Режисьорът Олег Степанов е от хилядите руски творци, които напуснаха

Режисьорът Олег Степанов е от хилядите съветски създатели, които напуснаха Русия, несъгласни с водената от Кремъл война против Украйна. Сега България е негов дом. Той се преселва в София от далечна Камчатка или както самият той показа пред Lupa.bg: „ Идвам от края на света “.

До ноември м.г. Олег Степанов е шеф и основен режисьор на Камчатския спектакъл за драма и комедия, който се намира в столицата на живописния съветски полуостров Камчатка - Петропавловск-Камчатски. След напън от страна на министъра на културата на Русия и на губернатора на Камчатка трупата и персонално той обществено да поддържат войната, Степанов подава оставка и напуща Русия, като дружно със фамилията си се открива в България.

Роден през 1979 година той е от проспериращите театрални режисьори в страната си. Завършва режисьорския факултет на Руската академия за театрално изкуство (ГИТИС). От 2012 до 2018 година е основен режисьор на Сарапулския трагичен спектакъл. Поставя пиеси на Гогол, Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин в театри из цяла Русия. Носител е и на доста театрални награди в родината си.

От ноември 2022 година живее в България. За половин година научава самичък български и приказва сносно. Запознава се с Аня Пенчева и с други наши театрали, като съветският режисьор сложи пиесата „ Внимание, обич! “ на съветския драматург Олег Данилов. Премиерата беше в средата на юли в Театър „ Сълза и смях “. След това спектакълът с присъединяване на Аня Пенчева, Петя Дикова, Владо Въргала, Христо Чешмеджиев и Свежен Младенов потегли на турне. На 29 август постановката гостува и в Летния спектакъл във Варна.

За Русия и войната, за театъра в Русия и в България, за Камчатка и нейните вулкани и червени риби, за новите провокации, които стоят пред него в България – по тези тематики беседваме с Олег Степанов, който към този момент с лекост приказва на български.



- Олег, войната на Русия против Украйна ви прокуди от Камчатка, където живеехте и работехте. Как се озовахте в България?

- Основната причина да напуснем Русия е войната, която съветският президент стартира. За мен експлоадирането на войната беше най-страшният миг в живота ми досега. Изпаднах в меланхолия, в първите дни на войната не можех да върша нищо, не разбирах за какво страната ми води тази война. Тогава бях живописен началник на Камчатския спектакъл за драма и комедия. Нашият спектакъл участваше в доста фестивали, имаше гастроли из цяла Русия. Пред него има доста вероятности. Но когато разбираш, че би трябвало да се махнеш от всичко това е доста, доста тъжно. Но нямаше какво друго да направя.

От самото начало на войната управляващите започнаха да ми оказват напън – и Министерство на културата, и губернаторът на Камчатка ме караха обществено да заявя, че желая и поддържам войната, а за мен това бе невероятно.

Дълго не можех да взема решение да напусна театъра. Жена ми и щерка ми отпътуваха за България през лятото на предходната година. На тях им трябваха средства да живеят и аз трябваше да им ги осигуря и нямаше по какъв начин да потегли незабавно с тях и да зарежа всичко в Русия. Дойдох тук предишното лято, намерихме квартира, където те да живеят, записахме щерка ми и в учебно заведение. Върнах се още веднъж в Русия и към този момент след два месеца дефинитивно се преселих в България.



- Защо точно тук решихте да се установите със фамилията? Познавахте ли България и преди този момент?

- За пръв път пристигнах у вас предходната година, до момента в който жена ми и щерка ми шест години преди този момент бяха идвали тук всяко лято. Те имат доста другари и познати. Дъщеря ми е 15-годишна и тя действително познава България от десетгодишна. Когато стартира мобилизацията седнах и помислих, че във всеки миг може да затворят границите и да ме активизират. Помислих си, че може би виждам щерка си за финален път. И тогава си споделих: „ Не, няма да позволи това! “ Оставих всичко на Камчатка – и дом, и кола, и библиотека. Роднините и приятелите също останаха там. Тръгнах за България безусловно с един куфар.

Когато стартира мобилизацията разговарях с директорка на един спектакъл и тя ми сподели, че в театъра й са получени седем повиквателни за фронта – т.е. седем сътрудници на театъра би трябвало да бъдат мобилизирани. Тя отишла при губернатора на района и го помолила броя да бъде понижена и той споделил, че може да уреди да бъдат мобилизирани единствено трима души. Това е чиста търговия с човешките души.

Имах сигнали, че на мен като шеф също ще ми предложат този вид – да избера кой от чиновниците на театъра да бъде мобилизиран. Това е същински пъкъл. Не можех да направя такова нещо. Аз по принцип не желая война и съм срещу войната.

Взех куфара си и потеглих за България. Пътуването беше много необичайно. Десет дни бях в Бишкек, в Киргизстан. Там беше ужасно, тъй като беше цялостно с руснаци, които бяха избягали. Запознах се с известни учени, музиканти, всички бягаха, бяха обхванати от суматоха и не знаеха какво ги чака. След това се озовах в Турция и оттова към този момент в София.



В Русия Олег Степанов сложи спектакъла " Август. 1854. Камчатски летописи ", отдаден на героичната защита на Петропавловск-Камчатск от англо-френската ескадрила през 1854 година по време на Кримската война

- Смятате ли, че когато става дума за значими за човечеството тематики и от сферата на политиката театърът би трябвало да заема позиция?

- Театърът би трябвало да има позиция. Всеки спектакъл, както и всеки човек, има своето лице. В Русия да вземем за пример всеки спектакъл има натрупа и хората от нея безусловно живеят в театъра. За тях театърът е тяхното семейство. И не е допустимо, в случай че ти нямаш някаква позиция. Въпросът обаче е и каква е позицията.

Когато бях шеф на трагичния спектакъл в Камчатка ми се обади министърът на културата на Камчатка и ми сподели, че всички национални и заслужили актьори на Русия, които са в трупата, би трябвало да вземат телефоните си, да включат видеокамерите и да запишат видео, в което да кажат, че са „ за “ войната, че са „ за “ Путин.

Аз й отговорих, че никой от нашия спектакъл не желае да взе участие в тази политическа акция. След известно време тя още веднъж ми се обади и ме заплаши, че ще лишават званията на актьорите, които са част от Камчатския спектакъл, в случай че обществено не поддържат войната. Аз персонално не попитах никого от трупата дали желае да записва такова видео, а показах пред министърката моята позиция.

След това обаче поканих колектива в кабинета си и им споделих, че не мога да приема решение вместо тях и в последна сметка всеки от тях да реши дали желае обществено да поддържа войната. И за моя изненада 7-8 актьори със звания обявиха: „ Ние поддържаме президента и специфичната военна интервенция. “ Аз седях като треснат. И разбрах, че след този миг нямам място в театъра нито като живописен началник, нито като режисьор. Аз нямаше по какъв начин да поддържам връзка с тези хора. Не можех да ги виждам в очите. Казах им: „ Добре, правете каквото желаете. “



Олег Степанов управлява трагичния спектакъл в Камчатка две години - от края на 2020 до ноември 2022 година

- Накараха ли ви да сложите знака Z на фасадата на театъра?

- Докато аз бях живописен началник не са ме карали. На доста театри в Русия беше поставена буквата Z. Един ден, малко откакто избухна войната, отивах на работа, и видях, че на вратата на едно от художествените ателиета, което се намира зад театъра, със скоч е изобразена буквата Z. Веднага отидох при служащите и ги попитах кой е поставил Z. Те дадоха отговор, че желали да поддържат нашия президент. Окей – вярваш и подкрепяш. Но аз не поддържам тази война.

Не подредих да махнат Z, а взех решение да работя по различен метод. В противоположен случай някой щеше да прати донос против мен в службите, че съм настоял да се махне Z. Измислих различен вид. По това време съвсем всеки ден в учебните заведения и на други публични места в Камчатка се получаваха анонимни бомбени закани. И управляващите трябваше да затварят тези обекти за несъмнено време.

Отидох отново в ателието и споделих на служащите, че не всички хора поддържат войната и в този момент както има вълна от бомбени закани в Камчатка някой ще вземе да се обади за бомба в театъра като тип възмездие. И по тази причина предложих да махнем Z, с цел да не станем обект на нахлуване. Те се съгласиха, взеха решение, че съм прав. И по този начин махнахме Z. Имахме обаче позвънявания от ФСБ (Федерална работа за сигурност на Русия, б.а.), инспекции, викаха ме за пояснения, само че в последна сметка нищо не ми направиха.

Сега театърът има нов живописен началник и той има обвързване обществено и посредством обществените медии да показва, че трупата поддържа Путин и войната против Украйна. И в случай че ти като шеф не изпълняваш това разпореждане, Министерство на културата реже наградата на театъра. Много съм благополучен, че нямам отношение към тези неща. Това, което се случва в Русия е извънредно.



Руският режисьор слага в Камчатския спектакъл за драма и комедия най-известната пиеса на Тенеси Уилямс " Трамвай " Желание "

- Какво щяхте да извършите, в случай че бяхте получили повиквателна за армията?

- Ако бях получил повиквателна за армията щях да откажа да отида и щях да вляза в пандиза. Аз нямаше да взема оръжие и да се удрям против украинците. Просто щях да вляза в пандиза.

- Половин година откакто дойдохте да живеете в София на българска сцена поставихте спектакъла „ Внимание, обич! “ Как се случи този план, чия бе концепцията и мъчно ли ви беше при започване на контактувате с актьорите поради езиковата преграда?

- С помощта на общи другари се срещнах с Аня Пенчева, а посредством нея и с продуцента Кирил Кирилов от „ Ажур Пико “. Започнах да изучавам самичък български. Първоначално можех да приказвам, само че нищо не разбирах, когато приказват други хора, тъй като съвсем всички приказват доста бързо. Сега съм на друго равнище – съвсем всичко разбирам, само че в този момент на мен не ми идват елементарно думите. В момента май приказвам по-лошо от преди, само че пък разбирам другите по-добре. (усмихва се) Надявам се скоро да доближи третото равнище и да се изравня – и да разбирам, и да приказвам добре. Да има баланс.

С Аня Пенчева и с Кирил Кирилов започнахме да мислим хрумвания за пиеса, която да слага и най-после се спряхме на „ Внимание, обич! “ – пиеса по киносценария на съветския драматург и сценарист Олег Данилов. За мен изначало беше доста мъчно. Правих всички подготовки и въобще цялата режисура без преводач. До този миг аз седях у дома и независимо учих български език.

- Говорите доста добре на български.

- Когато имаш цел, когато имаш предпочитание и мотивация тогава няма проблем.



Олег Степанов се довери на Петя Дикова, Свежен Младенов, Христо Чешмеджиев, Влади Въргала и Аня Пенчева за първия си театър, подложен в България - " Внимание, обич! "

- Защо избрахте тази пиеса?

- Това е избор на Аня Пенчева. Аз също търсих пиеси и предлагах всякакви планове, само че в тази ситуация тя я избра. За мен тази пиеса е доста добра.

В нея се задават най-важните въпроси за всички. Виждам по реакцията на публиката, че феновете възприемат всичко. Има и комизъм, и малко горест. Театърът в София, където беше премиерата също се споделя „ Сълза и смях “. И в спектакъла има сълза и смях, само че главното е, че за мен тази пиеса е като умеене да пазиш и да съхраниш любовта. Това е най-важното.

Иска се гений, с цел да запазиш любовта. И когато нещо се случва в фамилията и любовта си отива, никой не може да разбере за какво се получава по този начин. Няма рецепта за благополучие и за обич, тъй като както споделя Толстой: „ Всички щастливи фамилии си наподобяват, всяко нещастно семейство е нещастно по своему. “ И тук е по този начин. Много съм признателен на всички артисти – на Аня Пенчева, на Влади Въргала, на Христо Чешмеджиев, на Свежен Младенов, на Петя Дикова. Всички те са доста забавни като персони.



Степанов е режисьор на музикалната приказка " Аладин и вълшебната лампа ", сложена в Орловския държавен научен спектакъл " И.С. Тургенев "

- Лесно ли ви беше да поддържате връзка с българските артисти?

- По време на първата подготовка всеки си четеше текста. Слушах, само че не разбирах изключително. Аз направих първия превод на пиесата от съветски на български благодарение на гугъл преводач. След това мой другар поправи грешките на гугъл преводача и най-после към този момент дружно с актьорите направихме още една редакция на текста. Пиесата е от 2001 година и има някои остарели неща, които ние осъвременихме.

По време на първата подготовка след четенето станах на крайници, с цел да кажа нещо на актьорите и тогава просто блокирах. Забравих всички думи, които знаех на български. Прибрах се у дома, легнах на дивана, затворих очи и си мислех, че нищо няма да се получи. Всичко това ми се стори доста ужасно. След това обаче се взех в ръце, отидох на втората подготовка и съумях да превъзмогна слабостта си, бях обзет от някаква сила и нещата потръгнаха.

Получих голяма поддръжка от актьорите. За мен това е доста значимо. Не знам по какъв начин ще бъде по-нататък, само че за първия си театър в България получих огромна поддръжка от артистите. В Русия има други обичаи. Там режисьорът все едно държи изпит пред актьорите. Те те гледат и те преценят. Всичко зависи от режисьора, от неговата харизма, от вътрешната му мощ.

В Русия има доста театри, има огромен избор и тогава ти може да преценяваш и да избереш дали да участваш в спектакъла на даден режисьор. В България и в българските театри усетих доста добра сила. Изгледах доста хубави спектакли. Според мен актьорската школа тук е на високо равнище. Надявам се, че ще съумея да стартира и други планове в скоро време. Но към този момент устоях един изпит в България, тъй като имах премиера на „ Внимание, обич! “ и самият аз съм доста удовлетворен.



Сцена от постановката на Олег Степанов " Самотният Запад " по пиесата на Мартин Макдона в трагичния спектакъл в Сарапул в Удмуртия 

- За вас като шеф на спектакъл какво беше най-важното?

- За мен най-важна е организацията. Това се отнася до правилата и до атмосферата. Не обичам, когато в трупата или в екипа на даден театър има спорове. Тогава е невероятно да се работи. Театърът е като жив организъм и неизбежно има спорове, това е обикновено.

Моята задача като живописен началник обаче бе да спра тези спорове, да реализира консенсус и спорът да бъде позволен. Това е задача на театралния шеф. А като режисьор си задължен да дадеш някаква посока на актьорите и когато ти дадеш тази посока и дадеш разпоредбите за играта, те сами потеглят и вършат спектакъла.

- Разчитате ли на импровизацията на актьорите?

- Да, аз доста обичам актьорския спектакъл. Напоследък Европа и Русия обичат сякаш повече режисьорския спектакъл, където има комплицирана, забавна идея. Но аз като фен избирам актьорския спектакъл. На мен ми е забавно по какъв начин актьорите реагират на дадени обстановки. В основата си театърът е игра. Игра на мисълта, която е изключително забавна, игра като деяние. За мен е значимо общуването с актьорите и е значимо те да оферират разнообразни хрумвания. Този развой е доста забавен.



В Прокопиевск режисьорът слага „ Жената от пясъците “ от Кобо Абе

- Вие сте поставял и съветска, и американска класика, и пиеси от модерни международни драматурзи – Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин. Какви тематики ви вълнуват като режисьор?

- За мен театърът е един непрекъснат развой – развой на другарство, на образование, от време на време получаваш информация от Вселената и усещаш, че би трябвало да поставиш примерно даден театър. Всички постановки, които съм правил за мен са част от живота ми, направени в даден стадий. В същото време търсиш своя път, своя почерк. За мен е забавно да върша най-различни спектакли, които не си наподобяват. Имах опция да върша това и го направих в Русия. Имах креативна независимост.

Много обичам един собствен театър, който сложих в Прокопиевск – „ Жената от пясъците “ от Кобо Абе. Там опитах с разнообразни театрални форми. За мен бе и огромно предизвикателство, когато правех „ Трамвай " Желание “. Това е комплициран текст, само че се получи добър театър. За актьорите това е някакво извисяване, за мен също. Много обичам Мартин Макдона. В Русия той е кумир, все едно е роден там. Имам възприятието, че все едно е бил там и е описал нещата, които се случват в Русия.



" Аладин и вълшебната лампа " на режисьора Олег Степанов в Орловския държавен научен спектакъл " И.С. Тургенев "

- Как ви се костват българските фенове?

- Има разлика с съветската аудитория. В Русия феновете са сдържани, а тук са по-отворени, по-емоционални, постоянно ръкопляскат. Ако хората възприемат театъра главно като забавление и за положително въодушевление – окей.

Но за мен в театъра има нещо оттатък развлечението и това е интелектуалното предизвикателство. Разбирам, че след пандемията и в този комплициран свят хората желаят да се разтушат и на сцената да гледат по-забавни спектакли. Аз персонално избирам по-сложните в мисловно отношение постановки.

- Как ви се стори преходът от Камчатка в София? Предполагам, че е доста друго като атмосфера, като природа, като население, като чувство?

- Камчатка е екзотика. Камчатка е доста хубав край. Това е краят на света. Но всички ние сме хора и не виждам огромна разлика в хората. Разбира се, разлика в езика има. София обаче наподобява на Камчатка.



Камчатка е известна с магичната си хубост

- И София ви ли се коства краят на света?

- (смее се) Не, не. Нямах поради това. Камчатка е доста положително място за живеене. Там не е нито горещо, нито студено. И в България има горещини, само че въпреки всичко не са като на други места по света. Тук климатът е доста прелестен. Поставял съм театър в Сибир и през лятото там е плюс 40 градуса, а през зимата температурите падат под минус 50. И когато си в този мраз на открито даже да стоиш единствено една минута се превръщаш в снежен човек.

Затова споделям, че не виждам огромна разлика сред София и Камчатка. В последна сметка всички хора желаят едно – и да се посмеят, и да поплачат. За мен е значимо, че когато отивам на спектакъл в България виждам, че е цялостно със фенове. Хората тук обичат театъра. Театърът в България се развива, предлага нови хрумвания, направления, концепции.



Изригващ вулкан на Камчатка

- Какво ви липсва от Камчатка, известна с изригващите вулкани? Виждал ли сте това естествено събитие онлайн?

- Да, виждал съм по какъв начин изригва вулкан. Впечатляващо е и доста красиво. Тези гледки ми липсват. Липсва ми и алената риба. В езерата и моретата край Камчатка се развъжда най-вкусната алена риба на света.

- Кои градове успяхте да посетите в България?

- Бях във Вършец, там представихме „ Внимание, обич “. Но тогава най-вече работих и нямаше по какъв начин да прегледам доста града. Иначе бях в Созопол, там е доста хубаво, в Царево също ми хареса. Градът е елементарен, спокоен, само че също има своето омагьосване. Тихо и красиво е. Бях и в Драгоман и също беше забавно. Разбирам, че България не е богата страна, само че има вероятност. Надявам се, че тя ще я реализира и всичко ще бъде наред.



Езеро в кратера на камчатски вулкан

- Както споделя Булгаков в „ Майстора и Маргарита “ „ Всичко ще бъде наред, върху това се гради светът. “

- Да, тъкмо по този начин.

- Оставихте ли отворен пътя обратно към Русия?

- Сега не. В момента не виждам тази опция, тъй като за мен по-страшното е, че има доста хора, които поддържат войната. Тъжно ми е, че измежду сътрудниците ми има хора, които са „ за “ войната. Това разделяне сред нас е покруса. Трябва да мине време, тъй като времето лекува. Мисля, че ще настъпи миг, когато хората, които поддържат войната, ще осъзнаят, че войната е извънредно нещо. Тогава може би за мен ще има път обратно. Аз в действителност не разбирам по какъв начин може да подкрепяш войната.



- Обмисляте ли нови спектакли, които да поставите в България?

- Първата стъпка към този момент е направена и се надявам скоро да има и нови планове. Разбирам, че България е дребна страна и театрите не са чак толкоз доста и не са чак толкоз богати. Актьори от театри от дребни градове ми споделиха, че след премиерата от време на време спектакълът се играе единствено два-три пъти и по-късно отиват на гастрол. За мен това е необичайно, тъй като в съветските провинциални театри спектаклите се играят по доста пъти. Поставих театър в Коми-Пермяцкия народен трагичен спектакъл в град Кудимкар в Пермския край, където живеят 10 000 поданици.

Ще ви опиша една забавна преживелица около този спектакъл. Сградата беше на 100 години, направена, напълно от дърво. За страдание дървото изгни и театърът се разпадна. В града пристигна Путин и жителите му се оплакаха, че нямат спектакъл. Президентът поръча да се построи театъра още веднъж и управляващите подвигнаха подобен спектакъл, който е по-голям от Народния спектакъл „ Иван Вазов “.

Странното на пръв взор беше, че там има единствено няколко многоетажни здания, останалото са дребни къщи. И над тях се извисява театърът. Но в този спектакъл всеки ден има зрелище и всеки ден има аудитория и салонът е цялостен. Държавата обаче финансира театъра и там може да се вършат най-различни постановки. Разбирам, че в България нещата са по-различни. Засега най-важното е да имам самообладание и успокоение. И вяра. Когато имаш предпочитание да направиш нещо хубаво имаш и мощ.