Чертите на граничните личностни разстройства може да се предават по наследство
Роднините на хора с гранични личностни разстройства (ГЛР) постоянно имат избрани черти, свързани с въпросното положение. Това подсказва, че по всяка възможност ГЛР (поне отчасти) може да е наследствено.
Симптомите са най-разнообразни – прочувствена дисрегулация, импулсивно вдишване на опасности, нестабилна или бързо изменяща се визия за личното си аз и така нататък Смята се, че поражда в резултат на взаимоотношението сред разнообразни генетични и психически фактори, както и такива, свързани с развиването на нервната система.
За да ревизират дали ГЛР е наследствено, откриватели правят поредност от проби на 103 души, диагностицирани с това заболяване, 73 непосредствени членове на фамилията на хора с ГЛР и 99 души без фамилна анамнеза за психиатрични болести.
Първото от тези проучвания, оповестено през 2018 година, разкрива, че и хората с ГЛР, и техните родственици се характеризират с по-висока степен на меланхолия, пристрастяване, посттравматично разстройство и тревога, в сравнение с тези, които нямат връзка със положението. Определени персони черти, като да вземем за пример невротизъм и разсъдливост, също се срещат по-често при хора с ГЛР и техните родственици, в сравнение с при контролната група.
На по-късен стадий същите откриватели вземат решение да проучат за какво фамилиите, в които минимум един член страда от това положение, са по-склонни към разногласия. Те откриват, че хората с ГЛР и техните родственици разпознават тъжните лица доста по-бавно от контролната група и също така са по-склонни да ги интерпретират като уплашени.
Според създателя на проучването Антъни К. Руоко тази податливост към неправилно пояснение на страстите на други хора „ може да допуска нараснала сензитивност към сигнали за опасност в фамилиите с ГЛР, което може да докара до разногласия сред членовете на фамилията “.
През декември 2021 година учените оповестено трето изследване, което има за цел да дефинира дали роднините на хора с ГЛР имат нарушен надзор върху импулсите. Според Руоко импулсивността е „ евентуално най-опасният признак на ГЛР “ и е в основата на редица държания, в това число корист с субстанции и рисково шофиране.
Когато мерят интензивността в префронталния кортекс (PFC) на участниците, до момента в който се занимават със задача за надзор на импулсите, откривателите означават, че хората с ГЛР демонстрират по-малко интензивност в тази област, в сравнение с контролната група. Интересното е обаче, че техните родственици нормално демонстрират по-високи равнища на интензивност.
В своето изследване създателите спекулират, че тази нараснала интензивност префронталния кортекс може да съставлява „ неврофизиологичен обезщетителен механизъм “, което допуска, че роднините на хора с ГЛР отделят повече сила, с цел да поддържат импулсите си под надзор.
На последно място ново изследване от същия проучвателен екип хвърля повече светлина върху метода, по който тези черти се комбинират, с цел да повлияят на комплицираните когнитивни процеси, наричани групово изпълнителни функционалности. С помощта на поредност от задания за оценка на аспекти като зоркост на вниманието, работна памет и когнитивна еластичност, създателите откриват, че спрямо контролната група хората с ГЛР изпитват усложнения, когато би трябвало да се концентрират върху информация, обвързвана с осъществяването на съответна задача, и в същото време да филтрират ненужните елементи. Освен това те потискат много по-трудно дейности, които се считат за несъответствуващи в даден подтекст.
Междувременно хората с ГЛР и членовете на техните фамилии не са чак толкоз ефикасни при решението на проблеми и изпитват компликации при манипулирането на мисловна информация. Въпреки тези дефекти членовете на фамилията потискат по-умело дейности, които се считат за несъответствуващи в даден подтекст, и имат положително нереално мислене. Според създателите това евентуално им обезпечава известна резистентност и ги защищава от развиването на психиатрични болести.
Източник: IFLScience
