Сам вкъщи – дори и вкъщи детето не винаги е

Сам у дома – даже и у дома детето не постоянно е в сигурност. За да бъде оставено единствено, то би трябвало да познава всички електроуреди, да няма достъп до рискови субстанции, оръжие, алкохол, да не се надвесва над отворени прозорци. Трябва да му се и обаждаме на някакъв неравномерен период от време или да помолим някой, на който имаме доверие, да го наглежда. То би трябвало да има написано на видно място всички значими телефонни номера – пожарна работа, полиция, близки, родственици. Всичко, което го тревожи, е мотив за такова позвъняване, най-малко на нас, в случай че не е незабавен случай.

Страхът не е заплашителен. Особено важи това за момчетата, които от дребни са приучавани да бъдат „ същински мъже ”, супергерои и въобще всевъзможни безстрашни създания. Напротив – същинският воин познава и приема страха, тъй като той му оказва помощ да оцелява. Ако детето се усеща застрашено, дано да е свободно от угризения и да бяга с цялостна мощ или да крещи, в случай че е належащо. Мъжеството се крие и в ранното чувство на заплахата и съответната реакция.Стоическото безмълвие не го прави по- огромен мъж, а в противен случай – може да заплашва живота му. Страхът не е мотив за позор, както внушават всякакви приказки и филмчета, а средство за оцеляване.

Адът, това са другите– несъмнено най- огромната заплаха са непознатите хора и всички ужасни неща, които могат да сторят на детето ни. В връзките с непознати има и няколко момента, които не са ясни на детето, а ние одобряваме за даденост:

• Кой тъкмо е чужд? То непрекъснато ни вижда с непознати ( и за него, и за нас ), с които ние свободно поддържаме връзка. Така че непознатият на пръв взор за него не е безусловно неприятен, би трябвало да му разбираем какво влагаме в тази дума. Непознатият, с който то не трябва да приказва, е този, който най- общо желае да направи нещо неприятно с него – да го нарани, води от нас. Такъв човек би го заговорил само, когато детето е единствено. Затова – в никакъв случай да не приказва с чужд, в случай че ние не сме наоколо, или някой, който познава. То даже не трябва да споделя „ мама ми не разрешава да приказвам с непознати ”. Лошият чужд нормално предлага сладкиши, някаква игра, да прегледа някоя нашумяла софтуерна джаджа, предлага да се разходят до сякаш близко място, да намерят дружно сякаш загубен домакински любим. Детето не трябва да приема никакво предложение от чужд човек, даже и да има към този момент някакъв диалог посред им, даже и да ни е виждало да приказваме с този човек. Входната врата да не се отваря под никакъв претекст, в случай че детето е единствено, с изключение на при пожар. По телефона се приказва единствено с близки и даже и на тях да не споделя, че е единствено.

• Какво е положително и какво е неприятно допиране? Без позор, детето би трябвало да знае, че има зони по тялото му, които единствено мама и лекарят, и то в нейно наличие, допира. Ние също би трябвало да съблюдаваме избран граници в това отношение. Пошляпването по дупето на една възраст е задявка, на друга – причина на стеснение. Прегръдката е положително допиране, в случай че е през раменете и за малко, само че притискането не е. Целувките са допустими по бузата и то сред родственици и близки другари на идентична възраст. Ако детето не познава личното си тяло, то не би имало възприятие за нередността на едно допиране и може въобще да не ни алармира, че е имало такова.

И когато приказваме с детето за неговата персонална сигурност, би трябвало да сме спокойни, а не в суматоха и параноя, да се пазим от крайности. Това е част от живота, която то би трябвало да познава, а не мотив за нов, само че изцяло непотребен боязън. Нека оставим страстите на майка- орлица встрани и да приказваме умерено и овладяно. Ако се случи да заварим нещо неправилно или детето да ни показа за такова, да не изпадаме в нервност и да се опитаме да проведем разговор, да похвалим наблюдателността му и обстоятелството, че ни е споделило. Колкото и да е мъчно в този миг, тъй като нормалната родителска реакция е пестник, прегръдка и рев. Тоест нищо градивно за сега.

Да, не можем да пазим детето до дъно и да не се отделяме в никакъв случай от него. Не можем и не би трябвало. Това, което можем е, да го научим да се грижи за себе си, когато нас към този момент ни няма неразделно до него. Именно това, а не непрекъснатото бдене над него ни прави угрижен и виновен родител.Продължава: Майчини паники - I