В квартала ни се появи тъжен дядо. Веднъж го заговорих и това промени съдбата ми…
С жена ми имаме магазинче. До него има скамейка, на която всеки ден взе да стои печален дядо. Очевидно бе, че не е пияч или безприютен, само че в никакъв случай не съм го виждал преди, макар че съм живял тук цялостен живот.
Той стоеше всеки ден, спираше всеки минаващ и молеше да му отделят единствено 30 минути от времето си.
Като всички останали и аз минавах около него всякога или се взирах в телефона си, или се правех, че не го виждам, или просто споделях, че нямам време.
Наистина нямам доста: семейство, работа, другари – разбирате защо приказвам.
Но неотдавна излязох на разходка, с цел да прочистя главата си. Дядото стоеше на същото място и гледаше всички с взор, в който се четеше, че безусловно би трябвало да поговори с някого.
Реших, че през днешния ден няма да го подмина и се приближих до стареца.
— Дядо, искаш да си поговорим ли, или имаш потребност от помощ?
— Трябват ми единствено трийсет минути от твоето време, а по-късно можеш да решиш по какъв начин да постъпиш– отговори старецът.
Усъмних се. От една страна, имах доста време, само че от друга, не желаех в действителност да чувам бълнуванията на стареца. След като помислих малко, взех решение, че от време на време би трябвало да изляза от зоната си на комфорт и отговорих, че съм подготвен да го изслушам.
— Ти си първият, който откликна – сподели дядото, обърна се и отиде до пейката, която се криеше в сянката на клена покрай площадката.
И аз, като залепен, се тътрех след него, мислейки си, че не трябваше да се забърквам в тази история.
Докато се разхождахме и просто седяхме, той продължи.
— Казвам се Димитър. На 87 съм, вдовец. Преди седем месеца умря жена ми, с която бяхме женени 63 години. Разхождахме се с нея в парка, когато се почувства зле и си отиде.
Старецът погледна някъде нагоре, усмихна се и замълча няколко минути. Слънцето стартира да свети по-ярко в очите му, спомените започнаха да се търкалят по кожата му във тип на сълзи, прониквайки в бръчките.
— Живяхме прелестен живот, само че Бог не ни даде деца. До последния миг се надявахме на знамение, което по този начин и не се случи и когато взехме решение, че е време да вземем дете от сиропиталище, ни оповестиха, че хора с първа и втора група неработоспособност не могат да вършат това. Разбира се, бяхме смутени, тъй като по това време и двамата към този момент бяхме съвсем на 50 години, само че яно ориста бе решила по този начин.
Старецът прекъсна монолога му, погледна сбръчканите си ръце и стисна кокалчетата на пръстите си. Дори ми се стори, че се срами.
Аз самият имам три деца и през днешния ден даже не мога да си показва какъв би бил животът ми без тях. На кого да го посветим, в случай че не на децата?
Мисля, че всеки има собствен отговор на този въпрос. Гледах деликатно събеседника си. Жал ми беше за него. Той продължи описа си.
— Над 30 години живяхме в цялостна естетика и в никакъв случай не сме повдигали тази тематика. Грижехме се един за различен и просто живеехме. И аз, и брачната половинка ми бяхме единствените деца в фамилиите си и загубихме родителите си от дълго време. Затова бяхме оставени на произвола на ориста и даже не мислехме какво ще последва. А след нейната гибел аз останах самичък. Да си дъртак не е елементарно.
И даже не приказвам за здравето или самотата, а за хората, които започнаха да се появяват в живота ми. Мислят си, че нищо не разбирам. Самият аз в миналото имах вяра, че хората в дълбока напреднала възраст губят мозъка си и въобще не схващат какво се случва към тях, само че това е илюзия. Просто отношението ни към този живот и полезностите се трансформират. И никой в никакъв случай няма да може да изясни на четиридесетгодишен мъж какво се случва на осемдесет и то тъй като той още не е подготвен. Но малко се отклоних и в този момент стигам до най-важното.
Той още веднъж се замисли, очевидно подбирайки верните думи.
— Не те попитах по какъв начин се казваш, скърбя.
— Петър.
— Петре, можеш да станеш и да си тръгнеш, само че апелирам те, вземи в този момент телефона ми, преди да ти кажа най-важното. Защото ще ти би трябвало време за мислене.
Той ми даде лист хартия с номер и неговото име върху него.
— Не съм безпаричен човек, имам апартамент и спестявания, само че няма на кого да ги оставя и не желая да ги давам просто по този начин.
Виждам пръстена на ръката ти, а преди няколко дни те видях с три деца, тъй че ти си тъкмо този, на който желая да оказа помощ. Може би ще ме сметнеш за подлудял дъртак, само че не желая да оказвам помощ на алкохолици и хора, които не си мърдат пръста, а единствено желаят. Мечтая да оказа помощ на някой, който се бори и живее самичък, а подарък под формата на апартамент и пари ще бъде прелестен бонуса> за работата и усърдието му. Готов съм да поема риска и да дам всичко в живота си, макар риска да остана на улицата, а в подмяна апелирам единствено да бъда другар на вашето семейство, да ме посещавате понякога, да играете шах и да ме каните на вечеря. Ако вашият апартамент е по-малък от моя или сте чартърен, можете да се преместите в моя, а аз ще се преместя във вашия. Искам да се усещам необходим.
Виждаше се че дядото беше извънредно компрометиран и му бе мъчно да изрече тези думи.
Някога той е бил мощен мъж, а в този момент трябваше да моли чужд да не го изоставя.
Разделихме се, откакто разменихме още няколко изречения.
Той ми даде пет дни за размисъл с думите: „ Не мисля, че мога да дам повече. “
Каза, че през тези пет дни няма да ме търси, а ще чака моето позвъняване.
Ние наиситина живеем в едностаен апартамент с три деца, жена ми се грижи за семейството, а аз работя. Не сме нуждаещи се и в никакъв случай не сме молили никого за нищо.
Но в този момент тази мисъл не излизаше от главата ми. Съвестната ми жена сподели, че даже без апартамент и пари е подготвена да изведе дядо ми на разходка, до момента в който е с децата. С което се съгласих.
Така се сближихме доста с този дядо.
Жена ми нямаше живи родители и той беше, в случай че не неин татко, то неин дядо. Отказахме жилището по всевъзможен вероятен метод. Но упоритостта на дядото надви. В последна сметка се преместихме в този апартамент. Но старецър остана с нас. Сега децата ни го назовават дядо.
Той постоянно може да ни помогне със съвет, а ръцете му са златни. Той се отнася с нас с обич като татко. И знаете ли, на жена ми това в действителност липсваше през целия й живот и оня ден тя го назова баща. Той избухна в сълзи. Ето такива истории се случват от време на време в живота.