Роденият през 1934 г. д-р Етиен Жаланк е френски психотерапевт

Роденият през 1934 година доктор Етиен Жаланк е френски психотерапевт и някогашен играч по съвременен петобой от Олимпийските игри в Рим през 1960 година Работи над 40 години в областта на психотерапията, до самото си пенсиониране. Създава в Париж личен лечебен център и е създател на няколко книги, предопределени за необятна публика, отдадени на уменията да се води прекрасен и здравословен живот.

Ако щастието е наша природа, за какво толкоз доста от нас са прекомерно надалеч от него? Изглежда ние се стараем да си сътворяваме спънки по пътя: боязън от другия, заболявания, работа, напреднала възраст, липса, страдалчество... Всичко това ни убеждава, че щастието е недостижимо. 

Светът е едно ехтене: в случай че извикаш „ зложелател ”, то ще ти отговори „ зложелател ”. Животът е обагрен по този начин, както ние го виждаме и съставлява едно отражение на нашата душeвност. Ако си черноглед, животът наподобява злокобен. Който постави тъмни очила, не би трябвало да се учудва, че вижда един тъмен свят. Страдащите от неврози са хора, които живеят в оптическа машинация: те си фантазират, че кристалът на тяхното подсъзнание е опустошен, тъй като усещат дълбока цепнатина. 

Когато човек показа болката си с някого, тя понижава. Когато показа насладата, тя се усилва. Това не е ли доказателство, че щастието е едно по-широко светоусещане от нещастието? Когато човек прави разкривена мимика, вземат участие 60 лицеви мускула, а с цел да се усмихне – единствено 18. Защо тогава да се уморяваме? 

Щастието няма „ съдба ” – има единствено разнообразни капани. Интелигентността, хубостта, властта не са по-трудни за проиграване от техните противоположности. От справедлива позиция еднообразно мощно може да се страда както от цялост, по този начин и от уязвимост... 

Всеки неправилен избор на тактичност ще се окаже осъден посредством положение на ограничения или възпиране. Светът е безвъзмезден, само че безценен. 

Някои източни религии проповядват, че Бог е основал света от досада. Факт е, че в този момент Бог има развлечения: нашите разочарования, омразата, паниките, насладите, очакванията, битката... Спектакълът е живописен! 

Вместо да изхвърлим една безвкусна храна, ние желаеме наново да ни я сервират. Свиваме се в неправилното си държание и последователно го трансформираме в система за допустимо приемане на най-големи придобивки. Така постепенно, само че несъмнено се насочваме към неврозите. 

Този, който реализира цялостна сигурност, не живее по-добре – той изобщо не живее пълностоен живот. Колкото до гаранциите, които можем да предложим на близките, те са илюзорни. Някои, да вземем за пример, си фантазират, че би трябвало да „ уверят ” своя сътрудник в любовта си. Добре, само че би трябвало да се приготвят за затруднения! Защото, в случай че човек успокоява някого по този метод, значи той смята, че другият се съмнява... и това подозрение се появява! По-голямата част от взаимоотношението минава в отричания и изложение на митинг. Тогава Щастието от любовта се не помни. 

Дълбоко в себе си аз имам вяра в индивида. Колкото повече си имаме вяра, толкоз сме по-стабилни. Не е ли истина, че откогато свят светува, вярата е нашата същинска стойност? 

Поговорката твърди, че вярата крепи индивида, само че аз имам вяра, че сме подвластни на неосъществими фантазии и плебеи на този дух, който непрестанно ни води към далечни утопии. 

Надеждата има брат-близнак, който съставлява още по-опасна психическа клопка: съжалението. Вместо да намерят заслон в лъчезарното на следващия ден, някои от нас остават затворени в предишното. Или пък съжаляват за минали моменти на благополучие, вместо да се радват, че са ги изживели и нещо още по-лошо – не престават да желаят нещо, което не са получили. Насочено към предишното, това предпочитание няма никакъв късмет да бъде задоволено в сегашното. 

Да се откажеш да страдаш е еднакво на това да изхвърлиш бебето дружно с водата за къпане: значи да си забраниш главното – удоволствието да живееш. Цената не е ли доста висока? 

Ако една горест се появи, не остава друго, с изключение на да бъдем тъжни и да я изживеем. По-добре е да приемем страданието, в сравнение с да го отхвърлим – това значи по-богат витален опит. 

Същото се отнася и за старостта. Не можем да спрем времето, само че можем да се научим по какъв начин да се любуваме на този интервал от живота си, както на всеки различен. Интересно е да сме уверени, че губим едно, само че остава друго, да усещаме надмощието на мозъчната интензивност над физическата... Всяко друго държание би било бедствено. 

Да се сближиш с другия, значи да направиш от срещата си с него радостно прекарване без терзание, че може да не те одобри. Под маската на другото ми „ аз ” (своя „ аз ”, който намирам у другите), на всички места мога да намеря наслада и наслаждение. Докато децата играят на гоненица, най-голямото им благополучие е да се намерят: това, което се скрие най-добре и мъчно може да бъде намерено, ще остане разочаровано. Вероятно някой би трябвало да подскаже на децата да нарекат тази игра „ намираница ”. 

Всъщност за какъв тип обич се приказва, в случай че тя допуска асимилираш на единия от другия? Или обединение на двамата в едно цяло? Това изтриване по начало води до еднообразност: получава се умаляване и обедняване там, където би трябвало да има разгръщане и обогатяване. 

Според мен, прекалено много ни е говорено за любовта като нужда от другия. Не е ли ясно, че такова разбиране допуска взаимозависимост, даже двойна, затова – една ужасна дребнавост? „ Роб на любовта ”, това ме кара да се усещам окован във вериги и ще укори колегата си рано или късно. Така ще стигнем до ненавист и машинация. 

Истинската компликация в любовта не е да я откриеш – тя е на всички места. Важното е човек да се научи на обич без условия. Не дължа нищо на индивида, който обичам, надлежно и той на мен. За да бъдем щастливи, би трябвало да живеем в съюз, а не във взаимна взаимозависимост. 

Затова аз споделям, че любовта не е да имаш потребност от другия, а умеенето да направиш избор с кого да изживееш потребността си. Това са две разнообразни неща. Във втория случай аз оставам самостоятелен, не преставам да предпочитам и с нищо не оскърбявам възможностите си за благополучие. Защото мога да напусна жена си или да взема решение да остана. Аз нямам избрана задача по отношение на другия. Свободата е изискване на любовта. Трябва да се научим да обичаме, като предпазваме себе си. 

На хората, намиращи се в духовна или материална мизерия, не би трябвало да се оказва помощ със състрадание, а като им се потвърди, да вземем за пример, че и те могат да доближат щастието. Една от клопките в любовта е увереността, че би трябвало да влезеш в торната яма, с цел да споделиш ориста на другите. Това е може би най-лошата услуга, която може да им се направи. Ако съумеете да се измъкнете от някоя обстановка, каквато и да е тя, не изпускайте шанса си. С този жест ще кажете на останалите: „ Направих това, което и вие бихте могли да сторите ”. Когато един човек умее да плува, всички могат да се научат. 

Истината е, че близките постоянно желаят да ни привлекат в торната яма. Ако нещастието е универсално, то е орис на цялото човечество и не може да се излезе от него – мислят те. Да успееш в живота, значи да покажеш съществуването на благополучие пред тези, които не са го намерили. Това евентуално е провокираща позиция, както благосъстоянието измежду бедността, което разстройва. Но аз имам вяра, че в случай че желаете да сте щастливи, вие би трябвало да поемете риска да го извършите сами. 

Нямаме потребност от хорското самопризнание, с цел да оценим себе си. Трябва да създадем по този начин, че животът да стане потребен за нашето развиване. Ние можем, свободни сме да бъдем потребни за другите. Но това би трябвало да е нашето благополучие, нашият избор, а не средство да създадем положително усещане. 

От опит се убедих, че е най-добре да оставиш другия да излее цялата си жлъчност. Когато никакво ехтене не му отвърне, неговата завист бързо ще се изтощи. 

Щом лъжата съществува, значи е потребна, а даже от време на време и неизбежна. „ Ако има жадност – споделя мъдрецът, – това допуска и съществуването на вода. ” 

Лъжата е естествено и ефикасно защитно средство. Затова не заслужава да я анатемосваме лицемерно. Франсоаз Долто ми отвори очите в тази тенденция. Веднъж разговаряхме за децата, които наподобява имат естествено влечение да лъжат. Тя ми сподели, че това не би трябвало ненужно да ни вълнува – в действителност тревожно е, в случай че едно дете в никакъв случай не лъже, тъй като то ще се невротизира по подобен метод. Представяте ли си дете, което непринудено признава грешката си, с цел да получи наказване? Не, несъмнено. Дори самият углавен кодекс не не разрешава на жителя да се отбрани за осъщественото злочинство. 

Детето по природа е едва, затова има потребност от отбрана. То я намира в лъжата – едно от дребното оръжия, с които разполага. Разбира се, съществува риск от корист, която може да прерасне във нездравословен табиет. Когато детето стане възрастен ще разбере, че в равноправните човешки връзки откровеността постоянно е по-ефикасна от лъжата. Емоционалното другарство е безплатно и стъкмените хитрости не могат да просъществуват дълго. 

Има една персона, която в никакъв случай не би трябвало да се лъже – нашата лична. 

Човек постоянно приема гибелта като диаметралност на живота, само че схващането е неправилно: гибелта е диаметралност на раждането. Животът съставлява път сред двете феномени. А ние постоянно забравяме, че се намираме на този път! Човек, който потегля по Транссибирската автомагистрала, не се интересува толкоз от крайната точка на пътуването, колкото от самото пътешестване, пейзажите, които ще види и хората, които ще срещне. 

В живота най-трудно се резервира контактът със себе си и с действителността. Ежедневието ни принуждава да одобряваме действителното за рутинно и отсам идва „ механичното ” повтаряне на нещата, при което човек не помни личното си „ аз ”. 

Ние би трябвало да се стараем да се радваме на действителното и на контакта сред нашето аз и външния свят. Тогава ще почувстваме удоволствието даже от изпиването на чаша вода или от беленето на зеленчуци. Щастието съставлява положение, метод на битие. 

Човек се разграничава от животното по това, че има витален път, а не премеждие. Животното познава само потребностите, а човек изпитва и стремежи, страсти – усеща, които се вписват в душeвността му и дефинират живота му в сегашното. Трудността се състои в умеенето да се оправим с тази алхимия, която трансформира вълненията ни в устойчиви и осъзнавани от нас усеща. 

От доктор Етиен Жаланк: „ Терапия на щастието “, изд. Здраве и благополучие