Децата са твърдо против втория ми брак. Дори ми поставиха ултиматум: или те, или любимият ми
Съпругът ми умря преди две години. Сега съм на четиридесет и шест, имам две възрастни деца – наследник и щерка. Елена към този момент има свое семейство, а Сашо живее с мен.
Преди половин година започнах сантиментална връзка с сътрудник, само че не смеех да кажа на децата си. Иван в никакъв случай не е имал семейство, тъй като посвети цялата си младост на кариерата си, а в този момент осъзна, че му липсва обичан човек до себе си.
Той е заслужен, добър и великодушен човек. С една дума, даже не мога да бленувам за по-добър сътрудник.
Наскоро Иван ми предложи брак. Отначало се зарадвах, тъй като доста го обичах, само че след това си помислих – това вярно ли е от морална позиция? Минаха единствено две години от гибелта на брачна половинка ми, а аз към този момент се бракосъчетавам?
Изглежда грозно! Страхувам се, че няма да мога да избегна осъждането от приятелите си.
Но въпреки това, толкоз ли ми е значимо какво мислят другите?
Разбира се, доста съм тъжна за гибелта на първия ми брачен партньор. Цяла година го оплаквах, място не си намирах, всеки ден идвах на гроба му. Моите премеждия обаче няма да върнат брачна половинка ми. Трябва да намериш сили да продължиш напред.
Дълго претеглях плюсовете и минусите и тогава взех решение – заслужавам да бъда щастлива!
От наслада хукнах да оповестя на децата положителната вест. Реакцията им обаче беше извънредно непредвидена.
След като изслушаха моя роман, децата дълго мълчаха, след което синът ми сподели:
„ Мамо, ти напълно ли си полудяла? За каква женитба приказваш? Как можеш въобще да мислиш за нещо друго, откакто няма и две години от гибелта на баща! Това е същинско изменничество! “
А след това дъщерята подхвана: „ Мамо, искам ти единствено благополучие, само че това е невероятно! Изобщо ли не обичаше татко ни?
От безмилостните думи на децат ми потекоха горчиви сълзи. След като даже фамилията ми не може да ме разбере, тогава какво да кажем за другите?
Наистина ли ще предам паметта на брачна половинка си, в случай че се омъжа в този момент?
И какво решение би било вярно в тази обстановка? Ако се опълчва на волята на фамилията си и се оженя, децата ми най-вероятно ще се отвърнат от мен. Ако напусна обичания си, тогава ще остана сама вечно.
Дъщеря ми обаче си има собствен живот, а синът ми също след година-две ще се ожени и ще се отдалечи от мен. И тогава какво? Ще ми звънят ли най-малко един път месечно и ще ме питат ли по какъв начин съм?
След това се пробвах да приказвам с децата няколко пъти, само че на вятъра. Те отстояват позициите си. Според тях би трябвало вечно да остана вярна на паметта на татко им.
Засега предложих на Иван да не бързаме със сватбата, като споделих, че времето ще сложи всичко на мястото си. Разбира се, той се съгласи, само че разбирам, че няма да желае да чака постоянно. Вече не сме деца, с цел да се крием в ъглите.
И по какъв начин да убедя децата си, че съм права? Не желаят ли майка им да е щастлива? Може би са прави и аз нещо не разбирам? Моля, посъветвайте ме какво да върша.
