Съществува мнението, че е по-добре да не давате пари на

Съществува мнението, че е по-добре да не давате пари на просяците. Защото с тях ще си купят ракия или даже нещо по-лошо вместо храна и по-късно се оказва, че вместо положително сте създали зло.

Честно казано до неотдавна си мислех същото и подминавах просяците. Но един ден се случи нещо, което промени визията ми за света.

Срещах Лудата Нели много постоянно. В нашия дребен град тя беше нещо като зловещща легенда. Когато децата не слушаха, родителите ги заплашваха, че ще я дадат на Нели.

Никой от моите познати не знаеше каква е била тя преди болничното заведение. Но всички Знаеха единствено, че Нели е прекарала седем години в психиатрична болница. Не е била локална.

Тя единствено повтаряше името си. Казаха, че май мъжът й е починал и Нели не могла да го преживее, по тази причина полудяла. 

В оня ден седях на една скамейка и чаках другарка. Междувременно се появи Лудата Нели. Беше облечена в сивото си палто от овча кожа, което не сваляше нито през зимата, нито през лятото, а главата й беше предпазена от студа с пухена шапка.

— Дай ми даже и няколко стотинки — измърмори Нели. Тя не ме гледаше в очите, а с напрежение учеше паветата. Не знам какво ми хрумна внезапно, само че извадих 100 лв. от портмонето си и й ги дадох.

„ Благодаря “, отвърна тя безшумно, без да ме поглежда. Обърна се и потегли към градския пазар.

Моята другарка ми изпрати известие, че ще закъснее малко. И внезапно ми хрумна една концепция. Да видя какво ще направи Лудата Нели с парите. Може би ссбърках? Ами в случай че вместо храна си купи ракия с тях?

Следвах Нели намерено. Дори и да обърнеше глава, най-вероятно нямаше да ме познае.

За моя огромна изненада Нели в действителност влезе в хранителния магазин. И остана там много дълго време. Чаках я търпеливо на входа. С всяка минута любознанието ми нарастваше.

Накрая Нели излезе. В ръцете си държеше големи торби с храна. Бях учуден: в действителност ли е допустимо да се купят толкоз доста артикули за 100 лв.?

Очаквах, че в този момент ще отиде във краткотраен подслон, където живееше от ноември до март. Но тя потегли към парка. В късния следобяд там се събират локалните бездомници. Пушат, споделят новии, постоянно се карат, а от време на време даже се бият.

Обикновено се пробвам да заобикалям това място. Но този път вървях самоуверено, криейки се зад тила на Неля. Очаквах какво ли не, само че не и Нели да извади питките от торбите и да стартира да ги раздава на събратята си. 

Бездомниците изначало одобриха хляба с съмнение, само че след това не помниха страха и станаха по-смели. Нели се усмихна радостно.

В гърлото ми се появи буца. Леле, кой би предположил, че тази жена, която мнозина назовават ​​Луда, ще бъде по-милостива от множеството сякаш естествени.

Приближих се до нея. Извадих още 20 лева от джоба си.

– Ето, вземете ги, апелирам.

– Защо толкоз доста? Какво вършиме? – Нели подвигна очи към мен за първи път и с изненада забелязах, че са доста красиви – тъмносини, като боровинки.

– Вземете, вземете – повторих аз. – Ще донеса още. Вие вършиме нещо потребно.

– Така ли мислите? – попита Нели. – Много хора не биха се съгласили с вас. Много хора считат, че е по-добре такива като нас въобще да не живеят.

–  Знаете ли – ненадейно взех решение да призная аз. – И аз в миналото не желаех да пребивавам. И след това разбрах, че щом сме се появили тук, значи сме нужни за нещо.

Оттогава минаха две години. Няколко пъти в месеца нося пари на Нели и тя храни бездомните с тях. Всеки път се учудвам, че тази жена, която наричана луда, се държи безусловно обикновено.

И е доста по-милосърдна от доста, които се мислят за идеала на актуалното общество. Преди да я срещна в никакъв случай не бях давал пари на просяци. А в този момент давам постоянно. Сам не зная за какво.