Съпругът ми и аз имаме свои деца – двама любими

Съпругът ми и аз имаме свои деца – двама обичани сина, само че постоянно сме желали да имаме и щерка. Лекарите обаче ми не разрешиха да раждам. Предишните ми две бременности бяха доста сложни.

А трети път нещастието не можеше да бъде избегната. И аз, и детето можехме да умрем. И нямахме никакви гаранции, че ще се роди щерка.

Помислихме известно време и по-късно взехме решение да си осиновим – това беше вярното решение. Имаме задоволително пари, къщата ни е просторна и нямаше да има проблем да бъдем определени за осиновители.

Известно време посещавахме специфични курсове, където учат осиновителите по какъв начин да се държат с осиновени деца. А откакто събрахме нужните документи, започнахме да я търсим. Нашата щерка.

И тогава се случи нещо любопитно. Моя другарка таман бе родила момиченце, отидох да я посетя и започнахме да си приказваме. Тя ми сподели, че когато е била в родилния дом, е видяла там момиче, от което са се отказали.

Изглеждало напълно обикновено момиче, само че имало здравословни проблеми: има слаб слух и единият крайник бил по-къс от другия. Накратко, ще й бъде мъчно в сиропиталището. И няма гаранции, че някой ще я осинови.

Прибрах се у дома и описах на брачна половинка си за своята аудиенция в болничното заведение и за въпросното бебе. На сутринта брачният партньор ми ми написа известие: „ Хайде да вземем това момиче “.

Веднага отидох в родилния дом, като помолих да не пристигам в този ден на работа.

Момичето беше в патологията. Все още не беше изпратена в сиропиталището. Първоначално ни отхвърлиха да я забележим, само че шефката инцидентно минаваше и чу диалога ни, до момента в който се опитвахме да убедим сестрата. Тя даде зелена светлина и ни заведе при детето.

Момиченцето се оказа доста едва, мъничко, толкоз набръчкано, само че знаете ли кое бе най-интересното – към този момент ни се струваше, че е нашата щерка, още щом я видяхме.

Съпругът ми, скала мъж избухна в сълзи, когато я видя.

Взехме щерка си напряко от родилното. Тя прекара дълго време там. Успяхме да разгадаем всички правни проблеми и въпроси. Меидцинският личен състав ни изпрати със сълзи на очи. Прегръщаха ни и ни разцелуваха. Благодариха ни за положителното дело.

Днес нашето момиче е към този момент на 7 години, посещава постоянно учебно заведение и е във втори клас. Тя ни обича, а ние знаем, че си ни е като родно дете.

Отглеждането й не ни затруднява. Само й купихме специфични обувки, с цел да създадем ходенето й по-удобно. Също и слухов уред.

Дъщеря ни пораства като харизматично момиче. Много общителна и другарски настроена. Намери си другари. И в никакъв случай не сме съжалявали, че я осиновихме.

Оттогава няма и ден, в който да не сме признателни на Бог, че ни я изпрати. Няма и ден, в който да не сме щастливи, че спасихме една почтена орис. А тя сбъдна нашата фантазия.