Науката още не знае как Антонио Страдивари е произвеждал своите цигулки
Създаването на изкуство е един необикновен обред. Човек би трябвало да излезе от рестриктивните мерки на нормите, да се опита да наруши главните правила, да излезе от рамката и да начертае собствен път. Да, на хартия и на доктрина, това наподобява повече от елементарно, само че практиката споделя една друга история. До през днешния ден някои творби не могат да се повторят и мъчно могат да преодолеят рестриктивните мерки, които са сложени.
През 1936 година Уолтър Бенджамин ще приказва за „ Работата на изкуството в епохата на механичната репродукция “. За изкуството Бенджамин ще приказва най-вече за съществуването на аура, натоварена с тежката задача да събере в себе си времето и пространството, да изясни всичко през страстта – позитивна или негативна. Най-важното е, че този критик изисква нещо доста значимо от всеки обожател – да застане пред същинския Микеланджело, а не пред фотография на неговото изкуство. Да се написа и да се рисува, освен това в епохата на радиото, фотографията и вестниците, несъмнено може да се счита за предизвикателство.
Оригиналното отстъпва пред копираното и не разрешава да се придвижи това чувство, което точно създателят се е опитал да даде на своите сътрудници. С осакатяването на изкуството, можем ли въобще да приказваме за изкуство? Въпросният критик, както и още доста други, най-вероятно ще се съгласят с тезата, че изкуството носи аура. Не инцидентно даже и през днешния ден, в толкоз цифров свят ще се опитаме да пресъздадем по-чистите аудио записи на групи като Queen, Nirvana и Deep Purple, следим засилен интерес към изсвирването на класиките, с цел да може да се запазят във времето.
Науката от дълго време е удостоверила, че човечеството все още слуша допустимо най-лошата музика, която може да се основава. На фона на състезания като Евровизия е изцяло обикновено да виждаме това, изключително откакто електрониката измести музикалните принадлежности. Лириките станаха цинични, а всяка последваща ария продължава да звучи като предходната, повтаряйки избрани тонове, потвърдили се във времето. Един доста забавен факт е, че когато изгубим качествената музика, започваме да губим и опцията да сътворяваме верните музикални принадлежности.
Ханк Грийн споделя, че няколко века се търси рецептата за основаването на съвършения музикален инструмент. Инженери и учени преглеждат с голям интерес методите и се пробват да повторят стъпките при основаването на цигулките Страдивариус, чийто тон остава несравним и до през днешния ден. Вниманието е толкоз огромно, че даже се прави проучване на материала за основаването на цигулките. Ето какво е заключението – макар толкоз напредналата технология, макар толкоз огромното внимание към детайлите, науката през днешния ден не може да показа по какъв начин тъкмо такава цигулка може да звучи натурално от всяка една друга, която се продава. Защо е нужен този разбор и опит?
Всеки един производител на музикални принадлежности се бори за слагането на аура в своите модели. Ако Страдивариус са хегемонът при цигулките, то тогава е редно да се употребява тяхната методика. За страдание Антонио Страдивари продължава да мълчи, въпреки и да е почнал да работи в през XVII век и оставя своя поминък на синовете си – Франческо и Омобоно. Антонио умира през 1737 година и за този непретенциозен интервал съумява да остави към 1000 музикални инструмента – множеството от тях са цигулки. За жал през днешния ден човечеството е съумяло да резервира едвам 650 от тях и към 500 са цигулки.
При такова ограничаване е разумно, че всеки един собственик би трябвало да разполага с милиони, с цел да се снабди с такова произведение на изкуството, а към този момент има и модели в категорията „ скъпи “. Експертите назовават звука от тези цигулки – сребърен. Разглеждането на материалите, формата и структурата би трябвало да дават отговора, само че има и още една променлива – времето и мястото, където са създавани въпросните цигулки.
Дървото е доста друго от това, което през днешния ден се употребява. Още по-лошата вест е, че Страдивари в никакъв случай не записва целия развой и в никакъв случай не показва какво в действителност се случва. Майсторът няма доста въздействие върху самият материал, само че самото време за избирането и търсенето на вярното дърво, може да се счита за задоволително положително начало. Дървесината, която употребява, идва от интервал, който множеството метеоролози назовават „ Малката ледена ера на Европа “. Този климат не разрешава на дърветата да се извисяват, само че тяхната структура е изключително друга по отношение на актуалният климат.
Има една аналогия сред Страдивари и Гуарнери – двамата употребявали избрани химикали, с които да предпазят дървото от изхабяване. Основната концепция била отбраната, само че обработката на дървото има принос към подобряването и на звука. Първоначалните проекти също не престават да се извършват, въпреки всичко множеството цигулки са на близо 400 години. Тъжната истина е, че може би в никакъв случай няма да успеем да повторим звука на Страдивари и останалите майстори в Италия от XVIII век.
Синовете затварят целия развой, не наемат чираци и в никакъв случай не позволяват никой да види работилницата им в Кремона, Италия. Тайната им не е открита и най-вероятно ще останем без нея, оставайки само със задачата да запазим вечно музикалните принадлежности, които са съумели да оцелеят.
