Последното пътешествие на сър Тери Пратчет
Роб Уилкинс, „ Тери Пратчет: Живот с бележки под линия “Превод Богдан РусевИздател „ Сиела “Корица Фиделия Косева
Когато сър Тери Пратчет поема на последното си странствуване през 2015-а, една история остава неразказана – неговата лична.
Създател на феноменалната серия от книги за Света на Диска, той е прочут и обичан по целия свят поради живото му възприятие за комизъм и умеенето да споделя същински истории в един фиктивен свят. Но писателят е единствено едно от лицата на Тери Пратчет.
Преди гибелта си той работи по автобиография, която остава незавършена. Историята на едно момче с буйна фикция (дори прекомерно буйно съгласно неговите учители), което израства, с цел да се трансформира в любящ брачен партньор, грижлив татко и създател, написал повече от 50 бестселъра и отдаден в рицарство за заслуги към литературата.
Сега книгата, която не съумява да напише, е довършена от неговия персонален помощник и непосредствен другар Роб Уилкинс.
Роб Уилкинс
Използвайки записките на Тери Пратчет, личните си мемоари и голям брой изявленията, взети от фамилията и сътрудниците на писателя, Роб Уилкинс основава един жив портрет на индивида зад създателя. От детството му досега, в който не се сблъсква с предизвикването на заболяването на Алцхаймер. Той има доста преимущества пред множеството биографи, защото освен е познавал добре своя обект, само че и е водил мемоари, до момента в който той е бил жив, за своите персонални записки. Резултатът на моменти наподобява на актьорско майсторство, като гласът и личността на Пратчет се открояват мощно и ясно.
„ Живот с бележки под линия “ е персонална, красива и занимателна книга, написана с доста обич и анекдоти, които ще ни накарат да си спомним с усмивка за един от великаните на актуалната литература.
***
„ Тери Пратчет: Живот с бележки под линия “. Изд. " Сиела "
Из „ Тери Пратчет: Живот с бележки под линия “ от Роб Уилкинс
ВЪВЕДЕНИЕ
Пет месеца преди гибелта си Тери Пратчет написа пет писма, запечата ги в пликове и ги заключи в сейфа в кабинета си, с цел да бъдат отворени след гибелта му. Ето какво пишеше в писмото, адресирано до мен.
Уилтшър4 октомври 2014 година
Скъпи Роб,
И по този начин. Няма ме. Имаше дни, когато имах възприятието, че към този момент ме няма, по тази причина в този момент не желая нищо друго с изключение на една хладна, тиха стая и малко успокоение, с цел да събера обърканите си мисли. Мисля, че бях добър, макар че можеше да съм по-добър, само че Тери Пратчет е мъртъв и няма повече думи.
Грижи се за Лин, апелирам те. Поръчай да изработят тези хубави бижута по моя план и ги подари на Лин, с цялата ми обич. Избирай подарък за всяка Коледа и рожден ден. Изпращай цветя. Организирай огромна вечеря всяка година и по-често, в случай че е необходимо или в случай че би трябвало да се отпразнува нещо, и вдигай наздравица с бренди за мен и щастливите дни.
Грижи се за бизнеса и той ще се погрижи за теб. За всичко, което направи, за всички дребни неща и всички доста по-големи неща, и за заравянето на труповете... благодаря ти.
Научи се да летиш. Направи го незабавно.
И внимавай накъде отиваш.
Стреми се!
Нека единствено да бъде ясно през цялото време: през всичките ми години, в които работих с Тери Пратчет, нито един път не е имало действителни трупове за закопаване. Понякога Тери доста се дразнеше на хората и (както хората постоянно откриваха, че настояват за него) определено не понасяше простаци. Но в никакъв случай не се дразнеше чак толкоз доста. Затова, фенове на ексхумациите и неразкритите закононарушения – книгата, която държите, не е такава.
От друга страна, в живота на Тери безспорно се случиха доста неща, които бях в неповторима позиция да видя от близко и да вземам участие в тях – „ всички дребни неща и всички доста по-големи неща “ съгласно писмото на Тери, – и проектът ми е книгата, която държите, да е тъкмо такава.
И още нещо, което да бъде ясно през цялото време: идващите страници са опит да се опише цялата житейска история на Тери, а освен тази част от житейската история на Тери, на която присъствах аз. И несъмнено не са опит да се опише моята житейска история. Но евентуално въпреки всичко се постанова да отделя малко време тук, първоначално, с цел да обясня кой съм, по какъв начин поначало се озовах в една и съща стая с Тери и по какъв начин стана по този начин, че пиша тази биография за него.
И по този начин, малко за мен: споделям се Роб Уилкинс и трябваше да съм някоя жена от селото. Поне дотолкоз, доколкото си е представял избран вид човек, очевидно това си е представял Тери, когато е решил, че е време да си откри персонален помощник.
Жената трябвало да е такава, която би се обадила на публикация, написана на листче на прозореца на селския магазин: най-вероятно пенсионерка, която да може да идва по няколко дни в седмицата, с цел да оказва помощ с административната работа, да подрежда архива, може би да се опитва с връщането на Данък добавена стойност – и може би, в случай че се стигне до такава степен, да ревизира дали в хладилника в кабинета на Тери има мляко за чая, тъй че Тери, който постоянно забравяше за тази детайлност, да не трябва да става от бюрото си и да върви чак до къщата за мляко.
Трябвало да е жена (и това беше важно), която не е огромен почитател на книгите на Тери Пратчет, тъй като следователно би имала въпроси или още по-лошо, оферти. Или още по-лошо, отзиви. Защото, да се изразим по-любезно, това би го разсейвало, като по този метод би обезсмисляло цялата работа.
Отговорността за обстоятелството, че Тери въобще почнал да мисли за персонални асистенти, съгласно мен би трябвало да се търси главно у Джили Купър. Двете звезди на английския книжовен хоризонт, Джили и Тери, се сблъскали до бюфета на едно издателско събитие в Лондон, както от време на време се случва със звездите на литературния хоризонт. И до момента в който си говорели между тях, Тери наострил уши, когато чул Джили повърхностно да подмята всякакви неща за „ персоналната ми асистентка “ – жена, която очевидно се казвала Аманда, а Джили сърдечно я описвала като „ божествена “ и „ необикновено блага “ и недвусмислено я оповестила за „ най-хубавата в сектора “.
Тери, който значително се отнасяше с равнодушие към светския живот, все пак притежаваше, сходно на множеството писатели, една тънка, само че твърда като стомана спортна жила, която го пронизваше сходно на струна на пиано и от време на време можеше да бъде допряна. Явно това е бил един от тези случаи. След като авторката на такива бестселъри като „ Ездачи “, „ Съперници “ и „ Мъжът, който караше съпрузите да ревнуват “ публично е писателка на романи, която има потребност от персонално асистиране, не следва ли, че Тери, който към този миг беше продал към петдесет милиона книги на двайсет и девет езика, също има потребност от персонален асистент¹?
Във всеки случай хвалебствените химни за Аманда докоснали нещо в душата на Тери и траяли да ехтят в нея, до момента в който той – изцяло лишен от персонален помощник – собственоръчно карал колата си назад към Уилтшър онази вечер.
Годината беше 2000. Тери бе на петдесет и две години. Живееше в нещо, което наричаше „ именийце “, близо до Сейлсбъри. От едно десетилетие насам беше най-продаваният английски създател и едвам наскоро, с известна принуда, бе отстъпил тази купа на една друга писателка, наречена Дж. К. Роулинг. Поредицата за Света на Диска към този момент наброяваше двайсет и пет романа, напът да доближи общо четиресет и един, и също така бе написал голям брой други книги, включително няколко необикновено сполучливи заглавия за по-младата читателска аудитория. Беше извънредно работлив създател, който като че ли не бе страдал от писателски блокаж в продължение на повече от две минути (и в резултат на това се отнасяше с много огромно пренебрежение към идеята за него и хората, които се оплакваха от такъв), пишеше по две книги годишно и от време на време намираше време и за трета. Книгите му бяха безпределно известни и именито повсеместни: постоянно се споделяше, че на нито един трен във Англия не се позволява да потегли от перона, до момента в който не се откри сигурно, че най-малко един от пътниците в него чете книга от Тери Пратчет².
Този замайващ триумф неизбежно беше донесъл със себе си ангажименти, които надхвърляха главния ангажимент на Тери да написа нови романи. Основно място измежду тях заемаха всички каузи, свързани с това, което Тери иронично наричаше „ да бъдеш неписател “. Тери обясняваше, че работата на един неписател значително се различава от работата на един публицист. В реалност неписателството, общо взето, включваше всички отговорности, които попречват един публицист да написа каквото и да било: в тази ситуация на Тери това бяха двете продължителни и феноменално посещавани турнета за автографи всяка година във Англия и останалите в чужбина, за които се издокарваше с черната си шапка с необятна външна страна, черното си кожено яке Levi’s и черните си джинси Hugo Boss („ показване на новия албум онлайн “, както го наричаше), както и участията му – в същото облекло – в препълнените зали на университети и фестивали, общият общ брой от които към този миг към този момент поглъщаше все по-голямо количество от времето и силите му.
Но отговорностите на неписател по нужда намираха Тери и вкъщи, на бюрото му. Намираха го под формата на поща – цели чували с поща. Читателите на книгите на Тери не бяха забележителни единствено със своя брой, само че и със силата и дълбочината на привързаността си към неговите творби, и доста от тях се усещаха длъжни да му пишат. Освен тези писма имаше и по-официални, в които постоянно го молеха за съвет или пари, или в тази ситуация на изключително напористите репортери – съвет и пари. Беше се стигнало до такава степен, че единствено четенето и отговарянето на всички тези писма по метода, който съгласно Тери бе въпрос на чест и дълг, щеше да бъде работа на цялостен работен ден единствено по себе си, тъй че във въпросния работен ден нямаше да му остава никакво време, през което да прави нещо друго, да вземем за пример да напише някоя книга. Или, в тази ситуация на Тери, няколко книги едновременно. Обичаше да написа по едно и също време две или даже три книги, до момента в който някъде в сумрачните дълбини на съзнанието му постоянно започваше да се оформя концепцията за четвърта.
Освен това телефонът в кабинета му не спираше да звъни – обаждаха се хора по отношение на гореописаните книги, турнета и фестивали или с молба за изявление или коментар, или за присъединяване в рубриките на седмичните издания на вестниците, които Тери наричаше „ Любимата ми лъжица “. А Тери, почнал кариерата си в публицистиката – първо във вестниците, а по-късно от другата страна на оградата от бодлива тел, във връзките с обществеността, – беше физически некадърен да не вдигне телефон, който звъни. Ако пропуснеш позвъняването, пропускаш историята. (Както ще забележим, вестникарската подготовка на Тери значително бе оформила отношението му към работата.)
И също така имаше лицензирани артикули от Света на Диска³. Към този миг това към този момент представляваше значителен непряк бизнес, само че Тери настояваше да продължава да утвърждава персонално всеки лицензиран артикул от Света на Диска, от фигурките до свещите, от подложките до изтривалките, от пощенските картички до бижутата. Според Тери тези неща бяха продължение на света, който беше основал в своите книги, и той не искаше никой да обърка нещо или да си разрешава неразрешени свободи, поради които този свят да бъде показан по неправилен метод, като по този метод разочарова или, още по-лошо, се възползва от неговите читатели. Това беше благородна позиция от негова страна, изключително когато човек разбере какви суми – „ цифри, от които ти се насълзяват очите “, както ги наричаше Тери – му предлагаха разнообразни компании, с цел да отскубнат правата за лицензиране на артикули от Света на Диска от хватката му. Но цената на тези високи правила нямаше по какъв начин да не бъде висока сама по себе си и се заплащаше под формата на административна работа. Както сподели Тери в едно изявление за Science Fiction Book Club през 1996 година: „ Ако ти паднат ушичките на Мики Маус, общителният господин Дисни не се тормози изключително за това. Ако някой си купи тениска на Света на Диска и тя избелее в пералнята, аз получавам имейл “⁴.
И по този начин, едно-друго, Тери бе достигнал до оня повратен миг, когато активността му като Тери Пратчет заплашваше да му попречи да продължи да се занимава с това, поради което поначало беше станал Тери Пратчет. Междувременно това, което бе почнало безусловно като надомна работа – Тери, който отива в стаичката за посетители в малката къща в Съмърсет, където живее с жена си, и настойчиво натраква по четиристотин думи вечер след работа на компютъра си Amstrad CPC 464, – беше надхвърлило и най-дръзките упования на своя основател, като се бе трансформирало в интернационален мултимилионен бизнес. И въпреки всичко интернационален мултимилионен бизнес, който продължаваше да се отличава с ненапълно безредния темперамент на надомната работа.
Например по това време Тери имаше навика да написа на дискети и в края на работния ден, преди да си тръгне от кабинета си и да влезе назад в къщата за вечеря, да извади въпросните дискети от компютъра си и да ги пъхне в джобчето на ризата си, където да бъдат на несъмнено място. Но както се случва, тази риза по-късно можеше да се озове в коша за пране. А от коша за пране обяснимо можеше да стигне до пералнята. Следователно напълно не беше нечувано чернова на разказ на стойност един милион лири да мине през рисковия цикъл от изпиране на шейсет градуса и центрофуга на оптимални обороти. А един път по пощата дойде чек с доходи от продажби на стойност съвсем четвърт милион лири, който беше спретнат някъде и някак си се стопи във въздуха, преди да бъде осребрен. Но тази история ще бъде разказана по-подробно, когато му пристигна времето.
Засега дано просто да кажем, че на Тери му беше ясно какво му би трябвало. Трябваше му някоя жена от селото.
Вместо това получи мен. Аз не бях от селото (по това време живеех на към 100 и 10 километра от Сейлсбъри, в Челтнъм) и не се определях като жена. Освен това нито един път не бях попълвал формуляр за връщане на Данък добавена стойност – не ми се беше налагало на предходните ми работни места. Нито бях пенсионер – бях на двайсет и девет години. Нещо повече, в добавка към всички тези основни дефекти – и евентуално най-тревожно от всички тях – аз несъмнено бях обожател на Тери Пратчет. При това от запалените му фенове – един от тези, които толкоз постоянно се бяха нареждали на опашката за подписи от Пратчет (след първия път през 1993 година, в книжарницата WH Smith в Оксфорд, за „ Джони и умрелите “), че притежавах в библиотеката си образец от романа му „ Шовинист “ от 1997 година, надписан с посвещението „ На горкото момче “.
Освен това се беше получило по този начин, че бях почнал работа в нещо, което бихме могли да назовем „ външния борд от вътрешния кръг на Пратчет “. Познавах Колин Смайт, литературния сътрудник на Тери, на който Тери за пръв път бе изпратил непубликуван ръкопис още през 1968 година, с цел да види какво ще направи. (Колин беше направил по този начин, че му бе намерил издателство, и нито един път не бе имал причина да съжалява за решението си.) Бях с техническо обучение и професионален опит и през 1998 година Колин ми бе предложил да работя за него като механически шеф на Colin Smythe Publishing, където главната ми задача беше да цифровизирам до тогава настойчиво аналоговия бизнес, управителен от Колин от личния му дом в Джерардс Крос.
В тази роля от време на време подвигах телефона, когато се обаждаше най-успешният клиент на Колин. И когато Тери се сдобил с първото си записващо устройство за компактдискове и се затруднил да го включи, литературният му сътрудник командирова в Сейлсбъри старшия си (и единствен) механически експерт.
Паркирах, слязох по ската до къщата и открих една записка, залепена на вратата на кухнята. „ Роб: в Параклиса “. С помощта на картата, услужливо нарисувана на ръка, открих въпросната постройка, почуках на вратата и за пръв път бях позволен в светая светих, в епицентъра на Света на Диска на Света на Кълбото: особено изградения кабинет за писане с огромен прозорец с каменен перваз, голяма печка на дърва, библиотека на цялата стена и мощна миризма на политура от пчелен восък, където на едно огромно, тапицирано с кожа бюро, едвам забележим зад планина от книги, списания, листа и всевъзможни други неща, седеше писателят.
----
¹ Докато пиша това, през 2021 година общият тираж на продадените му книги се върти към 100 милиона.
² Освен това постоянно се споделяше, че Тери има достойнството да бъде създателят с най-вече книги, откраднати от книжарниците във Англия – обвиняване, подхвърлено с лека ръка в един случай, което продължи да го следва вечно. По този въпрос няма надеждна статистика, само че Тери като че ли нямаше нищо срещу. Според него все още, в който хората получат възможност да крадат книгите му от книжарницата, той към този момент беше получил възнаграждение за труда си.
³ „ Мърчандайзинг “, само че не можах да се накарам да го напиша. – Б.пр.
⁴ Или както се изрази в едно друго изявление с Дейвид Лангфорд за Ansible през 1999 година: „ Когато ти падне острието на светлинния меч от „ Междузвездни войни “, Джордж Лукас даже не схваща за това. Но в случай че някоя свещ не е в този цвят, който би трябвало, аз получавам проклетите имейли “. Друга поредност, същата теза, въпреки и изразена с една спомагателна хула.
---
Този текст е оповестен в последния брой на сп. " Клуб Z " през декември 2022 година, откъдето го препечатваме.
Още по темата
Когато сър Тери Пратчет поема на последното си странствуване през 2015-а, една история остава неразказана – неговата лична.
Създател на феноменалната серия от книги за Света на Диска, той е прочут и обичан по целия свят поради живото му възприятие за комизъм и умеенето да споделя същински истории в един фиктивен свят. Но писателят е единствено едно от лицата на Тери Пратчет.
Преди гибелта си той работи по автобиография, която остава незавършена. Историята на едно момче с буйна фикция (дори прекомерно буйно съгласно неговите учители), което израства, с цел да се трансформира в любящ брачен партньор, грижлив татко и създател, написал повече от 50 бестселъра и отдаден в рицарство за заслуги към литературата.
Сега книгата, която не съумява да напише, е довършена от неговия персонален помощник и непосредствен другар Роб Уилкинс.
Роб Уилкинс Използвайки записките на Тери Пратчет, личните си мемоари и голям брой изявленията, взети от фамилията и сътрудниците на писателя, Роб Уилкинс основава един жив портрет на индивида зад създателя. От детството му досега, в който не се сблъсква с предизвикването на заболяването на Алцхаймер. Той има доста преимущества пред множеството биографи, защото освен е познавал добре своя обект, само че и е водил мемоари, до момента в който той е бил жив, за своите персонални записки. Резултатът на моменти наподобява на актьорско майсторство, като гласът и личността на Пратчет се открояват мощно и ясно.
„ Живот с бележки под линия “ е персонална, красива и занимателна книга, написана с доста обич и анекдоти, които ще ни накарат да си спомним с усмивка за един от великаните на актуалната литература.
***
„ Тери Пратчет: Живот с бележки под линия “. Изд. " Сиела " Из „ Тери Пратчет: Живот с бележки под линия “ от Роб Уилкинс
ВЪВЕДЕНИЕ
Пет месеца преди гибелта си Тери Пратчет написа пет писма, запечата ги в пликове и ги заключи в сейфа в кабинета си, с цел да бъдат отворени след гибелта му. Ето какво пишеше в писмото, адресирано до мен.
Уилтшър4 октомври 2014 година
Скъпи Роб,
И по този начин. Няма ме. Имаше дни, когато имах възприятието, че към този момент ме няма, по тази причина в този момент не желая нищо друго с изключение на една хладна, тиха стая и малко успокоение, с цел да събера обърканите си мисли. Мисля, че бях добър, макар че можеше да съм по-добър, само че Тери Пратчет е мъртъв и няма повече думи.
Грижи се за Лин, апелирам те. Поръчай да изработят тези хубави бижута по моя план и ги подари на Лин, с цялата ми обич. Избирай подарък за всяка Коледа и рожден ден. Изпращай цветя. Организирай огромна вечеря всяка година и по-често, в случай че е необходимо или в случай че би трябвало да се отпразнува нещо, и вдигай наздравица с бренди за мен и щастливите дни.
Грижи се за бизнеса и той ще се погрижи за теб. За всичко, което направи, за всички дребни неща и всички доста по-големи неща, и за заравянето на труповете... благодаря ти.
Научи се да летиш. Направи го незабавно.
И внимавай накъде отиваш.
Стреми се!
Нека единствено да бъде ясно през цялото време: през всичките ми години, в които работих с Тери Пратчет, нито един път не е имало действителни трупове за закопаване. Понякога Тери доста се дразнеше на хората и (както хората постоянно откриваха, че настояват за него) определено не понасяше простаци. Но в никакъв случай не се дразнеше чак толкоз доста. Затова, фенове на ексхумациите и неразкритите закононарушения – книгата, която държите, не е такава.
От друга страна, в живота на Тери безспорно се случиха доста неща, които бях в неповторима позиция да видя от близко и да вземам участие в тях – „ всички дребни неща и всички доста по-големи неща “ съгласно писмото на Тери, – и проектът ми е книгата, която държите, да е тъкмо такава.
И още нещо, което да бъде ясно през цялото време: идващите страници са опит да се опише цялата житейска история на Тери, а освен тази част от житейската история на Тери, на която присъствах аз. И несъмнено не са опит да се опише моята житейска история. Но евентуално въпреки всичко се постанова да отделя малко време тук, първоначално, с цел да обясня кой съм, по какъв начин поначало се озовах в една и съща стая с Тери и по какъв начин стана по този начин, че пиша тази биография за него.
И по този начин, малко за мен: споделям се Роб Уилкинс и трябваше да съм някоя жена от селото. Поне дотолкоз, доколкото си е представял избран вид човек, очевидно това си е представял Тери, когато е решил, че е време да си откри персонален помощник.
Жената трябвало да е такава, която би се обадила на публикация, написана на листче на прозореца на селския магазин: най-вероятно пенсионерка, която да може да идва по няколко дни в седмицата, с цел да оказва помощ с административната работа, да подрежда архива, може би да се опитва с връщането на Данък добавена стойност – и може би, в случай че се стигне до такава степен, да ревизира дали в хладилника в кабинета на Тери има мляко за чая, тъй че Тери, който постоянно забравяше за тази детайлност, да не трябва да става от бюрото си и да върви чак до къщата за мляко.
Трябвало да е жена (и това беше важно), която не е огромен почитател на книгите на Тери Пратчет, тъй като следователно би имала въпроси или още по-лошо, оферти. Или още по-лошо, отзиви. Защото, да се изразим по-любезно, това би го разсейвало, като по този метод би обезсмисляло цялата работа.
Отговорността за обстоятелството, че Тери въобще почнал да мисли за персонални асистенти, съгласно мен би трябвало да се търси главно у Джили Купър. Двете звезди на английския книжовен хоризонт, Джили и Тери, се сблъскали до бюфета на едно издателско събитие в Лондон, както от време на време се случва със звездите на литературния хоризонт. И до момента в който си говорели между тях, Тери наострил уши, когато чул Джили повърхностно да подмята всякакви неща за „ персоналната ми асистентка “ – жена, която очевидно се казвала Аманда, а Джили сърдечно я описвала като „ божествена “ и „ необикновено блага “ и недвусмислено я оповестила за „ най-хубавата в сектора “.
Тери, който значително се отнасяше с равнодушие към светския живот, все пак притежаваше, сходно на множеството писатели, една тънка, само че твърда като стомана спортна жила, която го пронизваше сходно на струна на пиано и от време на време можеше да бъде допряна. Явно това е бил един от тези случаи. След като авторката на такива бестселъри като „ Ездачи “, „ Съперници “ и „ Мъжът, който караше съпрузите да ревнуват “ публично е писателка на романи, която има потребност от персонално асистиране, не следва ли, че Тери, който към този миг беше продал към петдесет милиона книги на двайсет и девет езика, също има потребност от персонален асистент¹?
Във всеки случай хвалебствените химни за Аманда докоснали нещо в душата на Тери и траяли да ехтят в нея, до момента в който той – изцяло лишен от персонален помощник – собственоръчно карал колата си назад към Уилтшър онази вечер.
Годината беше 2000. Тери бе на петдесет и две години. Живееше в нещо, което наричаше „ именийце “, близо до Сейлсбъри. От едно десетилетие насам беше най-продаваният английски създател и едвам наскоро, с известна принуда, бе отстъпил тази купа на една друга писателка, наречена Дж. К. Роулинг. Поредицата за Света на Диска към този момент наброяваше двайсет и пет романа, напът да доближи общо четиресет и един, и също така бе написал голям брой други книги, включително няколко необикновено сполучливи заглавия за по-младата читателска аудитория. Беше извънредно работлив създател, който като че ли не бе страдал от писателски блокаж в продължение на повече от две минути (и в резултат на това се отнасяше с много огромно пренебрежение към идеята за него и хората, които се оплакваха от такъв), пишеше по две книги годишно и от време на време намираше време и за трета. Книгите му бяха безпределно известни и именито повсеместни: постоянно се споделяше, че на нито един трен във Англия не се позволява да потегли от перона, до момента в който не се откри сигурно, че най-малко един от пътниците в него чете книга от Тери Пратчет².
Този замайващ триумф неизбежно беше донесъл със себе си ангажименти, които надхвърляха главния ангажимент на Тери да написа нови романи. Основно място измежду тях заемаха всички каузи, свързани с това, което Тери иронично наричаше „ да бъдеш неписател “. Тери обясняваше, че работата на един неписател значително се различава от работата на един публицист. В реалност неписателството, общо взето, включваше всички отговорности, които попречват един публицист да написа каквото и да било: в тази ситуация на Тери това бяха двете продължителни и феноменално посещавани турнета за автографи всяка година във Англия и останалите в чужбина, за които се издокарваше с черната си шапка с необятна външна страна, черното си кожено яке Levi’s и черните си джинси Hugo Boss („ показване на новия албум онлайн “, както го наричаше), както и участията му – в същото облекло – в препълнените зали на университети и фестивали, общият общ брой от които към този миг към този момент поглъщаше все по-голямо количество от времето и силите му.
Но отговорностите на неписател по нужда намираха Тери и вкъщи, на бюрото му. Намираха го под формата на поща – цели чували с поща. Читателите на книгите на Тери не бяха забележителни единствено със своя брой, само че и със силата и дълбочината на привързаността си към неговите творби, и доста от тях се усещаха длъжни да му пишат. Освен тези писма имаше и по-официални, в които постоянно го молеха за съвет или пари, или в тази ситуация на изключително напористите репортери – съвет и пари. Беше се стигнало до такава степен, че единствено четенето и отговарянето на всички тези писма по метода, който съгласно Тери бе въпрос на чест и дълг, щеше да бъде работа на цялостен работен ден единствено по себе си, тъй че във въпросния работен ден нямаше да му остава никакво време, през което да прави нещо друго, да вземем за пример да напише някоя книга. Или, в тази ситуация на Тери, няколко книги едновременно. Обичаше да написа по едно и също време две или даже три книги, до момента в който някъде в сумрачните дълбини на съзнанието му постоянно започваше да се оформя концепцията за четвърта.
Освен това телефонът в кабинета му не спираше да звъни – обаждаха се хора по отношение на гореописаните книги, турнета и фестивали или с молба за изявление или коментар, или за присъединяване в рубриките на седмичните издания на вестниците, които Тери наричаше „ Любимата ми лъжица “. А Тери, почнал кариерата си в публицистиката – първо във вестниците, а по-късно от другата страна на оградата от бодлива тел, във връзките с обществеността, – беше физически некадърен да не вдигне телефон, който звъни. Ако пропуснеш позвъняването, пропускаш историята. (Както ще забележим, вестникарската подготовка на Тери значително бе оформила отношението му към работата.)
И също така имаше лицензирани артикули от Света на Диска³. Към този миг това към този момент представляваше значителен непряк бизнес, само че Тери настояваше да продължава да утвърждава персонално всеки лицензиран артикул от Света на Диска, от фигурките до свещите, от подложките до изтривалките, от пощенските картички до бижутата. Според Тери тези неща бяха продължение на света, който беше основал в своите книги, и той не искаше никой да обърка нещо или да си разрешава неразрешени свободи, поради които този свят да бъде показан по неправилен метод, като по този метод разочарова или, още по-лошо, се възползва от неговите читатели. Това беше благородна позиция от негова страна, изключително когато човек разбере какви суми – „ цифри, от които ти се насълзяват очите “, както ги наричаше Тери – му предлагаха разнообразни компании, с цел да отскубнат правата за лицензиране на артикули от Света на Диска от хватката му. Но цената на тези високи правила нямаше по какъв начин да не бъде висока сама по себе си и се заплащаше под формата на административна работа. Както сподели Тери в едно изявление за Science Fiction Book Club през 1996 година: „ Ако ти паднат ушичките на Мики Маус, общителният господин Дисни не се тормози изключително за това. Ако някой си купи тениска на Света на Диска и тя избелее в пералнята, аз получавам имейл “⁴.
И по този начин, едно-друго, Тери бе достигнал до оня повратен миг, когато активността му като Тери Пратчет заплашваше да му попречи да продължи да се занимава с това, поради което поначало беше станал Тери Пратчет. Междувременно това, което бе почнало безусловно като надомна работа – Тери, който отива в стаичката за посетители в малката къща в Съмърсет, където живее с жена си, и настойчиво натраква по четиристотин думи вечер след работа на компютъра си Amstrad CPC 464, – беше надхвърлило и най-дръзките упования на своя основател, като се бе трансформирало в интернационален мултимилионен бизнес. И въпреки всичко интернационален мултимилионен бизнес, който продължаваше да се отличава с ненапълно безредния темперамент на надомната работа.
Например по това време Тери имаше навика да написа на дискети и в края на работния ден, преди да си тръгне от кабинета си и да влезе назад в къщата за вечеря, да извади въпросните дискети от компютъра си и да ги пъхне в джобчето на ризата си, където да бъдат на несъмнено място. Но както се случва, тази риза по-късно можеше да се озове в коша за пране. А от коша за пране обяснимо можеше да стигне до пералнята. Следователно напълно не беше нечувано чернова на разказ на стойност един милион лири да мине през рисковия цикъл от изпиране на шейсет градуса и центрофуга на оптимални обороти. А един път по пощата дойде чек с доходи от продажби на стойност съвсем четвърт милион лири, който беше спретнат някъде и някак си се стопи във въздуха, преди да бъде осребрен. Но тази история ще бъде разказана по-подробно, когато му пристигна времето.
Засега дано просто да кажем, че на Тери му беше ясно какво му би трябвало. Трябваше му някоя жена от селото.
Вместо това получи мен. Аз не бях от селото (по това време живеех на към 100 и 10 километра от Сейлсбъри, в Челтнъм) и не се определях като жена. Освен това нито един път не бях попълвал формуляр за връщане на Данък добавена стойност – не ми се беше налагало на предходните ми работни места. Нито бях пенсионер – бях на двайсет и девет години. Нещо повече, в добавка към всички тези основни дефекти – и евентуално най-тревожно от всички тях – аз несъмнено бях обожател на Тери Пратчет. При това от запалените му фенове – един от тези, които толкоз постоянно се бяха нареждали на опашката за подписи от Пратчет (след първия път през 1993 година, в книжарницата WH Smith в Оксфорд, за „ Джони и умрелите “), че притежавах в библиотеката си образец от романа му „ Шовинист “ от 1997 година, надписан с посвещението „ На горкото момче “.
Освен това се беше получило по този начин, че бях почнал работа в нещо, което бихме могли да назовем „ външния борд от вътрешния кръг на Пратчет “. Познавах Колин Смайт, литературния сътрудник на Тери, на който Тери за пръв път бе изпратил непубликуван ръкопис още през 1968 година, с цел да види какво ще направи. (Колин беше направил по този начин, че му бе намерил издателство, и нито един път не бе имал причина да съжалява за решението си.) Бях с техническо обучение и професионален опит и през 1998 година Колин ми бе предложил да работя за него като механически шеф на Colin Smythe Publishing, където главната ми задача беше да цифровизирам до тогава настойчиво аналоговия бизнес, управителен от Колин от личния му дом в Джерардс Крос.
В тази роля от време на време подвигах телефона, когато се обаждаше най-успешният клиент на Колин. И когато Тери се сдобил с първото си записващо устройство за компактдискове и се затруднил да го включи, литературният му сътрудник командирова в Сейлсбъри старшия си (и единствен) механически експерт.
Паркирах, слязох по ската до къщата и открих една записка, залепена на вратата на кухнята. „ Роб: в Параклиса “. С помощта на картата, услужливо нарисувана на ръка, открих въпросната постройка, почуках на вратата и за пръв път бях позволен в светая светих, в епицентъра на Света на Диска на Света на Кълбото: особено изградения кабинет за писане с огромен прозорец с каменен перваз, голяма печка на дърва, библиотека на цялата стена и мощна миризма на политура от пчелен восък, където на едно огромно, тапицирано с кожа бюро, едвам забележим зад планина от книги, списания, листа и всевъзможни други неща, седеше писателят.
----
¹ Докато пиша това, през 2021 година общият тираж на продадените му книги се върти към 100 милиона.
² Освен това постоянно се споделяше, че Тери има достойнството да бъде създателят с най-вече книги, откраднати от книжарниците във Англия – обвиняване, подхвърлено с лека ръка в един случай, което продължи да го следва вечно. По този въпрос няма надеждна статистика, само че Тери като че ли нямаше нищо срещу. Според него все още, в който хората получат възможност да крадат книгите му от книжарницата, той към този момент беше получил възнаграждение за труда си.
³ „ Мърчандайзинг “, само че не можах да се накарам да го напиша. – Б.пр.
⁴ Или както се изрази в едно друго изявление с Дейвид Лангфорд за Ansible през 1999 година: „ Когато ти падне острието на светлинния меч от „ Междузвездни войни “, Джордж Лукас даже не схваща за това. Но в случай че някоя свещ не е в този цвят, който би трябвало, аз получавам проклетите имейли “. Друга поредност, същата теза, въпреки и изразена с една спомагателна хула.
---
Този текст е оповестен в последния брой на сп. " Клуб Z " през декември 2022 година, откъдето го препечатваме.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ