Навремето имаше едно момиче сираче, което учеше в нашето училище.

Навремето имаше едно момиче сираче, което учеше в нашето учебно заведение. Тя живееше с баба си, която беше доста остаряла и доста религиозна. Всяка неделя тя и баба й вървяха към църквата около нашата къща, еднообразно слаби, уязвими и нежни, със снежнобели забрадки.

Според слуховете баба й забранявала да гледа телевизия, да яде сладкиши и да се смее с отворена уста, с цел да не долетят дяволите, и я карала да мие лицето си с ледено студена вода.

Тормозехме момичето. А тя ни поглеждаше със сивите си, недетски очи и споделяше: „ Боже, смили се над тях, те не знаят какво вършат “.

Никой не беше другар с нея, мислеха я за луда. Тя се споделяше Лина. Ангелина.

Когато бях дете, храната в учебните столове не беше вкусна. Но в петък имаше пълнени банички и чай или наденица в тесто и дребен шоколад.

В оня петък за следващ път, до момента в който дразнеха Лина, някой я бутна, тя влетя в мен, аз ударих масата с един поднос, на който имаше чаши с какао и цялата тази шоколадова река се плисна върху двама гимназисти, доста по-големи от нас.

— Оооо… – извикаха гимназистите.

— Да бягаме – споделих аз, хванах Лина за ръката и хукнахме към класната ни стая.

Стори ми се, че отряд команчи и стадо бизони ни преследват с крясъци. Последните два урока бяха по математика. Иведнъж видях две високи фигури да се задават зад стъклената врата.

Вратата се отвори леко и две глави надничаха една след друга, след това главите взеха да си шушукат нещо. Разбрах, че ни чака (да изтъквам класиците) следствие, съд и разстрел.

— Важното е да се измъкнем неусетно от класната стая, а там знам изхода към тавана, ще седим там до мрачно и по-късно ще избягаме у дома.

— Не – отговори Лина—  ще отидем, както вървят девойките. С лека стъпка и непретенциозно.

— Но, Лина, тези бабаити са там. Чакат ни да ни го върнат….

— И какво? Какво като са там? Ще ти полеят айран на главата ли? Ще ни викат ли? Ще бият петокласнички ли? Какво?

— Ами…. – споделих несигурно.

— И да ни набият, ще ни набият единствено един път. А в случай че не отидем, ще се опасяваме всеки ден.

Излязохме от класната стая с всички останали. Както прилича на девойки. Скромно. Двамата гимназисти стояха облегнати на стената.

— Хей, деца, кой от вас го загуби? — в ръцете на момчето беше порфтейлът ми Мики Маус и няколко лв. (за заплащане на басейна и занималнята).

„ Ето – той постави портфейла в ръката ми – и не бягай повече. “

Вървях у дома, размахвайки чантата си и си мислех какъв брой прекрасен е животът. Колко добре се подреди всичко. И какъв брой е хубаво, че имам такава нова другарка.

— Нека се обадя на майка ми, тя ще се обади на баба ти, ще я помоли да даде разрепение и ще отидем при мен да гледаме анимационни филми? Или не ти е разрешено?

Лина завъртя очи.

— Да отидем да вземем вафли с кондензирано мляко от баба, тя ги опече през днешния ден.

Останахме приятелкии още дълги години. Докато животът не ни води на разнообразни континенти.

Но постоянно си припомням оня път.

Да скочиш от дъска за скок в синьото огледало на плувен басейн е ужасно. Но е ужасно единствено един път.

Страшно е да правиш нещо ново. Какво е най-лошото, което може да се случи? Ще кажат, че си простак? Ще го кажат един път. И си споделям това всеки ден.
Страшно е единствено един път. Или всеки ден.

Побеждаваш страха един път. Или той живее живота ти вместо теб всеки ден. Имаш избор.