Хората на факта съпреживяват чуждия живот, но не те творят живота. Животът се твори от хората на вярата ~ Владимир СОЛОВЬОВ
Рудолф Щайнер споделя, че „ от всички философи най-издигнатото разбиране за Христос има съветският мъдрец Соловьов ”.
Владимир Соловьов има такова разбиране за Христос, което може да бъде разбрано единствено от почитателите на Духовната просвета, тъй като непрестанно го развива, извисявайки го до една безкрайна вероятност. Любопитно е да се спомене, че сред Достоевски и Соловьов е имало едно доста надълбоко другарство и продан на хрумвания, и се знае, че Соловьов е бил прототипът на Альоша и Иван Карамазови от великия разказ на Достоевски „ Братя Карамазови “. В края на живота си Соловьов написа своята популярна „ Кратка повест за Антихриста “, която е повлияна на собствен ред от романа на Достоевски и показва една пророческа визия за бъдещето на света, тръгнал по пътя на материализма.
В идващите редове представяме подбрани мисли на Владимир Соловьов от неговите съчинения „ Смисълът на любовта “, „ Лекции за Богочовечеството “, „ Житейската драма на Платон “ и „ Три речи в памет на Достоевски “.
(1853 ~ 1900)
„ Истинският живот е всеки да живее в другия като в себе си или да намира в другия позитивното и абсолютно допълнение на своето създание. “
„ В нашата материална среда е невероятно да се запази същинската обич, в случай че любовта не се разбере и не се одобри като духовен героизъм. “
„ Че Бог е – ние имаме вяра, а какво Той е – изпитваме и узнаваме. “
„ В сферата на безконечното, Божествено съществуване Христос е безконечният нравствен център на вселенския организъм. “
„ Божието въплътяване не е нещо чудно в личния смисъл, т.е. не е нещо непознато на общия порядък на битието, а в противен случай, същностно е обвързвано с цялата история на света и човечеството, то е нещо, подготвяно и логичен последващо от тази история. “
„ И пъкълът, и земята, и небето с изключително присъединяване наблюдават индивида във съдбовния миг, когато в него се вселява Ерос [Любовта]. Всяка страна желае да вземе за себе си оня остатък от духовни и физически сили, който се появява по това време у индивида. Несъмнено това е най-важният, централен миг в живота ни. Често той бива доста къс, може да се раздробява, да се повтаря, да се проточи години и десетилетия, само че в края на краищата никой не заобикаля съдбовния въпрос: защо и по какъв начин да употребява могъщите криле, които му дава Ерос? Това е въпрос за основното качество на виталния път, за това чий облик и чие сходство ще одобри или ще остави след себе си човек. “
„ Светът не би трябвало да бъде избавен принудително. Задачата не се състои в едно нормално сливане на всички елементи от човечеството и на всички човешки каузи в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят дружно над някаква велика задача и насочват към нея и й подчиняват всичките си персонални каузи, само че в случай че тази задача им е натрапена, в случай че за тях тя е нещо съдбовно и упорито, в случай че те са обединени от слепия инстинкт или външната насила, дори и в случай че това единение обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде същинско човечество, а единствено някакъв голям мравуняк. “
„ От нас се желае единствено да не слагаме своята дребна част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в персоналното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го слагаме на напред във времето, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим по кое време и по какъв начин ще се извърши великото дело на общочовешкото единство. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си каузи – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво желаеме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни. “
„ Хората като Достоевски – те не се прекланят пред силата на обстоятелството и не й служат. Срещу грубата мощ на това, което съществува, те имат духовната мощ на вярата в Истината и Доброто – в това, което би трябвало да бъде. Да не се изкушаваш от забележимото владичество на злото и да не се отричаш поради него от невидимото положително е героизъм на вярата. В него е цялата мощ на индивида. Който не е кадърен на подобен героизъм, той нищо няма да направи и нищо няма да каже на човечеството. Хората на обстоятелството съпреживяват непознатия живот, само че не те творят живота. Животът се твори от хората на вярата. Това са тези, които назовават мечтатели, утописти, безумци – те са и пророци – това в действителност са най-хубавите хора и вождовете на човечеството. “
Споделено със съкращения от:
Изибражение: Портрет на философа, Иван Крамской
