— Бабо, днес имам две шестици! – извика Анелия и

— Бабо, през днешния ден имам две шестици! – извика Анелия и изтича в жилището.

Баба й седеше на дивана разплакана, а до нея бе  съседката й вуйна Мария.

— Защо плачеш? – попита момичето. — Нещо не е наред с мама?

Бабата си пое надълбоко въздух, избърса сълзите си, прегърна внучката си и сподели:

— Мама я няма. Нашата мама отлетя високо, високо. Сега тя ще те гледа отвисоко.

Майката на Анелия боледуваше от доста дълго време и постоянно уверяваше щерка си, че всичко ще мине ище бъде наред. Но уви, заболяването взе своето. След погребението на майка й последва нова неволя. От тъга баба й стартира да се утежнява бързо и момичето трябваше да се грижи за нея.

— Бабо, по какъв начин се чувстваш през днешния ден? – попита Анелия, тръгвайки сутринта за учебно заведение, – през днешния ден имам единствено 4 часа, ще дойда бързо, не се притеснявай, в този момент ще отида при вуйна Мария и ще я помоля да пристигна да те види през днешния ден.

И тя излезе от жилището.

Днес Анелия бързаше да си тръгне от учебно заведение, както в никакъв случай до момента, краката й тичаха сами, когато към този момент беше покрай у дома, тя видя съседка им покрай входа. Съседката погали момичето по главата и сподели:

— Ани, баба беше откарана в болничното заведение, само че не се притеснявай, можеш да останеш с мен, ще намерим място. Ще видиш, бързо ще се оправи.

Така момичето се озова в огромното семейство. Леля Мария имаше трима сина, щерка и котка на име Лъки. Всички деца бяха щастливи да видят дребната Анелия. Особено котаракът, той постоянно седеше в скута й и пееше своите песни, чакаше и я посрещаше от учебно заведение.

Две седмици по-късно баба й също умря. Леля Мария  се опита да осинови момичето, само че получи отвод, което беше разбираемо, тя имаше четири лични деца и на всичкото от горната страна ги отглеждаше сама.

— Какво да вършим, Ани, какво да вършим, ще те вземат в пансион, а ние всички сме привикнали с теб. Лъки пък най-вече от всички. 

Тогава вуйна Мария си спомни за по-малката си братовчедка Елена, която живееше в различен град и работеше в администрацията. Тя и брачният партньор й нямаха деца и постоянно мечтаеха за лично чадо.

Обади й се и Елена, без да се замисля, тя пристигна на идващия ден.

Обработката на документите лиши няколко месеца. Ани плака, когато напусна дома си; всичко, което обичаше и ценеше, остана там.

Пристигайки в новия си дом, Ани първоначално беше леко обезпокоена, чудейки се по какъв начин ще живее в подобен дом. Апартаментът беше огромен, всички мебели бяха бели, даже кухненският комплект беше лъскаво бял. Но вуйна Елена и чичо Мартин се оказаха доста грижовни и благи хора, те одобриха Анелия като своя щерка, обожаваха я.

Една заран се позвъни на вратата. Елена отвори, на прага стоеше мъж, който се показа като Витали и сподели, че е бащата на Анелия.

Витали приказва дълго време, бе пристигнал отдалеко, с цел да вземе щерка си при него. Но Елена и Мартин, несъмнено, бяха срещу, те бяха доста привикнали с момичето, обичаха я и не можеха да си показват живота без нея. Тогава Витали реши самичък да приказва с нея.

— Анелия, ела с мен. Живея самичък, имам апартамент, не е толкоз огромен като този, само че имам отлично жилище. Съвсем неотдавна разбрах, че майка ти и баба ти са умряли и си останала самичък. Така че взех решение и пристигнах за теб.

Думите на момичето обаче се запечатаха в съзнанието му:

— А къде беше преди, когато майка ми и баба ми бяха заболели, когато останах напълно сама, желаеха да ме дадат в сиропиталище, само че стана знамение и се оказах със семейство. Не мога да оставя най-скъпите и обичани хора. Те ми дадоха всичко, доста съм благодарма, че ги имам. Защо мълчиш? Е, кажи най-малко нещо, в случай че ме обичаше и имах потребност от мен, щеше да ме намериш, доста по-рано. Сега няма да ги предам. Те са моят живот.

Витали не можа да каже нищо в своя отбрана. Да, той беше отговорен, че изостави жена си и детето си, че ги напусна и не помни за тяхното битие, че не оказа помощ и не взе участие в развъждането на щерка си.

Той наведе глава и не можеше да огледа щерка си в очите, само че толкоз доста искаше да я прегърне, да я целуне и в никакъв случай да не я остави повече.

Мъжът остави адреса и телефона си и си потегли. Но някъде надълбоко в душата му имаше вяра, че някой ден щерка му ще му елементарни, ще пристигна, ще го прегърне и ще каже: „ Татко, доста ми липсваше… “