Завръщане към селото е завръщане към себе си
Съвършен съблазнител е градът - изключително огромният! С вариации от форми, цветове, светлини, светлосенки, шумове, тълпи, безредици, придвижвания и какво ли още не надмогва всеки прагматизъм, всяка нерешителност. Обещава ли дава обещание, без даже да се замисля по какъв начин ще извършва. Да - популярен е той циник… Стотици хиляди предшественици повярваха, напуснаха селата и му се отдадоха. Припряно прерязаха пъпната шнур с природата. Независими притежатели на стопанства се трансфораха в наемници… Започна градската им авантюра.
Градът ги направи бойци в безкрайни борби. Убеди ги, че животът е стълкновение. И предците водиха война - генерации наред. И успехите им, и загубите ги отдалечаваха от природата, от корените, от себе си.
Те бързо не помниха кои са. Суматоха и страхове в града не оставят доста време за размисъл. Вместо това радио, телевизия и мрежата изясняват света. Колко практично някой да мисли вместо теб! И без това суетност е замъглила разсъдъка. Заслепени от градски триумфи, уязвени от градски прискърби от ден на ден се затваряме в градската цитадела. Циници я оприличават с кошара, в която стадният инстинкт ни бил натикал…
Възгордяхме се ние, жителите. Наежихме се, че били сме избраници. Злословим за „ грубия селски обичай “. Родихме парадоксални умотворения. „ В града даже единствено некролог, лепнат на стена, да прочетеш, отново поумняваш “. „ В неволя умри - жител бъди! “. Да-а-а - напълно оглупяхме…
Животът на село ние, днешните, не познаваме от личен опит. Но не считаме това за минус. Склонни сме да имаме вяра, че да си изкаляш обувките или да се ожариш в копривата е рисково за здравето. Да не приказваме за змии, паяци, кърлежи и хилядите други селски страшилища… Но което и прелъщение на града да опитаме, някаква мъчителна жадност остава. Смътно усещаме, че в миналото сме изгубили нещо доста скъпо. Предчувстваме, че покой е вероятен, едвам когато си го върнем назад.
Все в миналото ориста те извежда от градската цитадела. Отиваш на село. Потапяш тяло и дух измежду природа. А тя сякаш те е очаквала. Посреща с безчет наслаждения. Става ти ясно, че парченцето от пъзела, което постоянно е липсвало, се крие някъде тук. Осъзнаваш, че един път усетиш ли се с негова помощ приключен, ще схванеш и какво е да си идеален! Далеч от тълпата неврозите отлитат, суетите се разотиват, сетивата плуват като риби във вода. Не постоянно от пръв път се случва. Но след няколко опита съм виждал да поддават и най-закоравели градопоклонници.
Завръщането на село е завръщане към себе си. Сближаването с природата е еманация на твоя достоверен „ аз “. В началото той ти наподобява на чуждоземец, който по едно и също време те притегля и плаши. Все отново желанието да се сближиш с него надвива. Толкова си разчувствуван, че в момент искаш да узнаеш всичко за екзотичния пътешественик. Държиш се несръчно като влюбен възпитаник. Това е най-важната среща в живота ти, гражданино – не припирай! Ако обидиш непознатия, той ще си иде! Да, дребосъче - тук няма за всичко платена услуга или фабрично произведение, както в града. Тук би трябвало самичък да се оправиш! Само с любознание, незаинтересованост, самообладание и неприкритост можеш да заинтригуваш впечатляващия чужд! А неописуема е насладата, когато узнаеш, че той е в действителност твоят достоверен, разпиляван с генерации „ аз “.
Простичкият живот измежду природата става твой гръб. Той е укритие от градския гъмжилник, от натрапената суетност. Тук отмаряш след безумните борби, сваляш тежката ризница. Селото посреща гостоприемно, подслонява, поставя на раните лек. Присмех и надфукване тук няма. Има възприятие за комизъм. Селският човек пази доброжелателността и човечността, които в града не устояха.
С течение на времето селото ти потвърждава, че можеш доста повече от това да караш кола и пазаруваш в супермаркет. Откриваш създателя в себе си. Поддържаш растителност в двор. Правиш ремонт на къща. Майсториш от камък и дърво. Разбираш насладата от това самичък да си изработиш нещо, вместо да го купиш от магазин. Правиш зимнина, вино, ракия. Опитваш градинарство и зарзаватчийство, а може би и отглеждане на животни. На трапезата слагаш храна, основана от теб. Най-сетне ядеш плодове и зеленчуци разнообразни от „ чудесата “ на генното инженерство и пестицидно-хербицидната хармония. Да, усетът им тук е друг от твоите показа. В синтетично-нездравословната днешна реалност селото е и избавление за здравето.
Селският живот е спестовен. Липсата на суети свива потребностите, трансформира желанията. Вместо разходка в мол - разходка в гора. Вместо изящен ресторант - пикник на горска поляна. Не вървиш на СПА, а на …река. Спокойно! Не изпадай в смут, че свършено било с градските ти привички. Не се постанова да ставаш монах, в случай че самичък не пожелаеш. Само на разстояние от 30 до 50 км задоволително огромен град ще ти предложи всичко, без което „ не можеш “. А може и да отсядаш на село в твой втори дом. Така страхът от „ абстиненция “ става изцяло несъстоятелен…
Животът е пътешестване без цел и посока, за което различен ти е купил билета. От теб не се желае повече, с изключение на трупане на усещания. Когато броят им нарасне, има възможност да стане ясно, накъде си се запътил, коя е крайната спирка. Общуването с природата оказва помощ в търсенето на отговора. Някои назовават това помъдряване – други прояснение. Съгласен съм, че това не е за всеки, само че доста съумяват.
Каквото и да правиш измежду природата, то се трансформира в медитация. Дразнения задръстват в града сетива и разсъдък. Почти невероятно е да ги изключиш и несмущаван да погледнеш света и във вътрешността в себе си. Но когато си самичък с природата, мозъкът утихва. Сетивата се обострят. В тези мигове без думи се случват най-интересните разговори в живота. Най-сетне разбираш какъв брой по-ценно е да слушаш в сравнение с да изказваш мнение. Изчезва потребността да се перчиш, че си прав. Страх те е даже да проговориш, с цел да не прекъснеш безмълвната беседа… Природата отгатва въпросите, на които в града никой не можа да отговори. И сякаш за всичко има решение, за всичко има съвет. В общуването с нея за броени минути научаваш повече в сравнение с в стотици градски диалози. И благодариш, че си разкрил селото.
Градът ги направи бойци в безкрайни борби. Убеди ги, че животът е стълкновение. И предците водиха война - генерации наред. И успехите им, и загубите ги отдалечаваха от природата, от корените, от себе си.
Те бързо не помниха кои са. Суматоха и страхове в града не оставят доста време за размисъл. Вместо това радио, телевизия и мрежата изясняват света. Колко практично някой да мисли вместо теб! И без това суетност е замъглила разсъдъка. Заслепени от градски триумфи, уязвени от градски прискърби от ден на ден се затваряме в градската цитадела. Циници я оприличават с кошара, в която стадният инстинкт ни бил натикал…
Възгордяхме се ние, жителите. Наежихме се, че били сме избраници. Злословим за „ грубия селски обичай “. Родихме парадоксални умотворения. „ В града даже единствено некролог, лепнат на стена, да прочетеш, отново поумняваш “. „ В неволя умри - жител бъди! “. Да-а-а - напълно оглупяхме…
Животът на село ние, днешните, не познаваме от личен опит. Но не считаме това за минус. Склонни сме да имаме вяра, че да си изкаляш обувките или да се ожариш в копривата е рисково за здравето. Да не приказваме за змии, паяци, кърлежи и хилядите други селски страшилища… Но което и прелъщение на града да опитаме, някаква мъчителна жадност остава. Смътно усещаме, че в миналото сме изгубили нещо доста скъпо. Предчувстваме, че покой е вероятен, едвам когато си го върнем назад.
Все в миналото ориста те извежда от градската цитадела. Отиваш на село. Потапяш тяло и дух измежду природа. А тя сякаш те е очаквала. Посреща с безчет наслаждения. Става ти ясно, че парченцето от пъзела, което постоянно е липсвало, се крие някъде тук. Осъзнаваш, че един път усетиш ли се с негова помощ приключен, ще схванеш и какво е да си идеален! Далеч от тълпата неврозите отлитат, суетите се разотиват, сетивата плуват като риби във вода. Не постоянно от пръв път се случва. Но след няколко опита съм виждал да поддават и най-закоравели градопоклонници.
Завръщането на село е завръщане към себе си. Сближаването с природата е еманация на твоя достоверен „ аз “. В началото той ти наподобява на чуждоземец, който по едно и също време те притегля и плаши. Все отново желанието да се сближиш с него надвива. Толкова си разчувствуван, че в момент искаш да узнаеш всичко за екзотичния пътешественик. Държиш се несръчно като влюбен възпитаник. Това е най-важната среща в живота ти, гражданино – не припирай! Ако обидиш непознатия, той ще си иде! Да, дребосъче - тук няма за всичко платена услуга или фабрично произведение, както в града. Тук би трябвало самичък да се оправиш! Само с любознание, незаинтересованост, самообладание и неприкритост можеш да заинтригуваш впечатляващия чужд! А неописуема е насладата, когато узнаеш, че той е в действителност твоят достоверен, разпиляван с генерации „ аз “.
Простичкият живот измежду природата става твой гръб. Той е укритие от градския гъмжилник, от натрапената суетност. Тук отмаряш след безумните борби, сваляш тежката ризница. Селото посреща гостоприемно, подслонява, поставя на раните лек. Присмех и надфукване тук няма. Има възприятие за комизъм. Селският човек пази доброжелателността и човечността, които в града не устояха.
С течение на времето селото ти потвърждава, че можеш доста повече от това да караш кола и пазаруваш в супермаркет. Откриваш създателя в себе си. Поддържаш растителност в двор. Правиш ремонт на къща. Майсториш от камък и дърво. Разбираш насладата от това самичък да си изработиш нещо, вместо да го купиш от магазин. Правиш зимнина, вино, ракия. Опитваш градинарство и зарзаватчийство, а може би и отглеждане на животни. На трапезата слагаш храна, основана от теб. Най-сетне ядеш плодове и зеленчуци разнообразни от „ чудесата “ на генното инженерство и пестицидно-хербицидната хармония. Да, усетът им тук е друг от твоите показа. В синтетично-нездравословната днешна реалност селото е и избавление за здравето.
Селският живот е спестовен. Липсата на суети свива потребностите, трансформира желанията. Вместо разходка в мол - разходка в гора. Вместо изящен ресторант - пикник на горска поляна. Не вървиш на СПА, а на …река. Спокойно! Не изпадай в смут, че свършено било с градските ти привички. Не се постанова да ставаш монах, в случай че самичък не пожелаеш. Само на разстояние от 30 до 50 км задоволително огромен град ще ти предложи всичко, без което „ не можеш “. А може и да отсядаш на село в твой втори дом. Така страхът от „ абстиненция “ става изцяло несъстоятелен…
Животът е пътешестване без цел и посока, за което различен ти е купил билета. От теб не се желае повече, с изключение на трупане на усещания. Когато броят им нарасне, има възможност да стане ясно, накъде си се запътил, коя е крайната спирка. Общуването с природата оказва помощ в търсенето на отговора. Някои назовават това помъдряване – други прояснение. Съгласен съм, че това не е за всеки, само че доста съумяват.
Каквото и да правиш измежду природата, то се трансформира в медитация. Дразнения задръстват в града сетива и разсъдък. Почти невероятно е да ги изключиш и несмущаван да погледнеш света и във вътрешността в себе си. Но когато си самичък с природата, мозъкът утихва. Сетивата се обострят. В тези мигове без думи се случват най-интересните разговори в живота. Най-сетне разбираш какъв брой по-ценно е да слушаш в сравнение с да изказваш мнение. Изчезва потребността да се перчиш, че си прав. Страх те е даже да проговориш, с цел да не прекъснеш безмълвната беседа… Природата отгатва въпросите, на които в града никой не можа да отговори. И сякаш за всичко има решение, за всичко има съвет. В общуването с нея за броени минути научаваш повече в сравнение с в стотици градски диалози. И благодариш, че си разкрил селото.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ