Захарий Стоянов първи заклеймява шуробаджанащината
Съпругата му има вяра, че котленец го отравя с диамантен прахуляк в кафето 
Остава с Георги Бенковски до края на Априлското въстание като част от " Хвърковатата чета "
145 години от Априлското въстание означаваме тези дни. Това е време, в което постоянно си припомняме освен делата на героите, само че и идеята България, в името на която те оставиха всичко персонално и жертваха себе си за Родината.
Наблюдавайки консултациите при президента Румен Радев за съставянето на кабинет, в очите ми се наби една снимка. От стената в кабинета на президента, тъкмо зад поканените за съвещания партийни водачи, ни гледаше портретът на една персона посветила целия си живот и всяко свое деяние на България. За мнозина фотографията на Захарий Стоянов, сложена сред тези на Георги Бенковски и Христо Ботев, може и да е изненада. Но, с изключение на създател на " Записки по българските въстания ", той е един от ръководителите на Априлското въстание, основател и уредник на Съединението, а след това един от създателите на новата българска страна като ръководител на Народното събрание. Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 година в сливенското село Медвен. Първоначалното си обучение получава в църковното и класното учебно заведение в родното си село при даскал Димо Бъчваров. Въпреки че " работи " за обществения си облик на " безкнижен и самообразован пастир ", евентуално е траял образованието си в сливенското читалище " Зора ", където
чете най-вече християнски книги и учи френски език
Едновременно с това той продължава фамилната традиция и работи като пастир занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско. По същото време прави и действия да продължи образованието си във Варна, само че откакто е отритнат, отпътува за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а след това и като калфа. Там се среща с Никола Обретенов, с който остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов трансформира името му на Захарий и му става пръв ментор в бъдещото му занятие на бунтовник. Докато учи абаджийския поминък, е признат в Русенския частен революционен комитет и става очевидец на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград. На идната година дружно със Стефан Стамболов взима присъединяване в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 година в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за деятел на 4-ти революционен окръг. Създава секрети революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите. По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с който остава до края на въстанието като част от " Хвърковатата чета ". По време на разгрома на въстанието дружно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца съумяват да трансферират билото на Стара планина на север,
само че след изменничество попадат на засада
в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е погубен, Стефо Далматинеца и отец Кирил са хванати от турския войник, а Захарий Стоянов съумява да избяга. След неколкодневно скитничество е хванат и лежи в осем пандиза, до момента в който бъде освободен заради липса на доказателства, че е взел участие в Априлското въстание.Освобождението го заварва във Велико Търново, където е член на окръжния съд, а по-късно се открива в Русе. Там продължава юридическата си кариера. През този интервал той към този момент е известен с изявленията си във вестниците " Работник " и " Независимост " и става изявен член на Либералната партия. По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, където е чиновник в Дирекцията на правораздаването. Започва да издава вестниците " Борба " и " Самозащита " и оглавява Българския скришен централен революционен комитет, който е главният мотор на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.В идващите години се отдава на литературна и политическа действия. Народен представител е в няколко Народното събрание, а в 5-ото Общински народен съвет е подпредседател, а след това и ръководител на Народното събрание. Занимава се интензивно с журналистическа активност и разгласява в " Независима България " на Димитър Петков и в " Свобода " на Стефан Стамболов като
наказа и разобличава порядките на родния политически хайлайф
На него изискуем едно непреходно за българската политика фразеология, настоящо и до през днешния ден - думата " шуробаджанащина ". Историята е следната. След като се открива в Пловдив през 1883 година Стоянов става очевидец на зле проведеното държавно ръководство в Източна Румелия. Първоначално генерал-губернатор на региона е Алеко Богориди (Алеко паша), върховен османски служител и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в ръководството били заемани от чужденци, само че същинските решения се взимали от семейства, свързани с другарски и фамилни връзки между тях. Някои били наследници на богати родове, други били някогашни участници в Априлското въстание, " осребрили " предишното си, трети съумели да се оженят по сметка с представители на видни родове и така нататък Именно тези фамилии взимали основните решения в региона, издавали вестници, формирали публичното мнение. Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в продължителен недостиг, покриван от заеми от Отоман банки и Българска национална банка. Опитите за финансова дисциплинираност и повишение на налозите били обречени на крах. Захарий Стоянов подлагал на критика тези недъзи сравнявайки региона с " чифлик ", като връх в рецензията му е фейлетонът " Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм " оповестен през 1885г. във вестник " Борба ", в който са осмени такива персони като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала единствено по-благозвучната и лесна за изговаряне дума " шуробаджанащина ".Освен родните към политически нрави някогашният бунтовник насочва перото си и против великите сили, в частност против Русия, противопоставила се на Съединението на България. В творбите си той не крие отрицателното си мнение не за съветския народ, а за съветското ръководство и политика. " Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни национални деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле срещу публична Русия. Никога те не са апелирали към нея, тъй като са знаяли, че нейний бич повече боли от турския. " - написа Захарий Стоянов в встъпление към брошурата на Георги С. Раковски " Преселение в Русия или съветската убийствена политика за българите ", 1886 година В поредност свои публикации той разкрива същинското лице на съветската политика на Балканите и в частност
опитите на империята за вмешателство в българските каузи
Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична заостреност и борбен, нападателен дух. Критикува обществени недъзи, утвърждава революционното минало, енергично пази идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за респект и прослава на техните облици и завещания. Безпощадно сериозен и несклоняем към съперниците си, творбите му се открояват с колоритен език, жлъчна насмешка и взетите напряко от националните приказва " солени " изрази.Навремето Стоянов е разгласен за русофоб - до 30-те години на ХХ век, когато са разкрити архивите на Азиатския департамент към съветското външно министерство и когато се оказва, че изявленията му напълно не са прочувствени и безпочвени, а вярно разгадани ходове на съветската имперска политика.През 1889г. княз Фердинанд кани Стоянов да го съпроводи при обиколката му из Рила и Родопите, след което написва пътеписа " Пътуването на Негово Ц. Височество Фердинанд до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите ". В качеството си на подпредседател и ръководител на Народното събрание е почетен с ордените " Св Александър " I и II степени. През 1882 година Захарий
скрито се венчава за дъщерята на баба Тонка
Обретенова, Анастасия. Коравата българка приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери е срещу връзката им. " Приличаше на ром - споделя след време великата българка, - черен, изсъхнал, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави облекла. Нахален, на всички места се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, чевръст, преносим като топка. " Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в реалност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото - Аглика живее дълго, само че Захарий не я вижда - момичето се ражда месеци след гибелта на татко си. В края на август 1889 година той отпътува за Световното ревю в Париж съпроводен от брачната половинка си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел " Сюиз ". Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва съгласно формалната диагноза от " преплитане на червата ", а след осъществената аутопсия е сложено умозаключение, че се отнася за " стомашна перфорация с последвал разпръснат перитонит ". Веднага плъзват клюки че е токсичен, изказани дори от брачната половинка му: " Един котленец е турил диамантен прахуляк в кафето му и Захари умира от скъсване на червата ". Една от съществуващите версии е, че е станал жертва на подмолните игри на княз Фердинанд. Според друга - че е токсичен по заповед на съветския император Александър III. През 1978 година патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, с цел да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението че ръководителя на Народното събрание е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица. По гледище на брачната половинка на Захари Стоянов тленните остатъци на брачна половинка й са заровени в град Русе. На погребалната гала не са били позволени поданици на Котел и Медвен заради боязън от сбивания и безредици. В наши дни тленните му остатъци са преместени в
Пантеона на възрожденците в Русе
където са заровени още 38-има известни българи, измежду които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други. В специфичен погребален лист във връзка гибелта на Захарий Стоянов, публикуван на 6 септември 1889 година, с изключение на съболезнователните телеграми до околните на покойника в материал, описвайки житейския му и обществено-политически път се споделя: " Еот непретенциозен поборник до ръководител на Народното събрание, от съвсем необразован пастир от Медвен до пръв български публицист и журналист... ".
Остава с Георги Бенковски до края на Априлското въстание като част от " Хвърковатата чета " 145 години от Априлското въстание означаваме тези дни. Това е време, в което постоянно си припомняме освен делата на героите, само че и идеята България, в името на която те оставиха всичко персонално и жертваха себе си за Родината.
Наблюдавайки консултациите при президента Румен Радев за съставянето на кабинет, в очите ми се наби една снимка. От стената в кабинета на президента, тъкмо зад поканените за съвещания партийни водачи, ни гледаше портретът на една персона посветила целия си живот и всяко свое деяние на България. За мнозина фотографията на Захарий Стоянов, сложена сред тези на Георги Бенковски и Христо Ботев, може и да е изненада. Но, с изключение на създател на " Записки по българските въстания ", той е един от ръководителите на Априлското въстание, основател и уредник на Съединението, а след това един от създателите на новата българска страна като ръководител на Народното събрание. Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 година в сливенското село Медвен. Първоначалното си обучение получава в църковното и класното учебно заведение в родното си село при даскал Димо Бъчваров. Въпреки че " работи " за обществения си облик на " безкнижен и самообразован пастир ", евентуално е траял образованието си в сливенското читалище " Зора ", където
чете най-вече християнски книги и учи френски език
Едновременно с това той продължава фамилната традиция и работи като пастир занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско. По същото време прави и действия да продължи образованието си във Варна, само че откакто е отритнат, отпътува за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а след това и като калфа. Там се среща с Никола Обретенов, с който остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов трансформира името му на Захарий и му става пръв ментор в бъдещото му занятие на бунтовник. Докато учи абаджийския поминък, е признат в Русенския частен революционен комитет и става очевидец на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград. На идната година дружно със Стефан Стамболов взима присъединяване в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 година в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за деятел на 4-ти революционен окръг. Създава секрети революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите. По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с който остава до края на въстанието като част от " Хвърковатата чета ". По време на разгрома на въстанието дружно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца съумяват да трансферират билото на Стара планина на север,
само че след изменничество попадат на засада
в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е погубен, Стефо Далматинеца и отец Кирил са хванати от турския войник, а Захарий Стоянов съумява да избяга. След неколкодневно скитничество е хванат и лежи в осем пандиза, до момента в който бъде освободен заради липса на доказателства, че е взел участие в Априлското въстание.Освобождението го заварва във Велико Търново, където е член на окръжния съд, а по-късно се открива в Русе. Там продължава юридическата си кариера. През този интервал той към този момент е известен с изявленията си във вестниците " Работник " и " Независимост " и става изявен член на Либералната партия. По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, където е чиновник в Дирекцията на правораздаването. Започва да издава вестниците " Борба " и " Самозащита " и оглавява Българския скришен централен революционен комитет, който е главният мотор на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.В идващите години се отдава на литературна и политическа действия. Народен представител е в няколко Народното събрание, а в 5-ото Общински народен съвет е подпредседател, а след това и ръководител на Народното събрание. Занимава се интензивно с журналистическа активност и разгласява в " Независима България " на Димитър Петков и в " Свобода " на Стефан Стамболов като
наказа и разобличава порядките на родния политически хайлайф На него изискуем едно непреходно за българската политика фразеология, настоящо и до през днешния ден - думата " шуробаджанащина ". Историята е следната. След като се открива в Пловдив през 1883 година Стоянов става очевидец на зле проведеното държавно ръководство в Източна Румелия. Първоначално генерал-губернатор на региона е Алеко Богориди (Алеко паша), върховен османски служител и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в ръководството били заемани от чужденци, само че същинските решения се взимали от семейства, свързани с другарски и фамилни връзки между тях. Някои били наследници на богати родове, други били някогашни участници в Априлското въстание, " осребрили " предишното си, трети съумели да се оженят по сметка с представители на видни родове и така нататък Именно тези фамилии взимали основните решения в региона, издавали вестници, формирали публичното мнение. Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в продължителен недостиг, покриван от заеми от Отоман банки и Българска национална банка. Опитите за финансова дисциплинираност и повишение на налозите били обречени на крах. Захарий Стоянов подлагал на критика тези недъзи сравнявайки региона с " чифлик ", като връх в рецензията му е фейлетонът " Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм " оповестен през 1885г. във вестник " Борба ", в който са осмени такива персони като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала единствено по-благозвучната и лесна за изговаряне дума " шуробаджанащина ".Освен родните към политически нрави някогашният бунтовник насочва перото си и против великите сили, в частност против Русия, противопоставила се на Съединението на България. В творбите си той не крие отрицателното си мнение не за съветския народ, а за съветското ръководство и политика. " Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни национални деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле срещу публична Русия. Никога те не са апелирали към нея, тъй като са знаяли, че нейний бич повече боли от турския. " - написа Захарий Стоянов в встъпление към брошурата на Георги С. Раковски " Преселение в Русия или съветската убийствена политика за българите ", 1886 година В поредност свои публикации той разкрива същинското лице на съветската политика на Балканите и в частност
опитите на империята за вмешателство в българските каузи
Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична заостреност и борбен, нападателен дух. Критикува обществени недъзи, утвърждава революционното минало, енергично пази идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за респект и прослава на техните облици и завещания. Безпощадно сериозен и несклоняем към съперниците си, творбите му се открояват с колоритен език, жлъчна насмешка и взетите напряко от националните приказва " солени " изрази.Навремето Стоянов е разгласен за русофоб - до 30-те години на ХХ век, когато са разкрити архивите на Азиатския департамент към съветското външно министерство и когато се оказва, че изявленията му напълно не са прочувствени и безпочвени, а вярно разгадани ходове на съветската имперска политика.През 1889г. княз Фердинанд кани Стоянов да го съпроводи при обиколката му из Рила и Родопите, след което написва пътеписа " Пътуването на Негово Ц. Височество Фердинанд до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите ". В качеството си на подпредседател и ръководител на Народното събрание е почетен с ордените " Св Александър " I и II степени. През 1882 година Захарий
скрито се венчава за дъщерята на баба Тонка
Обретенова, Анастасия. Коравата българка приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери е срещу връзката им. " Приличаше на ром - споделя след време великата българка, - черен, изсъхнал, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави облекла. Нахален, на всички места се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, чевръст, преносим като топка. " Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в реалност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото - Аглика живее дълго, само че Захарий не я вижда - момичето се ражда месеци след гибелта на татко си. В края на август 1889 година той отпътува за Световното ревю в Париж съпроводен от брачната половинка си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел " Сюиз ". Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва съгласно формалната диагноза от " преплитане на червата ", а след осъществената аутопсия е сложено умозаключение, че се отнася за " стомашна перфорация с последвал разпръснат перитонит ". Веднага плъзват клюки че е токсичен, изказани дори от брачната половинка му: " Един котленец е турил диамантен прахуляк в кафето му и Захари умира от скъсване на червата ". Една от съществуващите версии е, че е станал жертва на подмолните игри на княз Фердинанд. Според друга - че е токсичен по заповед на съветския император Александър III. През 1978 година патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, с цел да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението че ръководителя на Народното събрание е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица. По гледище на брачната половинка на Захари Стоянов тленните остатъци на брачна половинка й са заровени в град Русе. На погребалната гала не са били позволени поданици на Котел и Медвен заради боязън от сбивания и безредици. В наши дни тленните му остатъци са преместени в
Пантеона на възрожденците в Русе
където са заровени още 38-има известни българи, измежду които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други. В специфичен погребален лист във връзка гибелта на Захарий Стоянов, публикуван на 6 септември 1889 година, с изключение на съболезнователните телеграми до околните на покойника в материал, описвайки житейския му и обществено-политически път се споделя: " Еот непретенциозен поборник до ръководител на Народното събрание, от съвсем необразован пастир от Медвен до пръв български публицист и журналист... ".
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ