„Раждаш детето и го оставяш в родилното. Ясно ли е?“, казаха родителите ми. Но не ги послушах…
Родом съм от малко градче. Родителите ми са доста авторитетни хора. И като цяло фамилията ни се е считало за образцово. Бях възпитана в суровост и постоянно ми беше натяквано да виждам да не посрамя фамилията си.
Това се отнасяше за всичко, в това число и за ученето, защото за родителите ми даже една двойка бе огромен позор. Почти в никакъв случай не ми позволяваха да излизам с приятелите си, тъй като постоянно ме занимаваха с някаква работа.
Логично, израснах много затворена. Завърших приблизително обучение с отличие и съумях да вляза в университета, за който мечтаех.
Студентският живот беше парадайс за мен. Имах две колежки, с които поддържах най-хубава връзка. И тогава за първи път се влюбих. Той се споделяше Антон.
Стигна се до там, че тичах при него нощем през прозореца. Беше същинска обич. Дори не се прибирах за уикенда – лъжех родителите си, че ни задържат с изключителни лекции.
След първия учебен срок се случи това, което можеше да се чака. Разбрах, че съм бременна. Отидох при родителите си, като въобще не помислих, че ще ме съдят.
Баща ми обаче ме удари толкоз мощно по главата, че ми прилоша.
— Отиваш в академична школа, раждаш и изоставяш детето. ясно? И след това се връщаш в универистета? Разбра ли? – сподели ми той.
Не ме пуснаха въобще да излизам. Дори не знаех по какъв начин се оправя обичаният ми. Отнеха ми и телефона. Прекарах цялата си бременност заключена. Дори раждането стана вкъщи.
Гинекологът, който майка ми докара от града, взе личното ми бебе от мен. Нагласиха всичко, като че ли са намерили момичето, моята щерка, на автобусна спирка. Полицията даже не си направи труда да обясни нещата и не ме потърси. Мисля, че баща им заплати добре.
Когато пристигнах на себе си, незабавно се свързах с обичания си. Той се зарадва доста, че си имаме щерка и сподели, че през цялото това време ме е търсел. Естествено,
Антон се разстрои, че не съм с детето. В последна сметка той ми оказа помощ да избягам, тъй като искахме да създадем семейство и да си вземем нашето момиче.
Още същия ден подадохме заявление. Антон ме срещна с родителите си. Те се оказаха доста благи и приятни хора. Естествено, бяха откровено възмутени от това, което направиха родителите ми.
Бащата и майката на Антон подвигнаха всички на крайник, с цел да намерят щерка ни. Връщането на детето лиши два месеца. Имаше доста проблеми с документите.
Когато всичко това свърши, Антон трябваше да замине по работа за известно време чужбина. Аз живеех при родителите на мъжа ми. Честно казано, те се отнасяха към мен по-добре от личните ми родители.
Днес аз и щерка ми чакаме нашия баща, тъй като доста ни липсва. Много се надявам, че един ден ще съумея да подобря връзките си с родителите си. Наистина ми липсват, само че не желая да им се налагам.
