Саладин – султанът на Близкия изток, който преживя два кръстоносни похода
Саладин или Салахадин, остава в историята като един от най-важните и авторитетни мюсюлмански султани на Египет и Сирия. Освен това не просто показва умения за воденето на една война, той потвърждава, че нищо не може да се опре против западните армии. Успява да завземе Йерусалим през 1187 година и по-късно да спре следващия кръстоносен поход. Освен познанията във войната, това е персона, която познава и дипломацията като оръжие. Една от запазените марки в това отношение е предлагането за свещена война против неверниците. Сред съперниците си остава прочут с умеенето да бъде въздържан, рационален, великодушен и даже да демонстрира необикновено благородство, което до този миг не е известно на запада.
Това умеене го слага в центъра на вниманието през идващите епохи и даже до през днешния ден продължава да е една от най-известните фигури в Средновековието. Преди да почине в обичаните си градини в Дамаск през 1193 година, той оставя една ярка диря в историята. Историята го познава като Саладин, само че същинското му име е ал-Малик ал-Насир Салах ал-Дуня вал-Дин Абул Музафар Юсуф Ибн Шади ал-Кюрди, наследник на Аюб – прочут кюрдски наемник. Роден е през 1337 година в замъка Такрит на север от Багдад. Животът му ще стартира с усилени тренировки и опознаване на военните рангове, като през тях ще минава незабавно. Заедно с чичо си потегля на поход против Египет през 1169 година
Описват го като невисок мъж с кръгло лице, тъмна набола брада и постоянно будни и стреснати черни очи. Когато неговите родственици, държащи някои от най-важните постове в Египет умират и Ислямската страна стартира да се пропуква, той автоматизирано се афишира за правоприемник и резервира Египет. След взимането на Египет, насочва вниманието си към Сирия. През 1174 година съумява да превземе Дамаск и стартира да работи върху обединяването на мюсюлманския свят. Опитите му доближават до построяването на една по-стабилна коалиция, изключително във време, в което самостоятелните градове са прекалено много. Уменията му се свеждат до избор сред война и дипломация, като в допълнение построява в себе си облика на единственият заслужен човек, който да се изправи против християните. Това обаче никога не го тормози да води война и против мюсюлмани, принуждавайки даже Багдад да го разпознае като губернатор на Египет, Сирия и Йемен.
Алепо в никакъв случай не съумява да се превземе и се владее от сина на Нур ад-Дин – като той самият постоянно ще играе ролята на един необикновен бодил в окото, изключително откакто той ще бъде единственият му конкурент. Няколко пъти изпращат убийци, които да го отстраняват, само че това води единствено до опустошение на територии и плячкосване на територии. Използвайки роднините си, съумява да закрепи дипломацията до степен, в която изковава дипломатически направления. Най-важното е, че по пътя си съумява да завладее доста значими замъци по река Йордан и с това да постави завършек на западното въздействие в Близкия изток. Идва време за построяването му на роля, която ще го трансформира в харизматичен водач. Точно затова стартира да се акцентира възприятието му за правдивост и щедростта, която показва към мюсюлманите. През 1183 година съумява да превземе Алепо и по-късно да стартира да работи с египетската флота.
Докато западът се занимава с борбата за Йерусалим, той взема решение да удари замъка Керак. Дава на сина си ал-Афдал правото да се придвижи със своите сили напред към Акре, до момента в който той събира голяма войска от египтяни, сирийци и поданици на Алепо и Джазира. Франките, по този начин назовава всички западни бойци, събират своите сили и двете армии се срещат в Хатин. Първоначално западните сили отивали да вдигнат блокадата в Тибериас, само че за зла неволя се оказали изправени пред нещо доста по-жестоко. На 3 юли 1187 година Саладин изпраща своите стрелци, които да атакуват от разстояние и след това да се отдръпват бързо. Високата скорост на нахлуване продължава да тормози франките, като един от мюсюлманските историци ще подсети, че флаговете с лъвове, са били толкоз добре окичени със стрели, че най-после замязяли на таралежи.
Саладин съумява да докара войска от близо 20 000 души. Неговият конкурент Гай Лусинян съумява да събере към 15 000 пехотни боеца и едвам 1300 рицаря. Друго главоболие е неналичието на вода, която съперника имал в обилие с помощта на камилските кервани, които постоянно осигурявали доставки. Ситуацията станала още по-лоша, откакто Саладин подрежда да се изгорят и сухите треви. След като пехотата се пречупва, обезверена и изморена от дългите преходи, кавалерията на франките се води от Реймънд от Триполи, който съумява да премине защитните линии на съперника, само че по този начин или другояче армията остава в клопката. Победата е за Саладин, освен това против най-голямата събирана войска на запада.
Кралят получава мразовит шербет като тип гостолюбие, само че всички останали като Рейнълд от Шатийон, не се радва на тази орис, той е погубен за непрекъснатите набези над мюсюлмански кервани. Рицарите, известни като особени фанатици, за които никой няма да заплати откуп, са екзекутирани. През септември 1187 година Йерусалим няма съвсем никаква отбрана. Точно това е една изключително приятна премия за Саладин. Битката се трансформира в кръвопролитие, като множеството християни са изплатени или изпратени за плебеи. Източните православни християни получават правото да останат в града, като огромна част от църквите се трансформират в джамии. Единствено божи гроб не се трансформира и не се допира. От всички завоювани градове, единственият със западно въздействие в Близкия изток е Тир в Ливан.
Султан Саладин освен съумява да се затвърди като водач на мюсюлманите, той бързо наема и двама библиографисти, които да записват делата му. Позволява на своите губернатори на провинции също да се радват на тази популярност, забавното е, че Саладин рядко се вълнувал от благосъстояния, въпреки и да е спечелил доста такива. Дори след гибелта му, децата ще открият шепа злато и 47 дирхама сребро. На децата си постоянно отговарял, че за някои хора, златото имало цената на пясъка. През 1187 година папа Григорий III ще призове за още един кръстоносен поход и връщането на Йерусалим. Фредерик I Барбароса, кралят на Германия и Свещената Римска Империя, Филип II от Франция и Ричард I Лъвското сърце ще бъдат подготвени да се включат в борбата. Гай от Лузинян също се включва в борбите с дребна войска от 7000 пехотинеца и 400 рицаря.
С тези сили атакува град Акре през август 1189. Саладин съумява да задържи града, до момента в който не идват армиите на Филип и Ричард. Градът пада на 12 юли 1191 година франките съумяват да вземат към 70 кораба – огромна част от флотата на Саладин. Кръстоносците потеглят на юг към Йерусалим, до момента в който през целия път са унизени от армиите на Саладин. Една по-сериозна борба се оформя на 7 септември 1191 година Кръстоносците печелят сражението, само че жертвите от страна на мюсюлманите са извънредно малко. Осъзнавайки, че няма различен вид, Саладин изтегля войските си на безвредно разстояние. Загубите имат друга стойност, те се оказват един необикновен проблем за репутацията на водача си.
Това не го тормози изключително. Все отново тактиката на султана постоянно е една, да остави армиите да се изморят, а и като цяло до този миг нито една борба не се е водила в намерено стълкновение. Близкият изток предпочитал да води войни против всички останали, подлагайки на едно доста по-особено и мъчно тестване. Освен това нито един крал няма да остави своето царство без внимание за дълго, затова времето е на негова страна. Опитът на кръстоносците да стигнат до Йерусалим става на цената на безсилие, до момента в който Саладин просто чака. През 1192 година Ричард I получава доста малко за своите опити да пробие вражеската територия и взема решение да договаря за мир.
С приключването на Третия кръстоносен поход, Саладин не просто е съумял да играе с времето и да завоюва, само че и изрично остава водач в това стълкновение, постигайки всичко това с минималните старания. Така или другояче не съумява да се облече със идващите почести. На 4 март 1193 година умира, като се счита, че тогава е на възраст сред 55 и 56 години. Някои считат, че е умрял от безсилие, съществуват версии, че е бил повален от тиф, само че това е последният държател, който съумява да задържи мюсюлманите като едно цяло.
Неговата гибел води до разтрошаване на империята, която е градил, като тримата му синове са подготвени незабавно да разграбят и поемат надзор. Единият взима Египет, другия избира Дамаск, а третият стартира да управлява Алепо. Отношенията с останалите емирства се резервират до известна степен. Династията съумява да издържи до 1250 година в Египет и до 1260 година в Сирия. Освен победи, султанът резервира и голям списък от литература. Впрочем, същият е доста по-богато от някои европейски източници.
Снимки: Wikipedia
