Със съпруга ми сме женени от 8 години, като през

Със брачна половинка ми сме женени от 8 години, като през това време неведнъж съм опитвала да забременея, само че нищо не се получаваше. След продължителни инспекции и проучвания разбрахме, че мъжът ми не може да има деца.

Това беше мощен удар за нас, само че след време се опомнихме и взехме решение да осиновим бебе от сиропиталище.

В началото, ще ви кажа почтено, не всичко беше наред, тъй като брачният партньор ми не беше доста удовлетворен от това предложение. Той не искаше деца, само че непрекъснатите ми увещания му повлияха и най-после се съгласи.

Още от първия път в дома за деца успяхме да забележим едно момиченце, което доста харесахме.

Съпругът ми и аз обсъдихме всичко и взехме решение да я посетим още веднъж. Посрещна ни шефът, който ни заяви не доста положителни вести.

Оказа се, че момичето Юлияна, което взехме решение да осиновим, има по-голям брат Румен. Първоначално бяхме комплицирани, тъй като не планирахме да имаме две деца, само че разбрахме, че би било неправилно да разделим братчето и сестричето.

Така взехме решение да осиновим две деца, тъй като и двамата доста харесвахме Юлияна. Честно казано, мъжът ми не беше очарован от тези събития, само че се съгласи, разбирайки, че децата би трябвало да бъдат дружно в едно семейство.

Всички документи бяха завършени в възможни периоди и станахме публични родители на две деца.

Много се зарадвах, че у дома има детски смях, толкоз години го чаках.

В началото беше малко ужасно, само че последователно страхът изчезна, с цел да отстъпи място на насладата от родителството.

Веднага се привързах към децата. Юлето беше на 4 години, а Руменчо на 6. Децата бяха доста спокойни и послушни.

Един ден забелязах, че мъжът беше апатичен към предлагането на светлочервен да играе с него. Усещах, че брачният партньор ми не се интересува от децата и не демонстрира обикновена обич и обвързаност. Мислех, че е вследствие на стрес и всичко ще се оправи след време, само че грешах…

След по-малко от 5 месеца по-той ми сподели, че не желае да вижда тези деца в дома си. Бях като замаяна. Не знаех какво да върша в такава обстановка.

Аз напряко се влюбих в децата, усещах се щастлива с тях и не желаех да ги връщам в сиропиталището. Той ми сложи ултиматум:

– Или аз, или те – избирай! – сподели мъжът ми.

Обичах го, само че нито са секунда не се замислих да върна децата!

По това време трябваше незабавно да отида при сестра ми и се наложи да оставя децата при съседката ни.

Когато се върнах, брачният партньор ми ме чакаше. Седеше безшумно на дивана и гледаше телевизия. Когато го попитах „ Къде са децата? “, чух в отговор: „ Където им е мястото “.

Първоначално не го разбрах, само че по-късно той сподели, че ги е върнал в сиропиталището, до момента в който съм била при сестра ми.

Бях раздрана от вътрешната страна! Как би могъл да направи това? Да вземе децата ми? Това беше огромно отчаяние за мен.

Цяла нощ плаках.

На сутринта събрах сили и разбрах, че не мога да си показва живота си без тези деца, тъй че незабавно отидохме в дома, с цел да ги вземем!

Доведоха децата ми при мен. Те започнаха да плачат, прегръщаха ме и споделяха:

— Мамо, по какъв начин те чакахме! Татко беше толкоз непоколебим с нас. Толкова се страхувахме, че ни изостави – сподели Румен със сълзи на очи.

— Деца, в случай че знаех, че това ще се случи, в никакъв случай нямаше да ви изоставя! Пригответе се, прибираме се! Никой няма да ви аргументи сходно нещо още веднъж.

— А баща? Той няма ли да ни върне още веднъж тук?

— Не мислете за него. Той няма да живее повече с нас! Хайде да отидем до магазина, ще ви купя вкусна торта и ще гледаме обичаните ви анимационни филми!

Взех двете си деца от сиропиталището, с цел да им осигуря благополучен живот, изпълнен с грижа и обич, а мъжа си оставих в предишното.

Където му е мястото.