Реакцията на раздразнение произвежда в организма ни т. нар. империл“,

„ Реакцията на неспокойствие създава в организма ни така наречен „ империл “, субстанция, водеща в една или друга степен до отравяне и разложение на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица заболявания. “

За отровата на раздразнението, споделено от правилата на „ Тайното обучение “, изложени в едноименната книга на огромния български създател.

(1919 ~ 2007)

Отровата на раздразнението

Живата Етика смъква етичните категории от високата сфера на нереалните разсъждения, с цел да ни ги разкрие като целенасоченост или още по-грубо казано – като практическа изгода. Нетърпимостта към грешките или към това, което смятате за неверно у другите хора, провокира у нас неспокойствие, а раздразнението се излива в мисли и думи на насмешка, отричане, злост. То съставлява струпване и разпространяване на отрова, като в тази ситуация думата „ отрова “ следва да се схваща не метафорично, а в дословния смисъл.

Реакцията на неспокойствие създава в организма ни така наречен „ империл “, субстанция, водеща в една или друга степен до отравяне и разложение на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица заболявания.

„ Империл – посочва Учителят – се назовава отровата на раздразнението… Отрова изцяло съответна, утаяваща се по стените на нервните канали и разпространяваща се по подобен метод из целия организъм. Ако актуалната просвета би се пробвала да изследва независимо нервните канали, взимайки под внимание астралните токове, тя би се натъкнала на необичайно разлагане на астралното вещество при минаването му по нервните канали – това ще бъде и реакцията на империла. “

Отделянето на империл става нормално в степен, която наподобява почтена – човек не умира от едно неспокойствие. Но в случай че вземем под внимание какъв брой постоянно се дразним, ако раздразнението не е наш непрекъснат сателит, можем да си представим в какви ужасни условия държим своя организъм, без да си даваме сметка, че таман такива условия провокират някои ракови болести и тежки нервни разстройства. И когато при негативните си прочувствени реакции имаме бит да споделяме „ токсичен съм “, ние даже не подозираме, че това е дословната истина.

Да, вътрешното отравяне. Но то е единствено едната страна на въпроса, тъй като с думите на неуважение, подигравка, злоба – все едно дали са изразени въображаемо или гласно – ние, както към този момент видяхме, отравяме и пространството в близост, с Което тровим другите и, несъмнено, за повторно – себе си.

„ Антипод на молитвата е сквернословието. То смущава и замърсява пространството. В градовете е неразрешено да има заводи, цялостни с отровни газове, само че кощунствата и сквернословието са по-вредни по своите следствия. Хората не желаят да се освободят от най-гибелното вещество, пораждащо страшни опустошения. Дори не приказвам за заболяванията, породени от замърсяването на атмосферата. По-ужасни от всевъзможни заболявания ще бъдат разрушенията на пластовете към планетата. А какъв брой молебствия и положителни мисли се изискват, с цел да се запълнят тия пропасти и язви на пространството!… Опазете се от сквернословието! “ (М.)

С привичката да омаловажаваме всичко, ние и този път евентуално ще кажем, че една фраза на отричане или една хула, изплъзнала се от устата ни, това е оскъдна капчица в безкрайния въздушен океан. Само че какъв брой такива капчици пръска всеки от нас ежедневно и какво вършат тия десетки капчици, умножени по броя на земното население? Резултатът от сходна сметка е в действителност тягостен. Той ще стане още по-потискащ, в случай че вземем под внимание, че милиардите отровни еманации са всекидневни, че те непрекъснато се наслояват в пространството – защото са извънредно дълготрайни и техните отвратителни натрупвания не престават към този момент дълги епохи. Единствено човек, добил способността да вижда невидимата, само че напълно действителна духовна атмосфера, която ни заобикаля, може да има визия каква тъмна и гъста воня изпълва въздуха към нас, възприеман от късогледите ни очи като транспарантен, в случай че не и кристално чист.

При това в тази ситуация се касае единствено за един тип отровни еманации – тия на раздразнението. А те, въпреки и най-чести, напълно не изчерпват мрачния указател на злотворните човешки предавания. Възникват впрочем два въпроса: Първо, нужни ли са реакциите на отричане и какво печелим от тях? Второ: при положение, че не са нужни, толкоз ли е невероятно да ги преодолеем?

Почти всеки човек, пред който поставите първия въпрос, евентуално ще ви отговори, че негативните реакции – необходими или не – са във всеки случай естествени и законни. Чрез тях показваме своето мнение, даваме своята оценка и даже, може би, оказваме помощ да се преодоляват грешките и нелепостите на близките. Изобщо, това е форма на самоизява, законна при всяко свободно общество.

Разгледани от близко, всички вероятни отговори от този жанр няма да се окажат освен това от лъжи. Ако човек не е подтикван от самомнението, той напълно не изпитва потребност на всички места и постоянно да натрапва персоналната си оценка. Ако не е измамен от раздразнението, то оценката му би могла да добие по-доброжелателен звук. Най-сетне – и което е най-важното – ако сме подготвени да мислим без предрешение, ще се наложи да признаем, че нетърпимостта в никакъв случай никому в нищо не е помогнала и че нашите прояви на насмешка или злост надали ще поправят нещо. Сигурно е противоположното: те ще тровят и нас, и близките. Те не ще сплотяват хората, а ще ги разединяват.

„ Нищо не поразява по този начин пространството, както дисонансът, само че когато хората се поддават на злобни разединения, в пространството неотложно се получават опустошителни разгроми. Такива хора вредят освен на себе си, само че и основават пространствена карма, въвличайки в нея доста себеподобни. Ужасно е да се води битка с подобен новороден безпорядък. Хората, внасящи разцепление, се назовават строители на безпорядък. Тежки са следствията от такива злобни хулители… Хората в злобата си могат да стигнат до разрушение пластовете на Астрала. Колко старания на опитни тъкачи ще са нужни, с цел да се излекуват тия рани на пространството! Ние би трябвало да се борим против разединението. Не песнопеене с арфи, само че сложна битка! “ (М.)

Казаното нагоре напълно не значи, че в никакъв случай на нищо не следва да се реагира. Сам Учителят вижда, че е „ належащо да се разграничава възмущението на духа от раздразнението “. Когато ни се е показала опция да предотвратим една неправда или едно безсрамие, неуместно е да се въздържим, под претекст да не внасяме разцепление. Съществуват прояви на злото, пред които е незаконно да стоим безучастни. Ала на такива прояви би трябвало да се реагира умерено, твърдо и, по опция, с деяние. Колкото до останалите, тези дето най-често провокират раздразнението ни, то възприятието за съизмеримост ще ни подскаже да отминем незначителните, а съзнанието за толерантност ще ни помогне да се отнесем към останалите с благосклонен съвет. Трябва един път вечно да разберем, че в случай че желаеме да убедим някого в нещо, това минимум може да се реализира по пътя на отрицанието:

„ Трябва да се изгонят всички слова на отричане. Отричащият е безпаричен, утвърждаващият е богат. Отричащият е имобилен, утвърждаващият е насочен. Отричащият не постоянно е прав, утвърждаващият е прав постоянно. Утвърждаващият може да бъде условен в мястото и времето, отричащият е категоричен в мъртвотата. Невежеството е майка на отрицанието. Изгонвайки отрицанието, Учението не поробва никого. Отрицателят е към този момент робовладелец, тъй като не желае да изпусне събеседника от своя кръг. Учението на общината би трябвало да работи за разкриване на всички пътища. “ (М.)

При това, в случай че сме откровени към себе си, ще се наложи да признаем, че последствията от раздразнението и нетърпимостта не се изчерпват с отричане или подигравка по отношение на непознатото мнение. Нерядко те ни водят до „ почтено “ или жестоко изопачение на непознатото мнение, така че то да стане още по-уязвимо за подигравките ни. Така хлъзгавата повърхнина на раздразнението ни води до озлоблението, а озлоблението – до клеветата. Покушението против близък става още по-грубо, а последствията за самите нас – още по-тежки…

Що се отнася до втората страна на казуса, то превъзмогването на раздразнението и нетърпимостта е напълно в наша власт. Което не значи, че може да се извърши без старания и с един размах. То допуска постигането най-малко в известна степен на една духовна самодисциплина, при която, без да се отчайваме от естествените първични неуспехи, непрекъснато ще покачваме равнището на самоконтрол. И компликациите по този път без друго ще ни се сторят незначителни, в случай че сме в положение да си представим вътрешното успокоение, ведрото въодушевление и прилива на душевен сили, до които ще ни докара сразяването на този видимо малък, а в действителност заплашителен съперник – раздразнението.

Победата над раздразнението освен ще ни извърши с убеденост по отношение на опцията да преодоляваме слабостите и да вървим напред. Тя ще ни възнагради с плодове, неколкократно по-големи от предстоящите. Защото в тази ситуация се касае за един основен кусур, а когато подобен кусур отпадне, другите свързани с него недъзи губят силата си и напълно елементарно биват отстранявани.

Из: „ Тайното обучение “, Богомил Райнов, изд. Петекс, София, 1991 година
Снимка: Богомил Райнов (1919-2007), Държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu