Две топли бучки захар в чая...
Съвсем неотдавна, по нашата си традиция, посветихме с вас един петък на цъфтежа на липите. Е, прецъфтя липата, препускащото лято отвя нейния сладък лъх, а може би гневът булеварден ядосано го приключи. Но преди да го забравим, тромавата карантинна поща донесе едно писмо. Читателят Марчо Ф. още веднъж бе ми изпратил новина. Хубав табиет: от време на време да поставя в плик стихотворение – негово или не, с цел да ме поздрави за някой текст, който му се е понравил. Кръгът от поети, на които се стопира, ме респектира. Харесвам ги и аз. Винаги съм му признателен, че ми напомня нещо, най-често забравено, само че скъпо, а от време на време и просто значимо. С дни си го дублирам след това.
Този път Марчо ми е пратил четиристишие от Андрей Германов. Добавил е към него малко разяснение. „ След липите. Акцент ”, гласи то. И разбирам, че се отнася към обявата от 9 юли: „ Не е за поверие: липа... ” Чета четиристишието и не мога да се откъсна. Сякаш е сътворено от моите вдишвания и потръпвания, от моите сънища и мечти, от бездънното ми минало и късото ми предстояще. Очарованието му се разгръща върху цялото ми пространство, управлява видения и сърцетуптене, заповядва на усмивката и сълзата.
Сред юнски задух и пчелен ромон през днешния ден дивно разцъфтя липата,
100 кукувици нейде кукат, само че екът глъхне из листата.
И тишината отново е цялостна и с тебе стапяме се в нея –
две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината.
Не може да се разяснява. Който изяснява, убива. На поета не му се доисква да го напише, а да го преживее – самичък той като бучка захар на дъното на любовта и тишината.
Намерих го в книгата „ Нови четиристишия ” от 1976 година. Пълна е с прелестни неща. Андрей има общо три сборника с четиристишия. През 1970 година поетът Йордан Милев издаде превод на Омар Хаям и може би за първи път рубаите (класическите четиристишия) на великия персиец получиха своята налична, разгадаема поетична форма на български. Има и други преводи, споделят, по-точни, по-автентични. Но като лирика преводът на Йордан бе най-звучен и въздействен. Претърпя доста издания. Самият преводач умря в края на предходната година във Вашингтон.
Тази форма, рубая, се хареса на тогавашните поети. Някои пробваха, поглезиха се с нея. Но същинските четиристишия изпя Андрей Германов. Вероятно усещаше, че му остава малко, и искаше да запише, въпреки в четири стиха, безброя от избухващи в душата му протуберанси на поезията. Когато в София откриха ресторант „ Рубаят ”, говорихме с Гриша Трифонов, който ръководеше културната стратегия там, че не е неприятно да се вмъкне сред рубаите на класика, които висяха по стените, и нещо от четиристишията на Андрей. Докато го изясним и да го създадем (всъщност, трябваше единствено да изберем кои тъкмо от многото четиристишия), Гришата умря. Това в поезията в никакъв случай не става в точния момент. А след това и ресторантът изчезна.
Андрей Германов бе звезда на своето потомство, групата млади поети от средата на предишния век. Бе мощен, неотразим лирик, известността си дължеше само на стиховете си, не бе прелъстен от обстановка, атракции и политически прокламации, с които негови връстници се украсяваха за пред рецензията и в кариерата. Ще употребя за него думата достоверен, която тогава не бе така на мода, както през днешния ден. Автентичен стихотворец, разкрит в дарбата и съвестта си, стихотворец от село, който не наблягаше на това. Просто не бе „ селски ” стихотворец. (Имаше тогава „ селски ” поети, което единствено по себе си за някои от тях бе най-яростна обстановка и кариеризъм.) Върху мощния си фамилен корен бе добавил присадката на най-съвременна, изящна, очарователна лирика. Това придаваше на лириката му оная магнетичност, която даже рецензията се бои да изяснява. Фактурата на родния му край, на отиващия си обичай, на отиващия си Лонгоз, на впряговете, харманите и гроздобера присъстваше в стиховете му като градиво на една съвременна сензитивност, като превод на предишното за читателя от бъдещето.
Помня вечно неговото стихотворение „ Диканя ”, написано прочувствено и топло за несгодата на суровия, непризнателен труд, с неподражаема изобразителна мощ, с разтърсваща философия за ориста на създателя. За равносметката на хармана – апотеоз на човешките старания изобщо, а може би най-много на напъните на поета. Ето го този край, написан и за нас с тебе, читателю:
И отдолу под волското копито,
изкривен към този момент, към този момент слаб,
ти ще извадиш свойто жито
и ще замесиш своя самун.
Изглежда усещаше ударите на часовника по необикновен метод, съзнаваше, че дните са броени. Живеше в поезията, за поезията, посредством поезията. Веднъж го срещнах в Боженци. Носеше един... самун. Разменихме няколко приказки, само че усетих, че не е пред мен, не е даже на улицата, а някъде в поезията. Не се засегнах, завидях му. Побързах да се отдръпва. И през днешния ден съм удовлетворен от себе си за това.
За няколко години оглави списание „ Пламък ”. Изданието разцъфтя. Привличаше създателите си със своята просторност, с дълбокото прозрение в естеството и необозримостта на поезията и прозата – такава беше природата му, такава беше и ерудицията му на основен редактор. Засече ме в градинката на „ Солунска ” и „ Ангел Кънчев ”. Носех папчица с няколко стихотворения на млада поетеса – беше ми ги изпратила „ за мнение ”. Андрей някак машинално я взе от ръцете ми, разпростра я, след това се зачете. Посегнах да я прибера, отдръпна я и отсече: „ Вземам ги, зарадвай авторката, дано си купува „ Пламък ”. Беше подготвен да „ открадне ” страници за своето списание.
После гибелта го „ лизна ”, както рече в кафенето остарелият публицист Марий Ягодов. Животът му остана в това време, само че поезията му мина в новото без изпитание. Свидетели сме по какъв начин „ доста имена и лесна популярност ” се отдръпнаха без митинг. Но честната, искряща лирика на Андрей Германов се чете, а щом се чете, несъмнено и влияе даже в днешното време с сложен залък, с сложна съвест и с доста гняв под прозорците. И ето още нещо, което годините не заличават: „ две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината. ” Ние ще се стопим, а те ще останат...
Този път Марчо ми е пратил четиристишие от Андрей Германов. Добавил е към него малко разяснение. „ След липите. Акцент ”, гласи то. И разбирам, че се отнася към обявата от 9 юли: „ Не е за поверие: липа... ” Чета четиристишието и не мога да се откъсна. Сякаш е сътворено от моите вдишвания и потръпвания, от моите сънища и мечти, от бездънното ми минало и късото ми предстояще. Очарованието му се разгръща върху цялото ми пространство, управлява видения и сърцетуптене, заповядва на усмивката и сълзата.
Сред юнски задух и пчелен ромон през днешния ден дивно разцъфтя липата,
100 кукувици нейде кукат, само че екът глъхне из листата.
И тишината отново е цялостна и с тебе стапяме се в нея –
две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината.
Не може да се разяснява. Който изяснява, убива. На поета не му се доисква да го напише, а да го преживее – самичък той като бучка захар на дъното на любовта и тишината.
Намерих го в книгата „ Нови четиристишия ” от 1976 година. Пълна е с прелестни неща. Андрей има общо три сборника с четиристишия. През 1970 година поетът Йордан Милев издаде превод на Омар Хаям и може би за първи път рубаите (класическите четиристишия) на великия персиец получиха своята налична, разгадаема поетична форма на български. Има и други преводи, споделят, по-точни, по-автентични. Но като лирика преводът на Йордан бе най-звучен и въздействен. Претърпя доста издания. Самият преводач умря в края на предходната година във Вашингтон.
Тази форма, рубая, се хареса на тогавашните поети. Някои пробваха, поглезиха се с нея. Но същинските четиристишия изпя Андрей Германов. Вероятно усещаше, че му остава малко, и искаше да запише, въпреки в четири стиха, безброя от избухващи в душата му протуберанси на поезията. Когато в София откриха ресторант „ Рубаят ”, говорихме с Гриша Трифонов, който ръководеше културната стратегия там, че не е неприятно да се вмъкне сред рубаите на класика, които висяха по стените, и нещо от четиристишията на Андрей. Докато го изясним и да го създадем (всъщност, трябваше единствено да изберем кои тъкмо от многото четиристишия), Гришата умря. Това в поезията в никакъв случай не става в точния момент. А след това и ресторантът изчезна.
Андрей Германов бе звезда на своето потомство, групата млади поети от средата на предишния век. Бе мощен, неотразим лирик, известността си дължеше само на стиховете си, не бе прелъстен от обстановка, атракции и политически прокламации, с които негови връстници се украсяваха за пред рецензията и в кариерата. Ще употребя за него думата достоверен, която тогава не бе така на мода, както през днешния ден. Автентичен стихотворец, разкрит в дарбата и съвестта си, стихотворец от село, който не наблягаше на това. Просто не бе „ селски ” стихотворец. (Имаше тогава „ селски ” поети, което единствено по себе си за някои от тях бе най-яростна обстановка и кариеризъм.) Върху мощния си фамилен корен бе добавил присадката на най-съвременна, изящна, очарователна лирика. Това придаваше на лириката му оная магнетичност, която даже рецензията се бои да изяснява. Фактурата на родния му край, на отиващия си обичай, на отиващия си Лонгоз, на впряговете, харманите и гроздобера присъстваше в стиховете му като градиво на една съвременна сензитивност, като превод на предишното за читателя от бъдещето.
Помня вечно неговото стихотворение „ Диканя ”, написано прочувствено и топло за несгодата на суровия, непризнателен труд, с неподражаема изобразителна мощ, с разтърсваща философия за ориста на създателя. За равносметката на хармана – апотеоз на човешките старания изобщо, а може би най-много на напъните на поета. Ето го този край, написан и за нас с тебе, читателю:
И отдолу под волското копито,
изкривен към този момент, към този момент слаб,
ти ще извадиш свойто жито
и ще замесиш своя самун.
Изглежда усещаше ударите на часовника по необикновен метод, съзнаваше, че дните са броени. Живеше в поезията, за поезията, посредством поезията. Веднъж го срещнах в Боженци. Носеше един... самун. Разменихме няколко приказки, само че усетих, че не е пред мен, не е даже на улицата, а някъде в поезията. Не се засегнах, завидях му. Побързах да се отдръпва. И през днешния ден съм удовлетворен от себе си за това.
За няколко години оглави списание „ Пламък ”. Изданието разцъфтя. Привличаше създателите си със своята просторност, с дълбокото прозрение в естеството и необозримостта на поезията и прозата – такава беше природата му, такава беше и ерудицията му на основен редактор. Засече ме в градинката на „ Солунска ” и „ Ангел Кънчев ”. Носех папчица с няколко стихотворения на млада поетеса – беше ми ги изпратила „ за мнение ”. Андрей някак машинално я взе от ръцете ми, разпростра я, след това се зачете. Посегнах да я прибера, отдръпна я и отсече: „ Вземам ги, зарадвай авторката, дано си купува „ Пламък ”. Беше подготвен да „ открадне ” страници за своето списание.
После гибелта го „ лизна ”, както рече в кафенето остарелият публицист Марий Ягодов. Животът му остана в това време, само че поезията му мина в новото без изпитание. Свидетели сме по какъв начин „ доста имена и лесна популярност ” се отдръпнаха без митинг. Но честната, искряща лирика на Андрей Германов се чете, а щом се чете, несъмнено и влияе даже в днешното време с сложен залък, с сложна съвест и с доста гняв под прозорците. И ето още нещо, което годините не заличават: „ две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината. ” Ние ще се стопим, а те ще останат...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ