Калин Терзийски: Какви права има човекът сега?
САЩ напуснаха Съвета на Организация на обединените нации по правата на индивида. Оле!
Цял живот съм бил герой за правата си. Вие, може би, също. Знам ли ви аз?! Вие сте си вие, аз съм си аз. Никой, никой, благи мои, не знае какво мисли, усеща, претърпява или неосъзнато предчувства и неясно усеща някой различен. Само се надяваме, че вероятно, откакто ние мислим и усещаме нещо в дадена обстановка – то и другите хора мислят и усещат същото в сходна обстановка.
Но старите майсторчета – римляните, са споделили Duo quum faciunt idem, non est idem. Или: Когато двама вършат едно и също – не е едно и също.
Аз цялостен живот се боря за правата си. А споделих горното, с цел да ви подсетя, че няма по какъв начин да знам дали и вие сте го правили, а и вие няма по какъв начин да знаете дали аз съм го правил. Никой в никакъв случай не е в непознатата глава.
Виждам се на четири – мъничък, с пламнали хубави бузи, заставам на масата в гарсониерата на дедо Диме (тоя популярен остарял подуенски самурай!). Кой ме е пуснал да се кача чак пък на масата, питате? Ами никой, егасиму. Аз самичък. Борецът за права Мартин Лутер Калин Терзийски. Качил съм се на масата с гуменките напряко, стъпил съм крепко сред чиниите. И освен това: изпънал съм тънкото си вратле напред и нагоре – като малко тънковрато биче, чак мъничката ми долна челюст е изпъкнала напред като израз на моята непримиримост; стиснал съм юмручетата си до побеляване, изблещил съм очи и съм напрегнал всичките си мускулчета на нежно пиле.
И безшумно, само че с цялата горчива храброст на света, крещя: Мамо, тати... дано и аз дойда в детската градина... да се боря за свободата си!
Защото в тоя миг в кухнята на гарсониерата на дедо Диме фамилният съвет (ама че подла думичка, сходна на „ Съвета по правата на индивида към Организация на обединените нации ”) заседава и се готви да вземе решение по въпроса: Дали Калинчето да бъде отписан от детската градина?
Защото той там явно ще почине! Не яде, плаче по през целия ден, ненавижда децата, не желае да се социализира, не желае да поддържа връзка с никого. И нарушената му независимост пищи и той е подготвен да почине, само че да не се разделя с нея.
Натикан в грозния капан на Системата, наименуван Детско заведение, Мартин Лутър Калин Терзийски плаче с горчиви сълзи и е подготвен даже да загине! Но да не даде свещеното си Право на Свобода!
А Свободата е любовта, усамотението, безкрайните празни утрини, правото да тичаш на воля по поляните, още незастроени с мръсни бетонни робовладелчески блокове, ловът на гущери, змийчета, пеперуди, врабци и гълъби, дългите приказки на Дедо Диме, размишленията в тая свещена детинска самовглъбеност, която можеш да постигнеш единствено в свободата на дивия краен квартал. Или на село. Извън скапващата обществена Система на грозните човешки взаимоотношения. В които хората - щат, не щат – постоянно се нараняват. Детинската спонтанна нирвана, в която бягаш от Другите.
И аз съм четиригодишен, и към този момент съм напълно уверен, че мое Свещено Право е правото на тая сладка и изцяло ясна, осезаема и разбираема даже със стомаха Свобода!
Няма да ме мъчите с това иго на Вашите Детски Градини и Детски Заведения и Клопки за Хора и Капани на Системата и Скотобойни! – по този начин викам аз (макар и още без думи)! Аз - дребният герой за своите права, а щом съм за своите – значи и за правата на всяко дете и на всеки почтен и същински, неомърсен от лъжите човек!
Но в този момент си давам сметка, че право на мама и баща... и то – открито с разните там харти за правата на индивида право – е правото на труд!
Мама и баща имат право на труд... само че примерно нямат право да не бъдат убивани. Защото още е 1974 година и в Народна Република България към момента има смъртно наказване. Тоест хората имат право на труд, на работна заплата, на отпуск, на болнични, на опазване на здравето... правото да носят зрънца в мравуняка... само че имат право и на разстрел. Ако някой надлежно реши, че са задоволително отговорни (според него), с цел да ги разстреля.
И си споделям, че и в този момент в Съединени американски щати (и по света, естествено) хората имат право да са бурмички от системата, да работят, да създават богатства (за кого ли?), да са послушни и да съблюдават разпоредбите (създадени от кого ли?), само че системата има право и да ги убие, в случай че тя реши, че те би трябвало да бъдат убити. Защото в Съединени американски щати (и на доста други места, естествено) смъртно наказване към момента има.
Чие право съм желал да защитя аз, като дребен герой за права?
Примерно...
Можех ли да се боря примерно за правото си да не умъртвявам други хора? Когато бях на осемнайсет? И ме образоваха за четири бързи и брутални месеца да стана бърз и жесток палач – граничар с автомат Калашников, с който можех (наистина добре подготвен!) да вкарам двайсет и пет остри куршумчета с медни обшивки в главата на инцидентен човечец, бягащ на Запад. От 100 метра. За двайсет секунди, на индивидуален огън. Бам, бам, бам. Имах ли право да откажа да бъда подобен?
Да, тогава в България за права на индивида не можеше и да става дума... Но, само че, само че... Сега може ли?
Сега и в Съединени американски щати, и в България, и в Саудитска Арабия (където към момента горе-долу заравят някоя прелюбодейка до шията в земята, в пустинния пясък, и я екзекутират с камъни), и в Русия, и в Пакистан, и в Китай, и в Йордания (откъдето е Зейд Раад Ал Хусейн – ръководителят на Съвета по правата на човека) хора биват прегазени от Системата, някои оцеляват, само че не стават към този момент за живеене, други и не оцеляват... Така че – за какви права на индивида можем да приказваме?
Кой дефинира правата на индивида и като ги дефинира, по-късно по какъв начин тъкмо пояснява тия избрания?
Съединени американски щати напущат Съвета, тъй като той прокарва антиизраелски настроения. Според доста от арабите, които познавам, а и в действителност – съгласно цялата антиамерикански настроена общественост – точно Израел нарушава жестоко правата на индивида. Та белким в Ивицата Газа изискванията за живот не са освен това от тъпчене на правата на индивида? А те не са такива, тъй като на палестинците по този начин им е прелестно...
Някои, виждайки, че Съединени американски щати напущат Съвета за правата, потриват ръце: Съединени американски щати демонстрираха, че не желаят да зачитат правата на индивида! Нямат желание да ги зачитат.
Но аз с горест си давам сметка, че тия, потриващите ръце, не са хора, треперещи и милеещи за правата на индивида. А са чисто и просто мразители на Съединени американски щати, които изпитват остра носталгия по Съветския съюз. Носталгия по водката, Висоцки и дебелашката комунална разпуснатост. По сигурността на робите.
В остарелия занимателен филм " Оркестър без име " имаше една имитация, нещо като: " И Рей Чарлз по какъв начин е станал звезда? Сляп, освен това и чернокож. В то – в Америка! " Така си е – споделям си, – Америка в действителност има огромна традиция в неспазването на човешки права. Като става въпрос за едно от главните човешки права – правото на отбрана от геноцид (забрана на геноцида), Съединени американски щати са осъществили най-последователния геноцид в актуалната история – от 30 милиона индианци са останали най-вече три. Като в това време популацията на света се е нараснало десетократно. Ако и това не е геноцид – здраве му кажи. Но за мразещите Съединени американски щати ще допълня, че Русия е направила сходен геноцид над десетки племена от далечния Север и Изток. Примерно алуетите, населяващи едноименните острови. За Германия няма какво да загатвам. Ще припомня единствено за потушаването на въстанията на локалното население на Холандска Източна Индия (Индонезия) от холандците. Ако и това не е геноцид...
Но ние, видиш ли, приказваме за сегашното и не ровим в предишното.
И ето: Правото на иракските деца (подобни на мен в моето детство – борещ се за свободата си) да не бъдат убивани с пехотни мини... за него не знам от кого е предпазено. Но почти знам от кого е погазено. Сирийските деца, коства ми се, също имат право да не бъдат обгазявани от личното им държавно управление (ужасно звучи това – личното държавно управление на децата?!). Но също имат право и да не бъдат взривявани с умните ракети въздух-земя. От руснаци, американци, англичани и французи.
Кой пази правата ни и кой ги дефинира?
Децата дефинират ли правата си? Някой дали е питал в миналото някое дете: Кажи ми, миличко, какво право искаш да имаш ти? Кое твое право искаш ние, мощните, да пазиме?
Всъщност, може и да бъркам, може и да не съм прочел верните документи и да не съм задоволително способен по въпросите на правата.
Седя и си мисля: Нещата с правата са толкоз жалки... Хора, усетили правото си (правото на силния) да господстват, да насилстват, да манипулират, да постановат полезности, да подменят полезности, да измислят полезности, да изличават полезности, да преиначават, да замъгляват, да пропагандират, да промиват мозъци, да размиват смисъла, да лъжат безочливо или тънко, да ръководят ориси и да унищожават животи... та тия хора си играят и противен, безразсъден спектакъл – за пред нямата, жалка, смешна аудитория от безгласни човекоединици... Пред Нас...
...театър на Човешките Права, спектакъл на Справедливостта, спектакъл на Защита на Националните ползи, спектакъл на Защита на Народите от техните Лидери, спектакъл на Защита на народите от самите тях си...
...театри. Грозни, гротескни комедии. Завършващи нормално с кръв.
И пари, естествено – пари. Много пари.
Защото тоя сезон (откак има хора на земята) комедиите доста вървят. Както и парите.
Цял живот съм бил герой за правата си. Вие, може би, също. Знам ли ви аз?! Вие сте си вие, аз съм си аз. Никой, никой, благи мои, не знае какво мисли, усеща, претърпява или неосъзнато предчувства и неясно усеща някой различен. Само се надяваме, че вероятно, откакто ние мислим и усещаме нещо в дадена обстановка – то и другите хора мислят и усещат същото в сходна обстановка.
Но старите майсторчета – римляните, са споделили Duo quum faciunt idem, non est idem. Или: Когато двама вършат едно и също – не е едно и също.
Аз цялостен живот се боря за правата си. А споделих горното, с цел да ви подсетя, че няма по какъв начин да знам дали и вие сте го правили, а и вие няма по какъв начин да знаете дали аз съм го правил. Никой в никакъв случай не е в непознатата глава.
Виждам се на четири – мъничък, с пламнали хубави бузи, заставам на масата в гарсониерата на дедо Диме (тоя популярен остарял подуенски самурай!). Кой ме е пуснал да се кача чак пък на масата, питате? Ами никой, егасиму. Аз самичък. Борецът за права Мартин Лутер Калин Терзийски. Качил съм се на масата с гуменките напряко, стъпил съм крепко сред чиниите. И освен това: изпънал съм тънкото си вратле напред и нагоре – като малко тънковрато биче, чак мъничката ми долна челюст е изпъкнала напред като израз на моята непримиримост; стиснал съм юмручетата си до побеляване, изблещил съм очи и съм напрегнал всичките си мускулчета на нежно пиле.
И безшумно, само че с цялата горчива храброст на света, крещя: Мамо, тати... дано и аз дойда в детската градина... да се боря за свободата си!
Защото в тоя миг в кухнята на гарсониерата на дедо Диме фамилният съвет (ама че подла думичка, сходна на „ Съвета по правата на индивида към Организация на обединените нации ”) заседава и се готви да вземе решение по въпроса: Дали Калинчето да бъде отписан от детската градина?
Защото той там явно ще почине! Не яде, плаче по през целия ден, ненавижда децата, не желае да се социализира, не желае да поддържа връзка с никого. И нарушената му независимост пищи и той е подготвен да почине, само че да не се разделя с нея.
Натикан в грозния капан на Системата, наименуван Детско заведение, Мартин Лутър Калин Терзийски плаче с горчиви сълзи и е подготвен даже да загине! Но да не даде свещеното си Право на Свобода!
А Свободата е любовта, усамотението, безкрайните празни утрини, правото да тичаш на воля по поляните, още незастроени с мръсни бетонни робовладелчески блокове, ловът на гущери, змийчета, пеперуди, врабци и гълъби, дългите приказки на Дедо Диме, размишленията в тая свещена детинска самовглъбеност, която можеш да постигнеш единствено в свободата на дивия краен квартал. Или на село. Извън скапващата обществена Система на грозните човешки взаимоотношения. В които хората - щат, не щат – постоянно се нараняват. Детинската спонтанна нирвана, в която бягаш от Другите.
И аз съм четиригодишен, и към този момент съм напълно уверен, че мое Свещено Право е правото на тая сладка и изцяло ясна, осезаема и разбираема даже със стомаха Свобода!
Няма да ме мъчите с това иго на Вашите Детски Градини и Детски Заведения и Клопки за Хора и Капани на Системата и Скотобойни! – по този начин викам аз (макар и още без думи)! Аз - дребният герой за своите права, а щом съм за своите – значи и за правата на всяко дете и на всеки почтен и същински, неомърсен от лъжите човек!
Но в този момент си давам сметка, че право на мама и баща... и то – открито с разните там харти за правата на индивида право – е правото на труд!
Мама и баща имат право на труд... само че примерно нямат право да не бъдат убивани. Защото още е 1974 година и в Народна Република България към момента има смъртно наказване. Тоест хората имат право на труд, на работна заплата, на отпуск, на болнични, на опазване на здравето... правото да носят зрънца в мравуняка... само че имат право и на разстрел. Ако някой надлежно реши, че са задоволително отговорни (според него), с цел да ги разстреля.
И си споделям, че и в този момент в Съединени американски щати (и по света, естествено) хората имат право да са бурмички от системата, да работят, да създават богатства (за кого ли?), да са послушни и да съблюдават разпоредбите (създадени от кого ли?), само че системата има право и да ги убие, в случай че тя реши, че те би трябвало да бъдат убити. Защото в Съединени американски щати (и на доста други места, естествено) смъртно наказване към момента има.
Чие право съм желал да защитя аз, като дребен герой за права?
Примерно...
Можех ли да се боря примерно за правото си да не умъртвявам други хора? Когато бях на осемнайсет? И ме образоваха за четири бързи и брутални месеца да стана бърз и жесток палач – граничар с автомат Калашников, с който можех (наистина добре подготвен!) да вкарам двайсет и пет остри куршумчета с медни обшивки в главата на инцидентен човечец, бягащ на Запад. От 100 метра. За двайсет секунди, на индивидуален огън. Бам, бам, бам. Имах ли право да откажа да бъда подобен?
Да, тогава в България за права на индивида не можеше и да става дума... Но, само че, само че... Сега може ли?
Сега и в Съединени американски щати, и в България, и в Саудитска Арабия (където към момента горе-долу заравят някоя прелюбодейка до шията в земята, в пустинния пясък, и я екзекутират с камъни), и в Русия, и в Пакистан, и в Китай, и в Йордания (откъдето е Зейд Раад Ал Хусейн – ръководителят на Съвета по правата на човека) хора биват прегазени от Системата, някои оцеляват, само че не стават към този момент за живеене, други и не оцеляват... Така че – за какви права на индивида можем да приказваме?
Кой дефинира правата на индивида и като ги дефинира, по-късно по какъв начин тъкмо пояснява тия избрания?
Съединени американски щати напущат Съвета, тъй като той прокарва антиизраелски настроения. Според доста от арабите, които познавам, а и в действителност – съгласно цялата антиамерикански настроена общественост – точно Израел нарушава жестоко правата на индивида. Та белким в Ивицата Газа изискванията за живот не са освен това от тъпчене на правата на индивида? А те не са такива, тъй като на палестинците по този начин им е прелестно...
Някои, виждайки, че Съединени американски щати напущат Съвета за правата, потриват ръце: Съединени американски щати демонстрираха, че не желаят да зачитат правата на индивида! Нямат желание да ги зачитат.
Но аз с горест си давам сметка, че тия, потриващите ръце, не са хора, треперещи и милеещи за правата на индивида. А са чисто и просто мразители на Съединени американски щати, които изпитват остра носталгия по Съветския съюз. Носталгия по водката, Висоцки и дебелашката комунална разпуснатост. По сигурността на робите.
В остарелия занимателен филм " Оркестър без име " имаше една имитация, нещо като: " И Рей Чарлз по какъв начин е станал звезда? Сляп, освен това и чернокож. В то – в Америка! " Така си е – споделям си, – Америка в действителност има огромна традиция в неспазването на човешки права. Като става въпрос за едно от главните човешки права – правото на отбрана от геноцид (забрана на геноцида), Съединени американски щати са осъществили най-последователния геноцид в актуалната история – от 30 милиона индианци са останали най-вече три. Като в това време популацията на света се е нараснало десетократно. Ако и това не е геноцид – здраве му кажи. Но за мразещите Съединени американски щати ще допълня, че Русия е направила сходен геноцид над десетки племена от далечния Север и Изток. Примерно алуетите, населяващи едноименните острови. За Германия няма какво да загатвам. Ще припомня единствено за потушаването на въстанията на локалното население на Холандска Източна Индия (Индонезия) от холандците. Ако и това не е геноцид...
Но ние, видиш ли, приказваме за сегашното и не ровим в предишното.
И ето: Правото на иракските деца (подобни на мен в моето детство – борещ се за свободата си) да не бъдат убивани с пехотни мини... за него не знам от кого е предпазено. Но почти знам от кого е погазено. Сирийските деца, коства ми се, също имат право да не бъдат обгазявани от личното им държавно управление (ужасно звучи това – личното държавно управление на децата?!). Но също имат право и да не бъдат взривявани с умните ракети въздух-земя. От руснаци, американци, англичани и французи.
Кой пази правата ни и кой ги дефинира?
Децата дефинират ли правата си? Някой дали е питал в миналото някое дете: Кажи ми, миличко, какво право искаш да имаш ти? Кое твое право искаш ние, мощните, да пазиме?
Всъщност, може и да бъркам, може и да не съм прочел верните документи и да не съм задоволително способен по въпросите на правата.
Седя и си мисля: Нещата с правата са толкоз жалки... Хора, усетили правото си (правото на силния) да господстват, да насилстват, да манипулират, да постановат полезности, да подменят полезности, да измислят полезности, да изличават полезности, да преиначават, да замъгляват, да пропагандират, да промиват мозъци, да размиват смисъла, да лъжат безочливо или тънко, да ръководят ориси и да унищожават животи... та тия хора си играят и противен, безразсъден спектакъл – за пред нямата, жалка, смешна аудитория от безгласни човекоединици... Пред Нас...
...театър на Човешките Права, спектакъл на Справедливостта, спектакъл на Защита на Националните ползи, спектакъл на Защита на Народите от техните Лидери, спектакъл на Защита на народите от самите тях си...
...театри. Грозни, гротескни комедии. Завършващи нормално с кръв.
И пари, естествено – пари. Много пари.
Защото тоя сезон (откак има хора на земята) комедиите доста вървят. Както и парите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ