Родителите ми винаги са се гордели с мен – учех

Родителите ми постоянно са се гордели с мен – учех се добре и бях примерна щерка. Ето за какво, когато откакто приключих учебно заведение, взех решение да отида в София, с цел да продължа образованието си, родителите ми не бяха срещу.

Вярно, предизвестиха ме, че не би трябвало да разгадавам на финансова помощ от тях, защото те просто не са в положение да платят образованието и живота ми в столицата. Разбирах това и не се сърдех. Струваше ми се, че мога да реализира всичко сама. Така се реалокирах в София.

Влязох в университет. Започнах да пребивавам в общежитие. Тук срещнах бъдещия си брачен партньор Георги, с който сме щастливо женени от 8 години.

Отначало той се срамуваше да ми покаже благосклонностите и аз откровено не разбирах за какво подценява наличието ми. Но когато го опознах по-добре, научих, че Георги просто се е тормозил, че няма пари.

А той считал, че момичето би трябвало непрекъснато да се води по заведения за хранене. Георги е сирак от седемгодишен. Отгледан е от баба си и дядо си. Имали малко пари – единствено за най-необходимото.

От детството си Георги е теоретичен да работи. Научил се да си изкарва хляба самичък от 15 -годишен. Така той също се открил в общежитието. Не учеше за висше, беше заставен да изкарва прехраната си в столицата.

Започнахме да се срещаме и развих усеща към него. Скоро Георги ми предложи да се оженим. Нямах нищо срещу. Така започнахме да живеем дружно в общежитието и да мислим за взаимно бъдеще.

Докато живееше в София, Георги съумя да овладее доста специалности, вариращи от сервитьор до охранител на банка. Но не печелеше доста пари – стигаха му единствено да заплаща ежедневните си потребности. За пазаруване на личен дом не можеше да става и дума.

Този въпрос стана мъчителен за нас. Виждах, че Георги също се изтезава доста, защото се сблъскахме с тъжната вероятност непрекъснато да сме измежду други хора в общежитието.

А искахме да имаме деца и да живеем като естествени хора.

Георги ми показа, че е можел да има личен апартамент, само че настойниците му в лицето на баба му и дядо му са го лишили от единствения му дом. Когато бил на 15 години, те поискали единодушие да продадат жилището на умрелите му родители. Искали да употребяват парите, с цел да ремонтират къщата си и другото да трансферират на него.

Но не се получило. Дядото и бабата умряли, без да довършат ремонта. Тъй като Георги не бил директният им правоприемник, той не можел да претендира за наследството. Появили се родственици, които бързо присвоили къщата за себе си. Така брачният партньор ми останал на улицата.

Леля му и чичо му намерено не го харесваха и не смятаха за належащо да оказват помощ на бедния си племенник. Затова Георги не очакваше помощ от такива родственици и насочи цялата си мощ към това да успее самичък. 

Признавам, постоянно съм вярвала в брачна половинка си, тъй че когато той реши да стартира да продава месо, не се намесих.

Той бързо откри снабдител, който доставяше в цяла България. Пред Георги се отвориха нови вероятности. Отвори няколко магазина за месо и бизнесът потръгна.

Бавно, само че несъмнено нещата започнаха да се усъвършенстват. И в границите на една година огромни заведения за хранене и магазини започнаха да работят с него, искайки да имат качествени артикули на рафтовете си.

Нещата вървяха повече от добре, по тази причина си наехме апартамент в съвременен квартал. През идващите четири години ни се родиха две момчета. Георги постави всички старания да развие личен бизнес. Утвърди се като бизнесмен и под негово управление към този момент работят близо 50 индивида.

Разширяването на бизнеса ни оказа помощ да закупим личен дом. Това беше доста значимо за мен – всеки щеше да има свое кътче. Купихме си къща с двор с красива цветна градина.

Днес брачният партньор ми има постоянен приход, което ни разрешава да живеем пълностоен живот. Дори изтеглихме заем за апартамент, с цел да осигурим и на децата си лично жилище в бъдеще.

Наскоро личната му вуйна си спомни за съществуването на Георги. Тя внезапно изиска да ни посети, когато разбра за бизнеса на племенника си.

Само за няколко дни тя описа на всички за благосъстоянието на нашето семейство, тъй че безусловно месец по-късно даже най-далечните родственици научиха за съществуването на Георги.

На Георги му е смешно и тъжно по едно и също време. Защото никой не се поинтересува от от него преди. Нито един родственик не изрази предпочитание да помогне на бедния човек, който оцеляваше както може.

Случвало се е да няма стотинка за парче самун и никой не желал да му помогне тогава. Днес той е тъжен до сълзи, че фамилията му има потребност от него единствено поради парите. Наясно е с това и не се отдава на илюзии и не демонстрира страдание към тези, които в миналото са го лишили от личния му дом.

Георги не изпитва завист, само че и не изпитва специфична обич или възприятие за непосредственост към роднините си.

Разбирам го идеално.