестява: Моля клиентите на мола да изоставен постройката, защото има сигнал за пожар в постройката. Моля клиентите да запазят успокоение. Моля клиентите...
Клиентите се оглеждат с вяла, доста вяла, безразлична паника и още веднъж вперват очи в дребните екрани на телефоните си. Сигурно си пишат любовни писма с някого на другия завършек на тоя ужасяващ, обезпокоителен, безчовечен огромен свят. Или пишат закани?
Сигурно – споделих си - в случай че момичето с тихия глас един ден заяви, че стартира Краят на света, клиентите отново ще вдигнат глави за момент, безразлично ще се огледат и още веднъж ще вперят очи в телефоните си. Така безчувствен става човек, който е изнемощял от завист, паники и боязън.
После, в момент, си показах противоположното:
Някой ден момичето духва в микрофона, ревизира звука и споделя: Драги клиенти! От през днешния ден всички войни, всяко принуждение, всяко неравноправие, всяка грубост, всяка завист и обир, всяка неправда и всяка беднотия се анулират! Драги клиенти! От през днешния ден в нашия мол и в света се анулират отчаянието, закононарушенията, наказванията, заболяванията и санкциите. Драги клиенти, от през днешния ден промоционално се анулира ЗАВИНАГИ и гибелта!
Представям си това и се усмихвам. Никога не съм вярвал в положителното. Даже в положителни чудеса. Така съм израсъл. Може би по тази причина толкоз се старая да допускам. Но дали със усърдие можеш да повярваш? Страх ме е. Че даже един ден момичето да каже тия думи по високоговорителя, драгите клиенти единствено неенергично ще вдигнат очи и ще се огледат. А след това още веднъж ще се гмурнат в екраните на телефоните си. Там някъде.
Писал съм и на други неписателски места. Всъщност това ми даде опцията да проумея, че неписателски места няма. И че поетичната настройка и проницателността могат да трансфорат в изкуство и най-сивия ъгъл на земята.
Писал съм и на пристанището в Грайфсвалд. Беше преди години. На някакъв прекрасен, дъсчен пристан. Балтийско море наподобява от тоя бряг на красиво, чисто и доста картинно тресавище. Чисти водни очи, накъдрени от дребни вълнички; разлюлени острови от гъста и чиста тръстика; чисто, наситено синьо небе. От дребните езера ненадейно изхвърчат диви патици. Чисто, чисто, чисто. Тук-там остаряла къща, в която живеят несъмнено някакви антични пристанищни служащи от 19-и век. С кепета и лули от морска пяна. И броеници от кехлибар. Наблизо е остров Рюген, на който са открити останките на най-големите антични славянски светилища. И доста кехлибар.
Седях там една ранна заран и пишех за Каспар Давид Фридрих - художникът, дал началото на немския романтизъм. Роден някъде наоколо – в градчето. Пишех и си представях по какъв начин и той несъмнено се е разхождал около това езерно море без избран бряг, от което изхвърчат патици.
Когато надигнах глава от монитора на дребния си преносим компютър, с изненада открих, че слънцето се е издигнало високо, пече по чужд за България метод – блестящо и щипещо, някак като в планина. Значи в действителност съм доста на север – споделих си. Но по-странното беше, че когато започнах да пиша - към пет сутринта, когато по улиците, макар че беше напълно ярко в късата северна лятна нощ - още се клатушкаха млади пияни германци и беше необикновено безшумно, а на пристанището нямаше жива душа; само че когато стопирах да пиша и надигнах глава – беше обед и аз се намирах в средата на навалица от десетина хиляди разноцветни студенти.
Досетих се, че Грайфсвалд е академични град и несъмнено има някакъв студентски празник. Германците се веселят сносно. Всъщност – вършат нещата, които се вършат дружно по-добре от българите – споделих си. Странно ми стана – не бях усетил наличието на толкоз доста хора! Не че не бяха шумни. Напротив – смееха се и подвикваха тостове с 10 хиляди здрави гърла. Но бяха шумни по някакъв доста прелестен, незаплашителен, отзивчив метод.
Помислих си – преди някакви си седемдесет години тук са се взривявали снаряди. Руснаците са напирали от изток, несъмнено са знаели към този момент, че в Пенемюнде, наоколо, се създават ракетите Фау 2. А в този момент какъв брой е добродушно! Даже патиците не бягат от студентите и техните прелестно пукащи при отварянията хиляди бирени кутии.
Сигурно има и българи – споделих си и ми стана прелестно.
После се замислих. После изпитах тревога. После си дадох сметка какъв е изворът на тревогата ми.
Аз бях човек, израсъл по време на Студената война. Бях претърпял мрачните години на социализма. Наистина мрачни. Не тежки, не изключително мъчителни... а сиви, тягостни, военнозеленикави, жестоко безрадостни, страшни с некрасивата си съвестност. После бях живял на границата сред Запада и Изтока – като граничар – две години. Бях охранявал единадесеткилометров сектор от границата, опасана от край до край с доста редове бодлива тел. Малко хора помнят, че с изключение на кльона, границата беше опасана с навита на серпантина бодлива тел - бруно (каквато бях виждал единствено по фотосите от Първата международна война); с високи триметрови мрежи; с изпънати телове с празни консервни кутии по тях из горите; с обтегнати корди на скрити в шубраците ракетници, които при задействане изстрелват във въздуха сигнални ракети... И какво ли още не!
Бях прекарал младостта си – като вдъхновен, само че все по-тревожен и усъмнен студент по медицина - във времето на рекетьори, мутри, проведена престъпност, ченгета от държавна сигурност, които стават босове на мафии, президенти, които са били доносници в Държавна сигурност, министър председатели, които са били мутри, депутати, които са били крадци на коли. И също улични престрелки, убити проститутки, заклани наркодилъри, взривявания на коли по тротоарите, побоища сред враждуващи групировки по нощните заведения, изнасилвания на мис българии, хероин в смачкани пликчета из джобовете на една четвърт от връстниците ми.
Спокойствието и дружелюбието ми изглеждаха толкоз неестествени, че предизвикваха тревога у мене.
В момент си помислих, по-скоро си показах, някаква странна химера. В която светът не е заплашително и безмилостно място, в което хората единствено се дебнат и ненавиждат. Представих си света като място, в което хората не търсят непрестанно мотиви за ръмжене и зъбене. Не се атакуват хищно и без жалост. Не се подхилват злорадо. Не издевателстват над възприятията на слабите и не шумят грозно, с цел да причинят болежка на по-чувствителните. Не показват силата и благосъстоянието си, с цел да унижат безсилните и бедните. Не оставят на воля инстинктите си и дивата си природа, с които нахално подкопават всичко Човешко.
Гледах с тревожна приятност тоя чистичък Грайфсвалд, това шумно-тихо голям брой, което благодушно ме беше оставило да си допиша описа за Каспар Давид Фридрих. За техния художник, нарисувал най-романтичните картини на Европа. Пътешественикът пред море от мъгла! Мислех си, че може би съм преднамерен. Че несъмнено съм бил прекомерно обхванат от писането и в този момент – удовлетворен от резултата - виждам на света по-благосклонно. Затова ми се коства толкоз красива и миролюбива тая немска и международна навалица. Която ме кара обезпокоително да си мисля за предишното си, за мрачното си минало.
Тревожно – за предишното? – ще се учудите. Да – обезпокоително, за предишното. Обикновено човек се тревожи за бъдещето. Но аз, припомняйки си своето минало, се безпокоя за себе си. За отровената си, неспособна да се радва душа. Какво бъдеще може да има тя, откакто изпада в мъчителен боязън от всяко хубаво нещо?
Сега седнал съм в мола и чета всякакви неща от интернет. Безцелно абсорбирам.
Убийства, насилия, гърмежи, картечни откоси в тълпите, грабежи, войни, произшествия, безумия, епидемии, диверсии, преяждания, гладове, диети със суперхрани и смърти от недохранване. Отчаяние.
Момиче с спокоен, само че многократно интензивен от уредбите глас оповестява: Моля клиентите на мола да изоставен постройката, защото има сигнал за пожар в постройката. Моля клиентите да запазят успокоение. Моля клиентите...
Клиентите се оглеждат с вяла, доста вяла, безразлична паника и още веднъж вперват очи в дребните екрани на телефоните си. Сигурно си пишат любовни писма с някого на другия завършек на тоя ужасяващ, обезпокоителен, безчовечен огромен свят. Или пишат закани?
Сигурно – споделих си - в случай че момичето с тихия глас един ден заяви, че стартира Краят на света, клиентите отново ще вдигнат глави за момент, безразлично ще се огледат и още веднъж ще вперят очи в телефоните си. Така безчувствен става човек, който е изнемощял от завист, паники и боязън.
После, в момент, си показах противоположното:
Някой ден момичето духва в микрофона, ревизира звука и споделя: Драги клиенти! От през днешния ден всички войни, всяко принуждение, всяко неравноправие, всяка грубост, всяка завист и обир, всяка неправда и всяка беднотия се анулират! Драги клиенти! От през днешния ден в нашия мол и в света се анулират отчаянието, закононарушенията, наказванията, заболяванията и санкциите. Драги клиенти, от през днешния ден промоционално се анулира ЗАВИНАГИ и гибелта!
Представям си това и се усмихвам. Никога не съм вярвал в положителното. Даже в положителни чудеса. Така съм израсъл. Може би по тази причина толкоз се старая да допускам. Но дали със усърдие можеш да повярваш? Страх ме е. Че даже един ден момичето да каже тия думи по високоговорителя, драгите клиенти единствено неенергично ще вдигнат очи и ще се огледат. А след това още веднъж ще се гмурнат в екраните на телефоните си. Там някъде.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ