Ревността е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при

Ревността е последна форма на егоистичния блян към владение, при който от някого се чака да дава любовта си извънредно и единствено на другия без каквито и да е отклонения от откритите правила на държание.

Ревността обгръща целия диапазон от усеща, които изживява излъганият ухажор до паниките на мъжа, който усеща, че обичаната от него жена е предмет на прекомерно огромно внимание от страна на различен мъж.

Съществуват най-различни типове държание на ревнивост, като се стартира от признатото за обикновено и се стигне до патологичното.

Източникът й обаче постоянно може да се открие в един централен претекст – боязън, че предметът или хипотетичният предмет на любовта може да избра трета страна.

Поводите за ревнивост са най-различни и от време на време съществуват единствено във въображението на ревнивеца, който погрешно пояснява и преувеличава постъпките на обекта на своята пристрастеност. Ревнивият мъж търси изключителни права и преглежда обичаната си като създание без всякаква независимост или личен живот.

В желанието си да я задържи, той се стреми да я затвори в психически затвор, построен на избрани правила, компетенции и забрани, като има вяра, че те биха му помогнали да упражнява духовна робия.

По този метод ревнивецът в действителност демонстрира неналичието на обич в самия себе си, тъй като той не обича индивида, в който твърди, че е влюбен – в действителност той търси единствено психическа слугиня, на която да се облегне и по този метод да получи лъжливо възприятие за сигурност, като ръководи държанието, възприятията и дейностите на другия.

Ревнивецът е празен и нерешителен човек, който има потребност да запълни вътрешния си свят с прочувствения живот на някой различен. От позиция на любовта той нормално е перверзен, заради обстоятелството, че вместо  да се насочат към различен човек, към света или към хората, възприятията му се концентрират върху самия него.

Колкото й да е необичайно, ревнивецът в действителност не е съвършеният нарцисист, който е уверен, че сътрудникът му, хората и светът въобще съществуват само, с цел да му служат. Такова държание или вид темперамент е демонстрация на един по-дълбок проблем в границите на нарцисизма – това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развиването на детето.

Тази фиксация се основава, когато бебето забележи, че единствената действителност е тази на личното му тяло, тъй като то няма без значение Аз. То е част от света, само че не може да прави дейности в него. Светът служи само да задоволява потребностите му.

Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като второстепенен егоизъм – тя настава, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби.

За страдащия от подобен егоизъм съществува единствено една действителност – тази на личните му мисли и потребности. Той не възприема  света като обективно действителен, а като нещо моделирано съгласно неговите вътрешни процеси.

Нарцисистът не знае по какъв начин да обича никого, даже и себе си, тъй като същинската обич към себе си, както показва Фром, е диаметралност на егоизма.

Егоизмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е подбудено от неналичието на същинска обич към личната си личност. Егоизмът е несполучлив опит да се компенсира отсъствието на обич към себе си.

Партньорът на ревностния нарцисист съставлява единствено съвършен прислужник, чието иго, с изключение на физическо, е още сeкcуaлно, прочувствено и мисловно. Съществуването на същинска двойка е съвсем невероятно при такава подсъзнателна настройка, която води до извратена връзка. Неслучайно се твърди, че ревността е гибел за любовта, защото нито инквизиторът, нито жертвата, обичат.

Жертвата може би е почнала с обич, само че големите условия на колегата й неизбежно взимат своето, като най-после жертвата е изтощена и изпразнена от всевъзможни нежни усеща.

Интересно събитие, обвързвано с ревността, е разрушителният й резултат. Ревнивият субект в никакъв случай не мисли да сътвори нещо ново, с цел да поправи ситуацията, както би постъпил неревнивият ухажор, тъй като в сърцето му има място единствено за възмездие, ненавист, самоубийство и ликвидиране.

Това не са усеща на човек, който същински обича другия. Там, където има обич, има единствено предпочитание да се защищити обичания човек от проблеми и премеждия.

Ревността не е артикул само на нарцисизъм и на детска или слаба персона – тя е синдром, формиран от няколко отрицателни детайла, които в комбиниране основават казуса. Тези детайли образуват особена примес, която последователно унищожава общуването, любовта, равновесието и съюза.

Ревнивецът е душевно болен, който води видимо естествен живот, само че и най-незначителният случай може да го предизвика и да го докара до отклонения, които демонстрират учудващо висока степен на отчуждение.

Който се ожени за човек, измъчен от този тип лудост, поема риска да не  осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, само че може да е и напряко чудовищно.

В началото на връзката индивидът се радва на положително самочувствие и потиска ревността си, с цел да не сътвори неприятно усещане. По-късно обаче, когато усети, че е открил надзор над другия, той сваля  маската и демонстрира същинските си усеща.

Ревността излиза отвън връзките сред двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който така и така протича в непрекъснат боязън от различен тип противници, а това от своя страна провокира още по-силна ревнивост.

Социалният и професионалният живот на ревностния субект също страдат, тъй като той нормално се усеща незаслужено подценен от всички, които евентуално биха могли да го изместят от заеманата позиция или да препречат пътя му към по-добра.

Завистта е неразделен сателит на ревността, тъй като всеки, който ревнува от някой автентичен или утопичен противник, в същото време изпитва буйна злоба за всичко, което този човек към този момент е постигнал или може да реализира. Може би най-важният детайл в синдрома на ревността е либидото.

Либидото има доста по-голямо въздействие, в сравнение с наподобява на пръв взор. Либидото символизира силата и мощта на живота – то съставлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две разнообразни неща.

Електричеството има жанр, само че няма пoл – атомът има жанр, само че няма пoл. Човешката двойка обаче има и жанр, и пoл. Либидото или зараждащата мощ може да бъде показано като окръжност (360 градуса), където пoлoвият орган заема единствено 30 градуса.

Зараждащата мощ е животворната сила в индивида – тя е отвън съзнателния надзор и се опълчва на всички сходни опити. Тази сила работи под натиска на личната си ръководеща мощ, въведена като стратегия, ненапълно съвпадаща с личността.

Тези условни рефлекси дефинират степента на природосъобразност или перверзност на либидото у всеки субект. Макар пoлът да е дребна част от либидото, той е най-лесно забележимата, защото се намира в центъра на чувството и заради тази причина всяко усещане на тласък е сeкcyално.

Вътрешната взаимозависимост сред либидото и сeкcът поражда трети детайл – „ еpoтичния фактор “, който нормално се демонстрира под формата на сeксyално възбуждане. При естествени условия тази сила е лимитирана в границите на секcуaлната причинност на индивида.

Тя протича през пoлoвите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и възприятията. При избрани неестествени или ненормални условия настава късо съединяване сред сeкса и страстите, тъй че
сeкcуалната сила се губи по пътя и се излива посредством страстите.

Има забележителна разлика във вибрациите сред пoла, страстите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, би трябвало да приказваме за разнообразни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска периодичност, а сeкcуалната ще е с най-висока. Емоционалната периодичност ще бъде някъде по средата.

Емоционалният фактор не може да се зарежда със сeкcуална сила, която е нещо като бензин „ супер “ с високо октаново число. И таман това се случва при пристъпи на ревнивост. Сeксyалното супер гориво зарежда страстите, с което провокира злополука – обхванатият от ревнивост човек се възбужда гeнитално, само че по преиначен метод посредством анормален приток на сила.

Това е форма на несъзнавана извpатеност, сходна на мислените прекарвания, при които отрицателните и позитивните показа се редуват в безкрайна поредност.

Мисълта непрекъснато се връща към една и съща тематика и този развой основава избрани „ приятни “ усеща. Тъй като всички усеща имат сeкcуален тласък, не е мъчно да се откри връзката сред мисленото прекарване и сeкcа, или сред ревността и сeкcа.

Ревнивият човек в действителност постоянно „ маcтyрбира “ въображаемо, като употребява страстите и въображението си, с цел да се задоволява по пеpвеpзен метод.

От психична позиция ревнивецът нормално е мазoхист, защото постоянно си показва колегата и противника си в избрани еpoтични обстановки. Тези мислени обстановки провокират у него по едно и също време болежка и възбyда. Той изпитва болежка от изневярата и възбyда от еpoтичните подиуми, които си показва.

Може да се каже, че ревността, с изключение на много съществено душевно заболяване единствено по себе си, е и сeксyална перверзия. Поквареното по този метод лице непрекъснато търси избрани обстановки, които му разрешават да се любува на избрани преживявания по собствен метод.

Любопитно е, че в случай че лицето се ожени няколко пъти, то постоянно има „ неприятен шанс “ и попада на хора, които постоянно „ изневеряват “, в случай че отклоненията при брачната половинка са по-големи от неговите и тя следва мазoхистичния си нагон да му се подчини изцяло.

В подобен случай той признава, че е намерил идеалната жена или – в случай че би трябвало да се изразим по-точно – идеалното средство.

Съществува една доста особена форма на ревнивост, която се постанова да споменем в резюме. Това е проектираната ревнивост, при която индивидът приписва на колегата си своята некадърност да бъде правилен на някого. Той неумишлено преглежда другата страна като погрешна и изневеряваща, само че в действителност трансферира своите качества върху спътника си.

Друг забавен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, стартира инстинктивно да се интересува от другия мъж.

Другият субект не се явява като противник. Вместо това противник става жена му, която стои сред него и другия. Първият мъж изпитва един тип хoмoсeксyално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си показва сeксyални подиуми, подсъзнателно го кара да схване ролята на дамата, като се слага на нейно място.

В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатaнинското, която пречи на индивида да реализира същинската обич. 

Сaтанинският детайл, който е общото разбиране, се демонстрира в разнородни и спорни форми на държание, а всички те взети дружно сформират типовете неестествена обич при хората. 

из „ Наука за любовта “

картини: Alexandre Cabanel