Отчуждение, отчаяние, самота… Погледът на Малин Кръстев към пандемиите на съвремието |
Само ден преди да виждам „ Като трохи на прозореца “ с процъфтяващ другар си говорихме за златните момчета и девойки на 90-те. Тези, които разюздано време - времето на по този начин наречения преход, позлати. Тези които от нищото натрупаха положения за десетки, а някои и за стотици милиони. Тези, по които елементарният жител въздиша. Които му се костват галеници на ориста, недостижими щастливци. Какво в действителност направи времето със златните момчета и девойки? Какво се случва в живота им през днешния ден? За това приказвах с приятеля си. Много от тях той познава персонално. В разказите му постоянно присъстваше тематиката за загуба на житейски смисъл. За комплициране и давене в алкохол. Давене до степен, при която даже алкохолът към този момент е станал безвкусен. Вече е спрял да опиянява. В разказите му имаше истории за погубени фамилии, за отчуждение, за самозагубване в суети, за самотност и … значително горест. Гледайки в Младежкия спектакъл постановката „ Като трохи на прозореца “, режисирана от Малин Кръстев, си спомних този диалог. Замислих се. След като тези пандемии на модерния свят не прескачат даже финансово най-обезпечените, би ли могъл да се опази от тях редовият жител?
Вероятно и Нийл Саймън е имал сходни наблюдения, когато е писал „ Като трохи на прозореца/The Gingerbread Lady “. Той е прочут най-вече с комедиите си, пожънали блестящи триумфи на Бродуей. С „ Като трохи на прозореца “ навлиза в трагичния род. Пиесата дебютира в Plymouth Theatre на Бродуей в края на 1970 година Саймън безпощадно разкрива отчуждението, отчаянието и самотата, превземащи объркания актуален човек. Тези заболявания на модерността, плъзнали като пандемии. Болестите на модерността, върлуващи към този момент и у нас. А квалифициран ли е някой за срещата с тях? Всъщност животът през цялото си продължение ни готви. Въпреки това значително биват повалени. В постановката има емблематичен миг. Това е моментът, в който една изгубила посока и надзор върху живота си майка засрамено признава, че седемнадесетгодишната ѝ щерка я превъзхожда по … зрялост. Отчаяно споделя на детето си: „ Когато порасна, желая да стана като теб! “
Саймън се интересува най-много от светогледа на объркания, който съвремието е оплело в суети. От светогледа на оня, на който съвремието не е разрешило да порасне. Който по този начин и не развива качества и полезности за лично равновесие. За който възприятието за отговорност си остава неясен, плашещ мираж. Който все в миналото потегля след алкохола като лек против вътрешна какафония. Алкохолът замъглява. Замъглява, само че не спасява… Натежава. Повлича в бездъние…
Нийл Саймън употребява за търсенията си трима уплашени, безпътни нюйоркчани. Главната героиня Ив е алкохолизирана кабаретна певица, изгубила вяра за професионален триумф и персонално благополучие. Завръща се в дома си от терапия против алкохолна взаимозависимост. Очаквана е от приятелят си Джими, който е гей. Точно в този миг Джими е под въздействието на боязън от опцията да загуби роля в театрална режисура, от която зависи препитанието му. Да посрещне Ив идва и свръхсуетната ѝ другарка Тоби. Тоби пък под паника се опасява от стареенето. Всячески прикрива белезите му. С духовити разговори Нийл Саймън изследва взаимоотношенията сред тримата. Показва какъв брой самотни и отчуждени един от различен си остават - от началото до края. Колкото и да търсят непосредственост в интимни закачки, всеки от тях остава изолиран в личен свят, в лично комплициране. Когато се появява дъщерята на Ив, се появява и вяра за ново начало. Седемнадесетгодишната свежарка е сламка, за която Ив може да се хване. Сламка, с чиято помощ може да се измъкне. Оказва се неспособна. Нито осъзнава, нито употребява шанса. Оставя алкохолът да я завлече на дъното.
Класни артисти оправдават упованията. Светослав Добрев в ролята на хомосексуалиста Джими е впечатляващ. Не по-малко Силвия Лулчева и Станка Калчева в техните образи… За себе си открих артиста Малин Кръстев преди петнайсетина години в „ Другият човек “ от Пьотр Гладилин. Дуетът му с Койна Русева е паметен. Самият Гладилин е плакал на представлението им. Заявил е, че е най-хубавата режисура по текста му от играните в цяла Европа. Сега имах удоволствието да беседвам с Малин в ролята на режисьор.
Когато си се захванал с режисурата на „ Като трохи на прозореца “ концепцията е била да се възроди пиеса, която в предишното към този момент е играна на сцената на Младежкия спектакъл. В предходната версия си взел участие в ролята на Лу Танър – младия ухажор на Ив. Установяваш обаче, че в нея соццензорите необмислено са рязали действието и разговорите.
Срещата ми с този текст беше още като млад артист в Младежкия спектакъл, когато Николай Бинев направи неговата режисьорска версия върху него. Тогава постановката се споделяше „ Джин и медени питки “. Преди нас в Младежкия спектакъл Банко Банков е поставял този текст. Ролята на Ивлин Мейра е играла Домна Ганева. В постановката на Николай Бинев той играеше ролята на Джими, Ивлин Мейра играеше Илка Зафирова, а самата Станка Калчева, която в този момент играе ролята на Ивлин Мейра тогава играеше Тоби. Самият аз играех младият ухажор Лу Танер, а в ролята на дъщерята беше Ангелина Славова. В следствие, когато се наложи аз да посегна към този текст, се оказа, че заглавието е съвсем непреводимо и неадаптивно за българския плакат, тъй като „ The Gingerbread Lady “ като идиом в британския значи даже нимфоманка. Когато Влади Люцканов започва по този начин наречената стратегия „ RE: “, която с нови режисьори и артисти дава нов живот на паметни постановки на Младежкия спектакъл, той самият ми предложи да посегна към този текст. Тогава - в действителност това, бе повода да открием целостта на текста.
Намерихме пиесата на британски – Силвия Лулчева съумя да я поръча от Америка. Тогава с смут установихме, че от 72 страници текст ние сме играли едвам 36… В политическата обстановка на оня див комунизъм цензурата е наложила много съкращения и корекции и в характера на персонажите, и в сцените - като изказ на героите, като биография на героите и т. н. Това за мен бе голямо наслаждение: да мога да възкреся тази пиеса на сцената на Младежкия спектакъл в нейната целокупност. Поклон към предните две постановки – най-много към тази в която аз участвах под режисурата на Николай Бинев. Той там играеше ослепително и за ролята си получи Аскер. След толкоз години в Младежкия спектакъл актьорите, които избрах за моята режисура, мисля, че са безусловно на мястото си. Всеки със своя изминат житейски път и насъбран опит.
При такова съвършено систематизиране ми беше доста елементарно да слага тази пиеса.
Пиесата е пропита с горест – да не кажа безизходност. Не ти ли се искаше да се възползваш от режисьорска независимост и да спасиш Ив? Тя въпреки всичко е първообраз на обезверен, уединен човек, а такива виждаме в последно време от ден на ден към нас.
Има стройна драматургична структура, от която режисьорът мъчно може да избяга – изключително в подобен вид пиеса. Тя до някъде е биографична. Самият Нийл Саймън е бил доста непосредствен със фамилията на Лайза Минели и най-много с нейната майка Джуди Гарланд. Тази персонална история е повлияла доста написването на този текст. Не смятам, че Ивлин Мейра е изгубена. По-скоро с държанието си тя стачкува против всичко – даже против това да остарее. Своето освобождение, своя късмет за живот, вижда в последната сцена с щерка си. Мисля, че в пиесата по Чехово са разпределени и хуморът, и тъгата, и нещастието на едни хора. Шансът да задържиш живи персонажите е точно в това – да ги задържиш в тяхната целокупност и компактност. Да, те са раними, парадоксални, смешни, само че редом с това носят и своята трагика и възприятие за комизъм. Това, което сме всички ние в живота. За мен бе значимо да видя по какъв начин едни на пръв взор новобранци се крепят, намират смисъл за живеенето си през острия език, през възприятието си за комизъм и това, че са вкопчени един в различен в желанието да оцелеят.
Има една доста хубава сцена сред Ивлин Мейра и Джими, където той споделя: „ И на следващия ден миличка ще оцелеем. Още един ден. И на следващия ден е ден. Спокойно! “. В това има – да, и болежка, и обезсърчение, само че има и „ хвани се! “, „ с теб съм! “, „ можем! “, „ към момента можем да продължим! “ Това беше значимо за мен. Важно режисьорът по този начин да води персонажите си, че всеки фен в салона да може да припознае себе си, свои болки, свои случки, свои познати, проблеми, с които се е сблъсквал – със личното си его. Тогава една пиеса вълнува – когато зададеш на фена верните въпроси посредством персонажите. Когато успееш да го провокираш да преживее или да си напомни някоя болежка, свои дефекти. Или пък в този комплициран свят, търсейки доста отговори на нещата, да му дадеш и отговор, в случай че би трябвало. С тези хора, с тези персонажи, с тяхната история човек от време на време намира ключ за личния си живот.
За авторския си театър „ Семеен албум ” получи огромно самопризнание като драматург - Аскеер през 2015 година и Икар през 2016 година Знам, че имаш още подготвени драматургични текстове. Кога ще ги забележим на сцена?
Много комплицирано е да отговоря сега на този въпрос. Оказа се огромен проблем това, че пиша. Може би е огромен проблем за всички тези, които се прехранват с това. С времето, от 2015-16 година насам се чудя за какво изобщо са ми дали тези награди, в случай че „ Семеен албум е написана “ 1996 година и 16 година тя чакаше своята премиера. Навсякъде беше отхвърляна като словесна миниатюра. Ескиз и какво ли не беше именуван този текст. Много хора надали не не имаха вяра, че от това нещо може да стане спектакъл. Да, имам няколко други текста. Единия представихме даже на Аполониа, пиесата ми „ Кевън “. Не виждам сега някакво любознание, да вземем за пример някой да ми се обади – за каквото и да било. Така де. Георги Господинов преди време ми сподели, откакто получих премиите:
– Внимавай! От тук натам те те унищожиха. Те повече няма да те пуснат.
И аз му споделих:
– Добре бе, Георги, за какво?
– Ами тъй като бъркаш в непозната каца – каца, от която се хранят други хора…
И може би по този начин става в тази държавичка. 16 години чаках за „ Семеен албум “. Ще се опитам в идващите години въпреки всичко да осъществявам „ Кевън “, да осъществявам „ Защото е студено “, което е в памет на Коко Азарян – моя акомодация върху пиеси на Чехов. Дай Боже и пиесата „ Зимна нощ “, както и това, което сега се пробвам да довърша, пиесата ми „ Кататония “, която е с двама души – мъж и жена. Също ми е доста любопитно и желая да я довърша. Не знам, последните две години не съм написал и едно изречение. Някаква всеобща незаинтересованост, нервност и болежка около цялата тази пандемия някак си настана. Като че ли не мога да успокоя мислите си от това друго, което ми се случва и в работата и в живота – целия този стрес, на който сме подложени, с цел да мога да довърша „ Кататония “. Надявам се това да стане някак си. Телецът в мен нормално знае да чака - и чака умно. Та виждам да дочакам оня момент, в който ще видя осъществени тези текстове на сцена.
Да пишеш или да режисираш спектакъл ти е по-любимо занятие? За актьорската част не запитвам, тъй като е видно, че тя ти е най-любима.
Аз не одобрявам себе си като режисьор. По-скоро се пробвам да слага с сценичен език някакви текстове. Имаме задоволително огромни режисьори, които могат да се титулуват с тази специалност. Аз не съм един от тях. Да, случвало ми се е и в работата със студенти, и в студията, и като помощник на Ивайло Христов в НАТФИЗ да протягам ръка към драматургични текстове и да ги осъществявам. Единствено съм имал по-голямо самочувствие и най-добре съм се чувствал, когато поставях „ Семеен албум “, тъй като познавах всяка секунда – какво би трябвало да стане на сцената. Знаех във всяка една секунда, какво би трябвало да се случи.
Иначе нямам това самочувствие и не мисля, че върша някакъв добър режисьорски спектакъл. Да, по-любопитно ми е да пиша. Някак си повече се развличам, тъй като го раждам сега. Режисьорската специалност някак си ми е много самотна – долу самичък в салона. Действащ човек съм, мъчно мога да седнал съм на едно място. Затова избирам да си остана артист. Да, случва ми се, слагам някакви текстове с моя усет за спектакъл, с моето чувство за спектакъл. За мен това е значимо: почтено и почтено да опиша една история, без искания, без желанието да блесна с някаква постановка. Така че не се схващам толкоз като режисьор - както и като драматург. По същия метод - с познанията ми за спектакъл и чувството ми за темп и разговор - се пробвам да отпуша съзнанието си и да го оставя то единствено да се излее. Това е необикновен тип илюзия – писането. По-уютно ми е, по-спокойно ми е, когато си пиша и виждам, по какъв начин се ражда всичко в съзнанието ми и по-късно се трансферира върху белия лист.
Като артист си работил с доста режисьори. От кой си научил най-вече за своята работа като режисьор?
Естествено, че съм съумял да се срещна с огромна част от водещите режисьори – и сега, и в близкото минало. Хора, от които най-вече съм взел, е отношението на Леон Даниел към действения разбор и метода, по който може да разчете всяка една обособена сцена и всеки един биографичен миг от облика. Наистина гениално го правеше. От великия Коко Азарян съм натрупал освен опит като артист. Срещата ми с него ме научи постоянно да диря парадокса, непредвиденото – даже като решения за персонаж, като решения за сцена, като насочна точка към дадена акция на сцената, към обещано деяние.
Мисля, че те двамата по някакъв метод са ми формирали усета за спектакъл. В представленията, които преструвам се пробвам да си спомня - и тялото ми, и сетивата ми – по какъв начин биха го създали те двамата, по какъв начин биха постъпили с този текст, каква насочна точка биха могли да имат. Също по този начин, в годините доста съм се предизвикал от театъра на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Също доста съм работил с тях. От тях доста неща съм си взел, доста неща нося в себе си. Срещата ми с тях е голяма провокация за артиста. Да не приказваме, че работата ми с Теди Москов – един различен талант и другар, също ме е предизвикала. Много одобрявам това, което прави Теди, нещо доста комплицирано като изказ, като ритмика, като въображение. Аз съм благополучен човек, че съм съумял да видя тези хора. От тях съм взел доста. Не мога да кажа моята постановка каква е и какво бих могъл да бъда. По-скоро даден текст отключва кодове, през които аз съм минал посредством тези огромни режисьори. Това ми оказва помощ по-лесно да разграфя текста, да поема напред, да диря ключове и ходове за реализацията на текста.
Смяташ ли че работата в шоубизнеса може да промени стила и чувствеността на сценичен режисьор? Можеш ли да си представиш да режисираш шоупрограма? И най-после, какви са проектите на режисьора Малин Кръстев за бъдещето?
Не мога да си показва аз да дирижирам шоупрограма, тъй че не знам, какво бих могъл да отговоря на това. За край мога да кажа, че сега съм в следващите подготовки на една пиеса на Ясмина Реза под режисурата на Бина Харалампиева в Малък градски спектакъл „ Зад Канала “ с превъзходните сътрудници Светлана Янчева, Василена Атанасова, Мария Каварджикова, Владо Пенев. Премиерата би трябвало да е в средата на февруари. Много комплициран, бих споделил и елитарен текст, който би трябвало добре да разчетем и създадем. В позиция съм на артист, за което се веселя. Все още разчитаме пиесата на маса и се опитваме да се нагодим към персонажите. Това е за изтичащата година, което ми следва.
Иначе извадихме премиера на „ Лято и пушек “ на Тенеси Уилямс и другото, в което феновете могат да ме видят – още веднъж са постановки на Малък градски спектакъл „ Зад Канала “ – е постановката на Теди Москов „ Аз обичам, ти обичаш, тя обича “. Също в постановката на Бина Харалампиева „ Зимата на нашето неодобрение “, постановката на Стоян Радев „ Кой се бои от Виржиния Улф “. Заповядайте на спектакъл! Ще се веселя да се забележим. Пък в случай че направя или напиша нещо положително и то излезе, ще се похваля.
Вероятно и Нийл Саймън е имал сходни наблюдения, когато е писал „ Като трохи на прозореца/The Gingerbread Lady “. Той е прочут най-вече с комедиите си, пожънали блестящи триумфи на Бродуей. С „ Като трохи на прозореца “ навлиза в трагичния род. Пиесата дебютира в Plymouth Theatre на Бродуей в края на 1970 година Саймън безпощадно разкрива отчуждението, отчаянието и самотата, превземащи объркания актуален човек. Тези заболявания на модерността, плъзнали като пандемии. Болестите на модерността, върлуващи към този момент и у нас. А квалифициран ли е някой за срещата с тях? Всъщност животът през цялото си продължение ни готви. Въпреки това значително биват повалени. В постановката има емблематичен миг. Това е моментът, в който една изгубила посока и надзор върху живота си майка засрамено признава, че седемнадесетгодишната ѝ щерка я превъзхожда по … зрялост. Отчаяно споделя на детето си: „ Когато порасна, желая да стана като теб! “
Саймън се интересува най-много от светогледа на объркания, който съвремието е оплело в суети. От светогледа на оня, на който съвремието не е разрешило да порасне. Който по този начин и не развива качества и полезности за лично равновесие. За който възприятието за отговорност си остава неясен, плашещ мираж. Който все в миналото потегля след алкохола като лек против вътрешна какафония. Алкохолът замъглява. Замъглява, само че не спасява… Натежава. Повлича в бездъние…
Нийл Саймън употребява за търсенията си трима уплашени, безпътни нюйоркчани. Главната героиня Ив е алкохолизирана кабаретна певица, изгубила вяра за професионален триумф и персонално благополучие. Завръща се в дома си от терапия против алкохолна взаимозависимост. Очаквана е от приятелят си Джими, който е гей. Точно в този миг Джими е под въздействието на боязън от опцията да загуби роля в театрална режисура, от която зависи препитанието му. Да посрещне Ив идва и свръхсуетната ѝ другарка Тоби. Тоби пък под паника се опасява от стареенето. Всячески прикрива белезите му. С духовити разговори Нийл Саймън изследва взаимоотношенията сред тримата. Показва какъв брой самотни и отчуждени един от различен си остават - от началото до края. Колкото и да търсят непосредственост в интимни закачки, всеки от тях остава изолиран в личен свят, в лично комплициране. Когато се появява дъщерята на Ив, се появява и вяра за ново начало. Седемнадесетгодишната свежарка е сламка, за която Ив може да се хване. Сламка, с чиято помощ може да се измъкне. Оказва се неспособна. Нито осъзнава, нито употребява шанса. Оставя алкохолът да я завлече на дъното.
Класни артисти оправдават упованията. Светослав Добрев в ролята на хомосексуалиста Джими е впечатляващ. Не по-малко Силвия Лулчева и Станка Калчева в техните образи… За себе си открих артиста Малин Кръстев преди петнайсетина години в „ Другият човек “ от Пьотр Гладилин. Дуетът му с Койна Русева е паметен. Самият Гладилин е плакал на представлението им. Заявил е, че е най-хубавата режисура по текста му от играните в цяла Европа. Сега имах удоволствието да беседвам с Малин в ролята на режисьор.
Когато си се захванал с режисурата на „ Като трохи на прозореца “ концепцията е била да се възроди пиеса, която в предишното към този момент е играна на сцената на Младежкия спектакъл. В предходната версия си взел участие в ролята на Лу Танър – младия ухажор на Ив. Установяваш обаче, че в нея соццензорите необмислено са рязали действието и разговорите.
Срещата ми с този текст беше още като млад артист в Младежкия спектакъл, когато Николай Бинев направи неговата режисьорска версия върху него. Тогава постановката се споделяше „ Джин и медени питки “. Преди нас в Младежкия спектакъл Банко Банков е поставял този текст. Ролята на Ивлин Мейра е играла Домна Ганева. В постановката на Николай Бинев той играеше ролята на Джими, Ивлин Мейра играеше Илка Зафирова, а самата Станка Калчева, която в този момент играе ролята на Ивлин Мейра тогава играеше Тоби. Самият аз играех младият ухажор Лу Танер, а в ролята на дъщерята беше Ангелина Славова. В следствие, когато се наложи аз да посегна към този текст, се оказа, че заглавието е съвсем непреводимо и неадаптивно за българския плакат, тъй като „ The Gingerbread Lady “ като идиом в британския значи даже нимфоманка. Когато Влади Люцканов започва по този начин наречената стратегия „ RE: “, която с нови режисьори и артисти дава нов живот на паметни постановки на Младежкия спектакъл, той самият ми предложи да посегна към този текст. Тогава - в действителност това, бе повода да открием целостта на текста.
Намерихме пиесата на британски – Силвия Лулчева съумя да я поръча от Америка. Тогава с смут установихме, че от 72 страници текст ние сме играли едвам 36… В политическата обстановка на оня див комунизъм цензурата е наложила много съкращения и корекции и в характера на персонажите, и в сцените - като изказ на героите, като биография на героите и т. н. Това за мен бе голямо наслаждение: да мога да възкреся тази пиеса на сцената на Младежкия спектакъл в нейната целокупност. Поклон към предните две постановки – най-много към тази в която аз участвах под режисурата на Николай Бинев. Той там играеше ослепително и за ролята си получи Аскер. След толкоз години в Младежкия спектакъл актьорите, които избрах за моята режисура, мисля, че са безусловно на мястото си. Всеки със своя изминат житейски път и насъбран опит.
При такова съвършено систематизиране ми беше доста елементарно да слага тази пиеса.
Пиесата е пропита с горест – да не кажа безизходност. Не ти ли се искаше да се възползваш от режисьорска независимост и да спасиш Ив? Тя въпреки всичко е първообраз на обезверен, уединен човек, а такива виждаме в последно време от ден на ден към нас.
Има стройна драматургична структура, от която режисьорът мъчно може да избяга – изключително в подобен вид пиеса. Тя до някъде е биографична. Самият Нийл Саймън е бил доста непосредствен със фамилията на Лайза Минели и най-много с нейната майка Джуди Гарланд. Тази персонална история е повлияла доста написването на този текст. Не смятам, че Ивлин Мейра е изгубена. По-скоро с държанието си тя стачкува против всичко – даже против това да остарее. Своето освобождение, своя късмет за живот, вижда в последната сцена с щерка си. Мисля, че в пиесата по Чехово са разпределени и хуморът, и тъгата, и нещастието на едни хора. Шансът да задържиш живи персонажите е точно в това – да ги задържиш в тяхната целокупност и компактност. Да, те са раними, парадоксални, смешни, само че редом с това носят и своята трагика и възприятие за комизъм. Това, което сме всички ние в живота. За мен бе значимо да видя по какъв начин едни на пръв взор новобранци се крепят, намират смисъл за живеенето си през острия език, през възприятието си за комизъм и това, че са вкопчени един в различен в желанието да оцелеят.
Има една доста хубава сцена сред Ивлин Мейра и Джими, където той споделя: „ И на следващия ден миличка ще оцелеем. Още един ден. И на следващия ден е ден. Спокойно! “. В това има – да, и болежка, и обезсърчение, само че има и „ хвани се! “, „ с теб съм! “, „ можем! “, „ към момента можем да продължим! “ Това беше значимо за мен. Важно режисьорът по този начин да води персонажите си, че всеки фен в салона да може да припознае себе си, свои болки, свои случки, свои познати, проблеми, с които се е сблъсквал – със личното си его. Тогава една пиеса вълнува – когато зададеш на фена верните въпроси посредством персонажите. Когато успееш да го провокираш да преживее или да си напомни някоя болежка, свои дефекти. Или пък в този комплициран свят, търсейки доста отговори на нещата, да му дадеш и отговор, в случай че би трябвало. С тези хора, с тези персонажи, с тяхната история човек от време на време намира ключ за личния си живот.
За авторския си театър „ Семеен албум ” получи огромно самопризнание като драматург - Аскеер през 2015 година и Икар през 2016 година Знам, че имаш още подготвени драматургични текстове. Кога ще ги забележим на сцена?
Много комплицирано е да отговоря сега на този въпрос. Оказа се огромен проблем това, че пиша. Може би е огромен проблем за всички тези, които се прехранват с това. С времето, от 2015-16 година насам се чудя за какво изобщо са ми дали тези награди, в случай че „ Семеен албум е написана “ 1996 година и 16 година тя чакаше своята премиера. Навсякъде беше отхвърляна като словесна миниатюра. Ескиз и какво ли не беше именуван този текст. Много хора надали не не имаха вяра, че от това нещо може да стане спектакъл. Да, имам няколко други текста. Единия представихме даже на Аполониа, пиесата ми „ Кевън “. Не виждам сега някакво любознание, да вземем за пример някой да ми се обади – за каквото и да било. Така де. Георги Господинов преди време ми сподели, откакто получих премиите:
– Внимавай! От тук натам те те унищожиха. Те повече няма да те пуснат.
И аз му споделих:
– Добре бе, Георги, за какво?
– Ами тъй като бъркаш в непозната каца – каца, от която се хранят други хора…
И може би по този начин става в тази държавичка. 16 години чаках за „ Семеен албум “. Ще се опитам в идващите години въпреки всичко да осъществявам „ Кевън “, да осъществявам „ Защото е студено “, което е в памет на Коко Азарян – моя акомодация върху пиеси на Чехов. Дай Боже и пиесата „ Зимна нощ “, както и това, което сега се пробвам да довърша, пиесата ми „ Кататония “, която е с двама души – мъж и жена. Също ми е доста любопитно и желая да я довърша. Не знам, последните две години не съм написал и едно изречение. Някаква всеобща незаинтересованост, нервност и болежка около цялата тази пандемия някак си настана. Като че ли не мога да успокоя мислите си от това друго, което ми се случва и в работата и в живота – целия този стрес, на който сме подложени, с цел да мога да довърша „ Кататония “. Надявам се това да стане някак си. Телецът в мен нормално знае да чака - и чака умно. Та виждам да дочакам оня момент, в който ще видя осъществени тези текстове на сцена.
Да пишеш или да режисираш спектакъл ти е по-любимо занятие? За актьорската част не запитвам, тъй като е видно, че тя ти е най-любима.
Аз не одобрявам себе си като режисьор. По-скоро се пробвам да слага с сценичен език някакви текстове. Имаме задоволително огромни режисьори, които могат да се титулуват с тази специалност. Аз не съм един от тях. Да, случвало ми се е и в работата със студенти, и в студията, и като помощник на Ивайло Христов в НАТФИЗ да протягам ръка към драматургични текстове и да ги осъществявам. Единствено съм имал по-голямо самочувствие и най-добре съм се чувствал, когато поставях „ Семеен албум “, тъй като познавах всяка секунда – какво би трябвало да стане на сцената. Знаех във всяка една секунда, какво би трябвало да се случи.
Иначе нямам това самочувствие и не мисля, че върша някакъв добър режисьорски спектакъл. Да, по-любопитно ми е да пиша. Някак си повече се развличам, тъй като го раждам сега. Режисьорската специалност някак си ми е много самотна – долу самичък в салона. Действащ човек съм, мъчно мога да седнал съм на едно място. Затова избирам да си остана артист. Да, случва ми се, слагам някакви текстове с моя усет за спектакъл, с моето чувство за спектакъл. За мен това е значимо: почтено и почтено да опиша една история, без искания, без желанието да блесна с някаква постановка. Така че не се схващам толкоз като режисьор - както и като драматург. По същия метод - с познанията ми за спектакъл и чувството ми за темп и разговор - се пробвам да отпуша съзнанието си и да го оставя то единствено да се излее. Това е необикновен тип илюзия – писането. По-уютно ми е, по-спокойно ми е, когато си пиша и виждам, по какъв начин се ражда всичко в съзнанието ми и по-късно се трансферира върху белия лист.
Като артист си работил с доста режисьори. От кой си научил най-вече за своята работа като режисьор?
Естествено, че съм съумял да се срещна с огромна част от водещите режисьори – и сега, и в близкото минало. Хора, от които най-вече съм взел, е отношението на Леон Даниел към действения разбор и метода, по който може да разчете всяка една обособена сцена и всеки един биографичен миг от облика. Наистина гениално го правеше. От великия Коко Азарян съм натрупал освен опит като артист. Срещата ми с него ме научи постоянно да диря парадокса, непредвиденото – даже като решения за персонаж, като решения за сцена, като насочна точка към дадена акция на сцената, към обещано деяние.
Мисля, че те двамата по някакъв метод са ми формирали усета за спектакъл. В представленията, които преструвам се пробвам да си спомня - и тялото ми, и сетивата ми – по какъв начин биха го създали те двамата, по какъв начин биха постъпили с този текст, каква насочна точка биха могли да имат. Също по този начин, в годините доста съм се предизвикал от театъра на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Също доста съм работил с тях. От тях доста неща съм си взел, доста неща нося в себе си. Срещата ми с тях е голяма провокация за артиста. Да не приказваме, че работата ми с Теди Москов – един различен талант и другар, също ме е предизвикала. Много одобрявам това, което прави Теди, нещо доста комплицирано като изказ, като ритмика, като въображение. Аз съм благополучен човек, че съм съумял да видя тези хора. От тях съм взел доста. Не мога да кажа моята постановка каква е и какво бих могъл да бъда. По-скоро даден текст отключва кодове, през които аз съм минал посредством тези огромни режисьори. Това ми оказва помощ по-лесно да разграфя текста, да поема напред, да диря ключове и ходове за реализацията на текста.
Смяташ ли че работата в шоубизнеса може да промени стила и чувствеността на сценичен режисьор? Можеш ли да си представиш да режисираш шоупрограма? И най-после, какви са проектите на режисьора Малин Кръстев за бъдещето?
Не мога да си показва аз да дирижирам шоупрограма, тъй че не знам, какво бих могъл да отговоря на това. За край мога да кажа, че сега съм в следващите подготовки на една пиеса на Ясмина Реза под режисурата на Бина Харалампиева в Малък градски спектакъл „ Зад Канала “ с превъзходните сътрудници Светлана Янчева, Василена Атанасова, Мария Каварджикова, Владо Пенев. Премиерата би трябвало да е в средата на февруари. Много комплициран, бих споделил и елитарен текст, който би трябвало добре да разчетем и създадем. В позиция съм на артист, за което се веселя. Все още разчитаме пиесата на маса и се опитваме да се нагодим към персонажите. Това е за изтичащата година, което ми следва.
Иначе извадихме премиера на „ Лято и пушек “ на Тенеси Уилямс и другото, в което феновете могат да ме видят – още веднъж са постановки на Малък градски спектакъл „ Зад Канала “ – е постановката на Теди Москов „ Аз обичам, ти обичаш, тя обича “. Също в постановката на Бина Харалампиева „ Зимата на нашето неодобрение “, постановката на Стоян Радев „ Кой се бои от Виржиния Улф “. Заповядайте на спектакъл! Ще се веселя да се забележим. Пък в случай че направя или напиша нещо положително и то излезе, ще се похваля.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ